— Е? — попита. — Кой?

— Да бяхме се консултирали с Хрус… — промълви колебливо Терна.

— Защо? Tres faciunt collegium?6

Терна стана, чукна по клавиатурата, екранът послушно показа две успоредни колони цифри с една червена отдясно. Тя мигаше тревожно. Лекарят изключи апарата, сякаш не можеше да гледа картината. После пак посегна към клавиша, но Герберт го прегърна през раменете и го спря.

— Недей. Няма смисъл. Другият го гледаше в очите.

— Можем да се посъветваме с… — не довърши изречението.

— Не. Никой няма да ни помогне. Хрус…

— Нямах предвид Хрус.

— Знам. Исках да кажа, че формално погледнато, Хрус ще вземе решение, ако се обърнем към него. Като главен лекар е длъжен да го направи, но от наша страна това би било недостойно изклинчване. Впрочем нали го видя как се измъкна… Нека не опъваме струната прекалено. След един час… вече след по- малко от час Каргнер ще спре тягата. — Той пусна Терна и натисна клавиша за състоянието на готовност на реанимационната зала, продължавайки да говори:

— Умрелите ги няма. Не съществуват, като че ли никога не са се раждали. Няма да убием никого. Ще създадем отново един живот. Погледни нещата от тази страна.

— Чудесно — отвърна Терна с блеснали очи. — Прав си. Това е красива постъпка. Отстъпвам ти я. Ти ще избереш.

Бялата змия, увила се около чашата, изобразена на стената, светна в знак на готовност.

— Добре — каза Герберт. — При едно условие. Работата ще си остане между нас и никой няма да научи. Преди всичко ТОЙ. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Размисли добре. След операцията всички трупове ще отидат зад борда. Аз ще изтрия данните в холотеката. Но ние двамата, аз и ти, ще го знаем, ще го знаем, защото не можем да го изтрием от собствената си памет. Ще можеш ли да забравиш?

— Не.

— А да мълчиш?

— Да.

— Пред всички?

— Да.

— Докрай? Терна се поколеба:

— Слушай… нали всички знаят… Ти Сам каза на съвещанието, че се налага да избираме…

— Принуден бях. Хрус знаеше как стоят нещата. Но след като изтрием данните, ще кажем, че този човек е имал обективно предимство, открито от нас тук и сега.

Терна наведе глава.

— Съгласен съм.

— Ще напишем протокол. Ще го напишем заедно. Ще фалшифицираме две позиции. Ще подпишеш ли?

— Да. Ако и ти подпишеш.

Герберт отвори шкафа до стената. В него бяха закачени сребристи комбинезони с бели ботуши и стъклени маски за лицето. Взе своя и започна да се облича. Терна го последва. В централната кръгла колона на залата се отвори врата, която разкри осветената вътрешност на асансьора. Вратата се затвори, асансьорът отплува надолу. Опустялата зала притъмня, само над светлите точки по табелката на стената се белееше змията на Ескулап.

Върна се към съзнанието сляп и лишен от тяло. Първите му мисли не се изразяваха с думи. Изпитваше невъобразимо объркани чувства. Отплуваше, изчезваше нейде и се завръщаше. Едва след като откри вътрешната си реч, можа да си зададе въпроса: от какво се уплаших? Каква е тази тъмнина? Какво означава това? А след като направи тази крачка, успя да си помисли: кой съм аз? Какво става с мен? Пожела да се помръдне, за да разпознае собствените си ръце, крака, торс, знаейки вече, че има тяло или поне би трябвало да има. Но нищо не му се подчиняваше и нищо не потрепна. Не знаеше дали очите му са отворени. Не усещаше клепачите си, нито техните движения. Напрегна всички сили, за да повдигне клепачи, и може би успя. Не видя обаче нищо ново; все същата тъмнина, която съществуваше и преди. Тези опити, струващи му много усилия, пак го наведоха на въпроса: кой съм аз? Човек. Тази естествена истина му се стори сензационно откритие. Навярно съзнанието му вече бе почти будно, защото веднага след този отговор той се усмихна вътрешно: ама че откритие! Думите се връщаха постепенно, незнайно отде, изневиделица, разпилени и хаотични, сякаш ги ловеше като риби в неведоми дълбини: съществувам. АЗ съществувам. Не знам къде. Не знам защо не чувствувам тялото си. Започваше да усеща лицето си, устните, може би носа, съумя дори да помръдне ноздри, макар това да изискваше огромно усилие на волята. Блещеше очи на всички страни и благодарение на възвръщащото се умение да разсъждава, реши: или съм ослепял, или е съвсем тъмно. Свързваше тъмнината с нощ, а нощта — с открито пространство, изпълнено с чист и прохладен въздух, а оттам — с дишането. Дали дишам? — се питаше и се вслушваше в собствения мрак, толкова подобен на небитието и толкова различен от него. Струваше му се, че диша, но не по същия начин, както обикновено. Не работеше е ребрата, с корема; лежеше, увиснал по необясним начин, а въздухът сам влизаше и лекичко излизаше от него. Другояче не можеше да диша.

Вече имаше лице, бели дробове, ноздри, уста и очи, ала незрящи. Реши да стисне ръце в юмруци. Прекрасно помнеше какво е това ръце и как се стискат в пестници. Въпреки това не усети нищо и страхът се върна, този път обоснован, тъй като следваше от разсъждението; или е парализа, или съм останал без ръце и може би без крака. Изводът изглеждаше погрешен — уж има бели дробове, пък няма тяло. В неговия мрак и страх нахлуха ритмични, далечни, глухи тонове — кръв? А сърцето? Биеше. Като първа вест от външния свят чу звуци от говор. Слухът му се отвори ненадейно, макар и притъпен, и той знаеше, че разговарят двама души, понеже различаваше два гласа — не разбираше обаче за какво си говорят. Езикът му беше познат, само думите оставаха неясни, като предмети, гледани през запотено стъкло или през мъгла. Концентрира вниманието си, слухът му започна да се изостря и — странна работа! — чрез слуха излезе извън себе си. Оказа се в някакво пространство, в което имаше долу, горе, встрани. Успя да осъзнае още, че това означава сила на тежестта, преди да се съсредоточи изцяло върху слуха си. Гласовете бяха мъжки, единият по-висок и по-слаб, другият нисък, баритон, май съвсем наблизо. Дали пък не би могъл да проговори, ако се опита? Предпочиташе обаче първо да слуша, не само от любопитство и надежда, но и защото бе просто разкошно да чува така добре и все по-добре да разбира думите.

— Аз бих го подържал още малко в хелия.

Беше по-близкият глас, внушаващ впечатление за едър мъж, със солидно телосложение, толкова сила имаше в него.

— А аз не — каза по-далечният, по-младият.

— Защо? Това няма да му навреди.

— Погледни мозъка му. Не, не възбуждането… Десния temporalis7. Виждаш ли? Той вече ни чува.

— Амплитудата е малка, съмнявам се дали разбира нещо.

— Двете челни области, всъщност вече е в нормата.

— Виждам.

— Вчера почти нямаше алфа.

— Защото хибернираше. Това е нормално. Разбира или не — азотът е все още прекалено много. Ще добавя хелий.

Продължителна тишина и меки стъпки.

— Чакай — гледай… Беше баритонът.

— Той се събуди… е, какво…

Повече не чу нищо, шептяха. Възвърна си вътрешната яснота на мисленето. Кой говори? Лекари.