с колкото по-голям брой хипотези оперираше астрофизиката, толкова по-трудно беше на целенасочено изпратените сигнали да докажат своята автентичност. Към края на XX век поддръжниците на проекта ЦИКЛОП бяха съставили обширен каталог на критериите, съгласно които може да се различи това, което природата може да роди с богатите си възможности, от онова, което е непосилно за тях и за това изглежда като „космическо чудо“ — на Земята такова би било, да речем, ако нападалите от дърветата листа се подредят в буквите на смислено звучащо изречение или ако огладените от водната струя камъни, изхвърлени на пясъчния бряг, очертаят окръжности и допирателни или Евклидови триъгълници. По този начин учените създадоха списък от „задължения“, на които един произволен подател на извънземни сигнали би трябвало да се подчинява. В началото на следващия век половината позиции от този списък бяха задраскани. Не само пулсарите, не само гравитационните лещи, не само мазерите на газовите мъглявини, не само гигантските маси на галактичното ядро подвеждаха наблюдателите с регулярността, повторението, специфичния порядък на разнородните импулси. На мястото на зачертаните „задължения На подателите“ незабавно бяха въведени нови, за да бъдат и те отменени не след дълго.
Така се породи песимизмът като увереност, че Земята е уникална не само в Млечния път, но и в мириадите други спирали и галактики. По-сетнешното развитие на науката — по-точно на астрофизиката — предизвика сблъсък между този песимизъм и скептицизма по отношение на него. Свойствата на космическата енергия и материя, определящи понятието „Antrpic Principle“ и тясната връзка между същността на Вселената и същността на живота бяха красноречиви. Следователно, в съдържащия хора Космос би трябвало да се очаква раждане на живот и извън Земята. Една след друга се появяваха хипотези чиято цел бе да спогодят животородството на Космоса с неговото мълчание.
Живот възниква на безброй планети, ала разумни същества се раждат при най-рядко преплитане на изключителни обстоятелства.
Не — живот възниква наистина доста често, но се развива обикновено не на основата на белтъците — например силицият вече разкри изобилие от съединения, съизмеримо с изобилието на въглеродните съединения — основните градивни елементи на белтъците. А еволюциите на силиконова основа си остават завинаги без допирни точки със зоната на разума или създават нейни разновидности, лишени от прилики с човешкия интелект.
Не че-искрата на интелекта проблясва толкова рядка, тя просто свети кратко. Развитието на живота трае милиони години само в безразумната епоха. Сто или двеста хиляди години след формирането си Приматите неизбежно полагат началото на технологичната ерупция. Тя не само ги издига все по-бързо към висшите умения да бъдат овладени силите на Природата. Този взрив — защото по космическия часовник става дума за същинска експлозия — разпръсква цивилизациите в съвършено различни посоки, поради което те не могат да контактуват чрез общност на мисленето. Такава, общност изобщо не съществува. Тя представлява антропоцентричен предразсъдък, наследен от хората чрез старите митове и легенди. Разумните същества могат да бъдат много и точно защото са толкова много, небето запазва мълчание спрямо нас.
Нищо подобно, поддържат други хипотези. Отговорът на загадката е значително по-прост. Ако еволюцията на живота роди Разум, прави го чрез серия от еднократни случайности. Този Разум може да бъде унищожен още в пелени при звездно нашествие в близост до родната му планета. Космическите интервенции са винаги слепи и случайни; нима палеонтологията, с помощта на галактографията, тази археология на Млечния път, не доказа на какви планини от измрели влечуги дължат своето място бозайниците и какъв сложен възел от събития — ледени епохи, потопи, пустини, обръщане на земните магнитни полюси, мутации — бе нужен, за да се създаде генеалогичното дърво на човека?
Въпреки това Разумът може да съзрее под трилиони слънца. Може да поеме по пътя на земния вид и тогава, едно-две хилядолетия по-късно, тази печалба от звездната лотария се превръща в катастрофа, понеже технологията е територия със страшни клопки и който навлезе в нея, лесно стига до фатален край.
Разумните същества съумяват да забележат тази угроза, ала едва тогава, когато е вече твърде късно. Отърсвайки се от религиозните вярвания, изпробвайки техни късни, дегенерирали разновидности под формата на идеологии, изкушаващи с постигане на краткосрочни, само краткосрочни желания, цивилизациите се опитват да забавят собствения си устрем, но това е вече невъзможно. Дори там, където не ги раздират никакви вътрешни антагонизми.
Катастрофиралият на Титан човек разполагаше с много време за поставяне на въпроси и изслушване на отговори. От размислите за себе си и за света, наричани на Земята философия. Разумните същества преминават към действия, които все по-ясно им разкриват, че каквото и да ги е създало, то не им е дало нищо друго — освен смъртта. Именно на нея те дължат своето възникване, защото без нея не би се, изявявала милиардолетната нетрайност на формиращите се и умиращи видове. Родила ги е бездната на всички смърти в архайската и палеозойската ера, поредните ледени епохи и заедно със своя Разум те са получили гаранция за смърт. Много бързо — петнайсетина века след поставянето на тази диагноза — те разгадават родителските методи на Природата, онази колкото перфидна, толкова и прахосническа технология на самоприключващи процеси, която Природата използува, за да даде възможност за изява на поредните форми на живот. Докато остава, недостъпна за откривателите, тази технология буди възхищение. Това обаче не трае дълго. Като открадват от растенията, животните и собствените си тела тайните им, те преобразуват средата, тоест себе си, а прекомерните им амбиции не знаят насищане. Могат да излязат в Космоса — за да се убедят недвусмислено колко им е чужд и че клеймото на животинския произход е отпечатано неизлечимо върху телата им. Когато преодолеят и това отчуждаване, те тутакси се оказват последният реликт на прастарото биологично наследство, затворено в изградената техносфера. Заедно с някогашната мизерия, глада, епидемиите, неизброимите старчески болести те могат да изоставят и смъртните тела. Приемат този шанс като фантасмагорична, далечна, ужасяваща безизходност.
Възкресеният човек слушаше с неприятно чувство общите приказки от този род, пропити с доста мрачен патос и някаква инженерна есхатология. Интересуваше го целта на експедицията, чийто член бе станал независимо от волята си. До проекта й го приближи станалият мече класически в екзобиологията труд от неотдавнашното минало, съдържащ диаграмата на Хортега и Нейсъл. Тя отразява развитието на психозоиците в Космоса с тяхната главна линия и разклоненията. Началото й съвпада с ранния технологичен век. Той трае кратко; не дава разклонения в течение на хиляда години — между етапа на механичните и информатични инструменти. През следващото хилядолетие информатиката се кръстосва с биологията и образува поток на биотично ускорение. На това място диагностичната достоверност на графиката намалява и тя преминава в прогностична. Формата на главната линия се определя от фактите и теориите, които пък биват подкрепени от други, с висока степен на достоверност. Критичен кръстопът по главната линия е периодът, в който конструкторските умения на Разумните същества се изравняват с животосъзидателната потентност на Природата. Не е възможно да се предвиди как се променя по-нататък графиката на една отделна цивилизация. Това следва от самия характер на кръстопътя. Някои цивилизации могат да останат на главната линия чрез силно ограничаване на достъпната, но нереализирана автоеволюция. Човекът заема от Природата уменията да създава живот, но приложението на тези умения е подчинено на ограничителни юридически актове-укази, конвенции и закони, което е граничен случай на биоконсерватизъм. Възникват техники, насочени към спасяването на околната среда, които трябва безболезнено да приспособят техносферата към биосферата. Тази задача — макар и не винаги — може да бъде изпълнена; тогава в поредица автодеструктивни кризи цивилизацията преживява демографски колебания. Може да рухва и да се регенерира редица пъти, като заплаща с милиарди жертви за самоунищожителната инерция. В този етап установяването на междузвезден контакт не е сред първостепенните й задачи.
Консерватистите от главната линия мълчат — това е естествено.
Неконсервативните биологични решения са многобройни и, общо взето — необратими. Оттук идва и силното начално ускорение на старите психозоици. Хортега, Нейсъл и Амикар въвеждат понятието „прозорец на контакта“. Това с интервала от време, през който Разумните същества ВЕЧЕ стоят високо с приложните си знания, но ВСЕ ОЩЕ не са пристъпили към преобразуване на естествено придобитата РАЗУМНОСТ — еквивалентът на човешкия мозък. „Прозорецът на контакта“ трае космически миг.
От борината до газената лампа са минали 16 000 години, а от тази лампа до лазера — сто години. Разликата в информацията, необходима за прехода борина—лазер, е близка до разликата, необходима да се стигне от разшифроването на наследствения код до неговото внедряване в следатомната промишленост.
