Във фазата на „прозореца на контакта“ знанията нарастват експоненциално, а в края й — хиперболично. Интервалът на контакта в смисъл на взаимно разбиране наброява песимално 1000 земни години, оптимално 1800–2500 години9. За всички недоузрели и презрели цивилизации извън прозореца цари мълчание. Първите не разполагат с мощности за връзка, а вторите или се затварят в пашкул, или създават агрегати, с които контактуват помежду си свръхсветлинно. По въпроса за свръхсветлинната връзка нямаше единомислие, никаква енергия или материя не можеше да прекрачи скоростта на светлината, но тази бариера би могла, твърдяха някои, да бъде заобиколена. Нека един пулсар със замръзнало в неутронна звезда магнитно поле ротира със скорост, близка до скоростта на светлината. Лъчът на емисията му описва кръг около пулсара и на достатъчно голямо разстояние от центъра изминава сегменти от пространството със свръхсветлинна скорост. Ако на поредните сегменти от въртенето на лъча се намират наблюдатели, те биха могли да синхронизират часовниците си над Айнщайновата бариера. Необходимо им е само да знаят данните относно дължината на страните на триъгълника „пулсар — наблюдател А — наблюдател В“ и скоростта на въртене на „фара“.

… Толкова научи възкресеният на „Евридика“ човек за космическите цивилизации в течение на годината, през която корабът летеше с непрекъснато нарастващо ускорение. Изведнъж бе стигнал до непреодолима бариера. Машинният педагог не прояви недоволство от неспособния си ученик, за когото тайните на сидералната енергетика и нейните връзки с гравитационната, балистика и гравитационното инженерство се оказаха лъжица не за неговата уста.

Именно върху тези последни научни открития бе възникнал проектът за изпращане на експедиция до съзвездието Харпии, закривано от очите на астрономите от миналия век от мъглявината, наричана „Чувал с въглища“. „Евридика“ трябваше да заобиколи тази мъглявина, да влезе в „темпоралното пристанище“ на колапсара Хадес, да изпрати един свой отсек към планетата Квинта на звездата Дзета, да изчака да се върнат разузнавачите и по обратния път да направи една загадъчна маневра, определяна като прескачане през ретрохроналния тороид, благодарение на което да се завърне в околностите на Слънцето само осем години след старта. Без този „скок във времето“ би се върнала след две хиляди години — всъщност, никога.

Разузнавателният кораб „Евридика“ трябваше да прекоси самостоятелно цял парсек, докато екипажът е в състояние на хибернация. Вариантът за витрифициране на хората бе отхвърлен, понеже даваше само 99 процента гаранция за съживяване на скованите в лед хора. Пилотът на ракети отпреди един век се чувствуваше на уроците като дете, на което учителят обяснява как функционира синхрофазотронът. Явно, че или на Мемнор, или нему не достигаха способностите.

Той откри също, че става саможив и прецени, че не е редно да продължава да живее като Робинзон само с електронния Петкан до себе си. Отиде в обсерваторията в носовия отсек на „Евридика“, за да види звездите. В просторната зала блестеше непозната апаратура; той напразно търсеше обслужващия персонал на наподобяващата оръдие конструкция на рефлектора — телескопът с позната му конструкция или сферичен купол с отвор за визуално наблюдение на небосвода. Голямата зала изглеждаше безлюдна, макар и осветена от гирляндите на лампите по стените.

Като се върна в кабината си, неудовлетворен от разходката, той видя на масата стара, оръфана книга с бележка от Герберт, който му я препоръчваше за четиво преди сън. Лекарят бе известен с това, че бе взел на борда фантастични книги и ги препрочиташе пред зашеметяващите холовизионни спектакли. Развълнува се от вида на книгата. Толкова дълго пътуваше сред звездите, а от толкова отдавна не ги бе виждал и което бе още по-лошо, не умееше да се сближи с хората, благодарение на които бе отново сред звездите в новия си живот. По негова молба каютата му бе обзаведена донякъде като в морски кораб, донякъде като в някогашна товарна ракета — жилищно помещение на щурман или навигатор, което с нищо не приличаше на пътническа каюта; не беше място за временно пребиваване — не хотел, а дом. Имаше дори двуетажна койка. На горното легло обикновено слагаше дрехите си, преди да си легне.

Запали лампата над възглавницата на долното легло, зави краката си с одеялото и мислейки си, че пак проявява мързел и бездействува, даде обещание да е за последен път. Отвори книгата на мястото, което Герберт му беше означил. Почете малко, без да схваща смисъла, така му въздействуваха най-обикновените черни букви. Шрифтът, жълтеникавата, изтъняла хартия на страниците, истинските шевове на подвързията, изпъкналото гръбче му се сториха нещо неописуемо близко, родно, единствено, загубено и отново намерено, въпреки че никога не се беше смятал за страстен любител на четенето. Сега обаче откриваше в него нещо тържествено, сякаш отдавна мъртвият автор някога му бе дал обещание и въпреки че се бе наложило да преодолява толкова много пречки, то бе изпълнено. Той имаше чудат навик: отваряше книгата напосоки и започваше да чете оттам. Писателят надали би бил доволен от това. Защо правеше така, сам не знаеше. Може би му се искаше да навлезе в измисления свят не през парадния вход, а чрез директен скок в сърцевината. Така направи и сега.