Катастрофа? Къде? Кой съм аз? Мислеше все по-бързо, онези продължаваха да си шепнат, прекъсвайки се един друг.
— Добре, фронтално без проблеми… но с thalamus8 нещо не е в ред… включи по-ниско… не мога да разбера. Дай Ескулап… Или по-добре медикома… Добре. Оправи образа. Как е гръбначният мозък?
— Почти на нулата. Странно.
— По-скоро странно, че не е на нулата. Покажи дихателния център… хмм…
— Да го възбудя ли?
— Не, защо? Занапред все сам ще диша… Така е по-сигурно. Само хиазмата…
Нещо издрънча.
— Той не вижда — рече учудено по-младият глас.
— Деветката му вече е в ред. А дали вижда нещо, ще разберем ей сега…
В мълчанието и тишината до него достигна метално изщракване. В същото време в неговия мрак нахлу сивкава, блудкава светлина.
— Аха! — триумфално отсече баритонът. — Беше само по синапсите. Зениците реагираха от една седмица. Впрочем — добави по-тихо — той няма да…
Неразбираем шепот. — Агнозия?
— Ами! Би било по-добре, ако… гледай по-горните компоненти…
— Мозъкът възстановява ли се?
— Не съм сигурен дали да или не. Каква е кръвната картина?
— В нормата.
— Сърцето?
— Четирийсет и пет.
— Налягане?
— Сто и десет. Мога ли да изключа вече?
— По-добре недей. Чакай. Слаб импулс в гръбначния мозък…
Той почувствува как нещо в него трепна.
— Връща се тонусът на мускулите, виждаш ли?
— Не мога да гледам едновременно и миограмите, и мозъка. Движи ли се?
— Ръцете… некоординирано.
— А сега? Наблюдавай лицето. Примигва ли?
— Отвори очи. Вижда ли?
— Още не На колко лукса реагират зениците?
— На четири. Светвам с шест. Вижда ли?
— Не. Тоест усеща светлината. Това е таламична реакция. Нека медикомът намести електродите и даде напрежение. О! Чудесно…
В мъглата той видя нещо бледорозово и лъскаво пред себе си> Едновременно чу глас, прекъсван от дишане:
— Ти си спасен. Ще живееш. Не, не се опитвай да говориш. Ако си ме разбрал, затвори очите си два пъти. Два пъти.
Примигна два пъти.
— Прекрасно. Аз ще ти говоря. Ако не разбиращ, мигни един път.
Много се стараеше да разпознае това бяло и розово нещо, но не успяваше.
— Той се опитва да те види — долетя до него другият глас. Откъде ли знаеше?
— Ще видиш и мен, и всичко — говореше бавно баритонът. — Трябва да бъдеш търпелив. Разбра ли?
Потвърди с примигване.
Искаше да отговори с думи, ала само нещо в Него изхриптя.
— Не, не — смъмри го същият глас. — Рано е за разговори. Не можеш да говориш, защото ти е направена трахеотомия. Получаваш въздух направо в трахеята. Не дишаш сам — ние дишаме вместо тебе. Разбираш ли? Добре. Сега ще заспиш. Когато се събудиш и си отпочинал, ще си поговорим. Ще научиш всичко а сега… Виктор, приспи го бавничко… приятни сънища…
Престана да вижда, сякаш светлината угасна в него а не над него. Не искаше да заспи. Искаше да скочи на крака. Но вече и мракът вътре в него се разнесе и изчезна. Имаше много сънища — странни, хубави и такива, които не можеше нито да запомни, нито да разкаже. Той бе множество от едновременно чувствуващи неща. Отиваше далече и се завръщаше. Виждаше хора, разпознаваше лицата им, не можеше обаче да си спомни кои са те. Понякога му оставаше само зрението, неограничавано от нищо, изпълнено с невидимо слънце. Струваше му се в тези сънища и пустите паузи между тях отминават векове. Изведнъж се пробуди. Заедно със събуждането си възвърна тялото. Лежеше по гръб, обвит с мека, пухкава тъкан. Напрегна мускулите по гърба си. Усещаше гъделичкане в бедрата. Над него имаше бледозелен плосък таван, до него блестяха някакви проводници и стъкларии, но не можеше да обърне глава настрана. Нещо я държеше, възглавницата бе мека, но стигаше чак до слепоочията и ги притискаше еластично. Движеше очите си свободно. Отвъд прозрачната стена се издигаха някакви апарати, в самия край на полезрението му проблясваха мърдащи светлинки и той бързо забеляза, че те имат някаква връзка с него, понеже, когато си поемаше дъх по-дълбоко, та гръдният му кош чак се издуваше, те просветваха в същия ритъм. А там, на границата, до която стигаше погледът му, с равно, монотонно темпо се розовееше нещо и пулсирането на тази розовина също беше в синхрон с него — по-точно, с неговото сърце. Вече бе сигурен, че се намира в болница. Значи катастрофа. Кога и къде? Смръщи вежди, изчака обяснението да изплува от паметта му — напразно. Лежеше неподвижно, затвори очи, концентрира цялата си воля върху въпроса, ала отговор не дойде. Това, че би могъл свободно да движи краката, ръцете, пръстите си, ако не беше обвиващата ги тъкан, вече не го задоволяваше. Опита се да се изкашля, опипа с език вътрешната част на зъбите и накрая изрече:
— Аз. Аз!
Позна собствения си глас. Но чий беше този собствен глас, той не знаеше и не разбираше защо е така. Поиска му се да се освободи от ограничаващата движенията завивка и напрегна няколко пъти мускулите си. Тогава го налегна странна, учудващо внезапна дрямка и той пак угасна вътре в себе си като догарящ пламък на свещ.
Не броеше отминаващите дни. Жизненият цикъл на кораба бе подреден условно по прост начин съгласно земния ритъм. Денем всички палуби, коридори, тунелни преходи между отсеците на корпуса бяха ярко осветени. В десет часа настъпваше здрачът — отслабване на златистата светлина, струяща от таваните и стените, около един час цареше синкав полумрак, накрая осветлението угасваше и само лампите посред тавана насочваха самотния минувач. Той обичаше най-много именно гази част от „денонощието“. Би могъл да разглежда „Евридика“ и денем — имаше достъп до всички помещения, всички го уверяваха, че не им пречи; разбира Се, можеше да отиде, където си поиска, но той предпочиташе нощните разходки.
Бодър физически след сутрешната тренировка в гимнастическия салон, отиваше „на училище“. Сам го бе нарекъл така. Сядаше пред Мемнор, за да си възвърне паметта чрез играта с картини и думи, събуждащи асоциации, и в същото време — за да се учи на това, което му бе така чуждо. Не се притесняваше от машината — безкрайно търпелива и неспособна да проявява чувства, учудване, превъзходство. Ако не разбираше нещо, Мемнор прибягваше до нагледни обяснения, до прости схеми, прилагаше с лекота дидактични програми, черпейки и от паметта на другите компютри на борда. Архивният отдел на холотеката съдържаше десетки хиляди филма, но те не бяха кинофилми й не приличаха на някогашните снимки: всеки извикан образ се превръщаше в реално обкръжение, а всяка дума — в тяло, макар и ефимерно и нетрайно. Когато пожелаеше, можеше да посети потайностите на пирамидите, готическите катедрали, замъците край Лоара, спътниците на Марс, каквито си поиска градове и гори, ала правеше това само защото знаеше, че то представлява важна страна от лечението. Лекарите се стараеха да се държат с него като с член на екипажа, а не като пациент, но той все пак оставаше с впечатлението, че го избягват, сякаш за да подчертаят, че той не се отличава с нищо от другите хора.
Зрителната му памет се възвърна заедно с жизнения опит, с уменията на навигатор и познавач на
