планетни земекопни машини. Несъмнено космическите кораби се бяха променили не по-малко от диглаторите и по отношение на тях той бе досущ като моряк от епохата на ветроходите в ерата на океанските пътнически гиганти. Не му беше трудно да запълва тези пропуски. Бързо заменяше остарелите знания с нови. Но все по-осезаемо си даваше сметка за най-голямата и може би — безвъзвратна загуба: не беше в състояние да си припомни никакви имена, нито фамилии — включително и своите. Интересно, но паметта му сякаш се бе раздвоила. Преживяното в миналото се върна при него избледняло, но със съхранени подробности, така както детските играчки, открити в потайните кътчета на родния дом, възкресяват не само конкретната вещ, а и емоционалната атмосфера, която създават. Веднъж във физическата лаборатория миризмата на изпаряващата се от дестилатора течност докосна ноздрите му с обгоряла горчилка и мигновено призова нещо повече от образ: толкова ясно бе усещането за нощ, за непознат космодрум, когато, застанал под още горещите фунии на дюзите, облъхнат от същата миризма на изгоряло, той бе изпитал същото усещане за щастие, за което тогава не си бе давал сметка, а сега — при спомена — оценяваше. Не сподели с доктор Герберт случилото се, въпреки че той го бе помолил да споделя с него всеки спомен, понеже той е едно от затлачените места в паметта му, а те трябва да се разравят — не за психотерапия, а за да се отпушват задръстените пътечки в мозъка, което пък бе и път за все по-пълно завръщане към себе си. Съветът бе рационален и професионален, той също се смяташе за рационално мислещ човек. И все пак укри от лекаря този спомен. Очевидно една от основните му черти беше неразговорчивостта му. Никога не бе обичал изповедите, а още по-малко — интимните. Пък и си рече, че ако си спомни кой е, то няма да е чрез обонянието, като куче. После прецени тези мотиви за глупави. Не беше имал намерение да проявява високомерие към лекарите. Но не промени решението си.

Герберт бързо си даде сметка за неговата необщителност. Даде му честна дума, че разговорите му с Мемнор не се записват и той би могъл да изтрие каквото си иска от паметта. Така и правеше. От машината нямаше тайни. Тя му помагаше да възстанови безброй спомени, от които обаче отсъствуваха човешките имена. Неговото също. Накрая попита направо събеседника си за това.

Мемнор дълго мълча. Възвръщането на паметта се провеждаше в доста странно обзаведена каюта. В нея имаше няколко старомодни мебели, истински музейни експонати в почти дворцов стил — малки фотьойли с позлатени елементи и извити крачета, а всички стени бяха украсени с картини на старите холандски майстори — онези, които си бе спомнил като обичани някога и които после се появиха, за да му дойдат сякаш на помощ. Картините се сменяха няколко пъти; платното в дебелите рамки не беше никакво платно, въпреки че идеално имитираше тъканта и напластяването на маслените бои. Мемнор му беше обяснил как се създават тези идеални, съществуващи за кратко време копия. Самият компютърен педагог бе невидим — разбира се, не защото някой, го бе укрил. Бидейки обаче подсистема на Ескулап, предназначена за тези разговори, той не притежаваше неприятна за ученика форма: докато крачеше из каютата, възкръсналият не говореше в празното пространство или в микрофон, а виждаше пред себе си бюста на Сократ, познат от читанките с гръцка митология. Пък може би от философията. Бюстът на мъж с доста къдрава коса изглеждаше направен от камък, понякога обаче участвуваше в дискусиите с мимика. Обучаваният не харесваше особено това му качество, струваше му се проява на лош вкус. Но като не можа да измисли нищо друго и не желаеше да досажда на Герберт с претенциите си, той свикна с това лице и само когато споделяше нещо мъчително, вървеше пред ментора и му говореше, без да го гледа, сякаш говореше на себе си. Сега фалшивият Сократ май се чувствуваше несигурен, като изправен пред прекалено труден проблем.

— Не мога да ти дам задоволителен отговор. За човека, не е твърде полезно да познава изцяло телесната и духовната си същност. Пълното опознаване определя границите на човешките възможности, а това е толкова по-неприятно за човека, колкото по-малко е бил ограничаван в намеренията си, още от своето раждане. Това първо. Второ, имената се различават от всички понятия на говорната реч. Защо? Защото имената не образуват стройна система. Те са чисто условни. Всеки се нарича по някакъв начин, но би могъл да се нарича и другояче, оставайки си същият човек. Собствените имена се предопределят от случайността, наречена родители. Затова имената и фамилиите са лишени от логична и физична необходимост. Ако ми позволиш това малко философско отклонение, ще кажа, че съществуват само нещата и техните взаимни връзки. Да бъдеш човек е еквивалентно на това да бъдеш нещо, не е важно дали живо. Да бъдеш брат или син е вече взаимовръзка. Ако изследваш с всички възможни методи едно новородено, ще откриеш всичко в него и така ще стигнеш до генетичния код, но не и до фамилията. Светът се опознава. Затова пък с имената само се свиква. В ежедневието тази разлика не се чувствува. Онзи обаче, който е дошъл на бял свят за втори път, я изпитва. Не е изключено да си припомниш как се казваш. Това може да стане във всеки момент. Може и изобщо да не стане. По тази причина те съветвам да приемеш някакво име, та макар и временно. В това няма ла има нищо непочтено или лъжливо. Просто ще се окажеш в положението на твоите родители над люлката ти. Преди да се оженят, те също не са знаели какво име ще ти дадат. След като веднъж са го избрали, после вече не могат и да предположат, че ти може би имаш някакво друго, по рождение, истинско име и че те не са ти го дали.

— Говориш по-скоро като Пития — каза възкръсналият, опитвайки се да укрие колко го засегнаха думите за смъртта му. Не разбираше защо реагира така на добре известния му факт — всъщност би трябвало да изпитва неописуемо задоволство, че е възкръснал от мъртвите. — Не държа на името. Знам, че фамилията ми започва с П. От пет или шест букви е. Пиркс или Парвис. Знам, че не сте успели да спасите другите. Бих предпочел да не ми бяха показвали онзи списък.

— Разчитаха, че ще се разпознаеш.

— Не мога да избирам слепешката. Вече ти казах.

— Така е и разбирам подбудите ти. Ти си от хората, които не се интересуват особено от самия себе си. Винаги си бил такъв. Не искаш ли да избереш име от списъка?

— Не.

— Нито ново име?

— Не.

— А какво смяташ да правиш?

— Не знам.

Може би щеше да чуе още съвети и препоръки, но за първи път, откакто посещаваше учебния кабинет, той се възползува от правата си — изтри от паметта на машината всички разговори и като че ли това не бе достатъчно, та с поредното натискане на клавиша изпрати в небитието и бюста на гръцкия мъдрец. Изпита злорада — необяснима, макар и всеобхватна — радост, сякаш без да убива, бе убил този, пред когото се бе разголил прекалено много и който, бидейки Никой, си позволяваше да покровителствува така разсъдливо и безцеремонно неговата безпомощност. Но ако Мемнор бе прав, като твърдеше, че той се интересува повече от външния свят, отколкото от света у себе си, трябваше да потисне гнева и срама си и напълно да ги забрави, за да пристъпи към въпросите, по-важни от неговото лично бъдеще. Имаше какво да научи.

Последният, най-голям проект за търсене на извънземни цивилизации, наречен ЦИКЛОП, след петнайсетина години съществуване бе стигнал до задънена улица. Такова бе мнението на онези, които прослушваха звездите в очакване да уловят разбираеми сигнали. Загадката на Мълчащата вселена, Silentium Universi прерасна в хвърлено към земната наука предизвикателство. Крайният оптимизъм на шепата астрофизици, заразил в края на XX век хиляди други специалисти заедно с лаиците, се превърна в своя антипод. Милиардите, изразходвани за строителството на радиотедескопи, филтриращи лъчението от милиони звезди и галактики, действително донесоха печалба от новите открития, ала нито едно от тях не донесе очакваната вест от „Чуждия Разум“. Наистина изведените на орбити в космическото пространство телескопи Няколко пъти бяха уцелени от вълнови потоци с интересни свойства — колкото да възродят угасващите надежди. Ако са били сигнали, приемането трая кратко и се прекъсна, без да се възстанови отново. Може би околослънчевото пространство бе пронизано от иглите на послания, изпратени към други звездни адресати. Положени бяха усилия да се разшифроват тези записи чрез всевъзможни методи. Напразно. Не се потвърди със сигурност дали импулсите имаха характер на сигнали. Традиционното мислене и презастраховането караха специалистите да приемат подобни явления за продукт на звездната материя, за емисия на най-твърдо лъчение, случайно концентрирано от така наречените гравитационни лещи в тънки ивици или игли. В наблюденията бе прието да се признава за естествен феномен всичко, което не показва изкуствен произход. А напредналата астрофизика разполагаше с хипотези, способни „да преведат“ всеки вид уловена емисия, без да се произнасят за същността на подателите. Възникна твърде парадоксална ситуация: