петстотин метра реагираше на клетъчната обмяна на нощна пеперуда. Стрелката трептеше неизменно на нулата в знак, че както на Земята, и тук животът е навсякъде, ала прашецът на растенията или бактериите не можеха да бъдат неговата „нишка на Ариадна“. Той стигна до ракетата, изкачи се по трапа, настрои уреда на максимален обсег и го насочи към пушеците на юг, към закриваната от тях широкораменна метрополия. Стрелката все така потрепваше на нулата. Мъртъв железен град? Видя му се толкова невероятно, че той инстинктивно разтърси апарата — също като спрял часовник. Но после, когато се обръщаше, насочи индикатора към провиждащата се през дъжда поднебесна паяжина и тогава стрелката подскочи, премествайки се в широки граници в двете посоки.
Пилотът се върна с бяг при „мотопеда“ си, постави контейнера зад седалката, пъхна биосензора в скобата при кормилото и потегли към разпънатата по мачтите мрежа.
Валеше като из ведро. Под колелата локвите се разпръскваха, дъждът мокреше стъклото на шлема му, заслепяваше го, а трябваше и непрекъснато да наблюдава показанията на биосензора, чиято стрелка подскачаше бързо. Според брояча бе изминал четири мили и наближаваше граничната зона на разузнаването. Въпреки това увеличи скоростта. Ако не бяха червените предупредителни примигвания на арматурното табло, щеше да се строполи заедно с транспортното си средство в дълбокия ров, който отдалече взе за черна ивица по стартовите писти. „Мотопедът“ спря остро, подхлъзна се на блокираните колела встрани и спря досами ръба на натрошените плочи. Пилотът слезе, за да огледа препятствието. Мъглата пречеше да прецени вярно разстоянието до другия му край и създаваше измамно впечатление за дълбочина, над която тук-там над глинестия бряг стърчаха бетонни парчета. Ровът беше неравномерно широк, на невъзможен за преминаване по дуралуминиевата стълба; навярно беше изкопан с експлозивни, материали неотдавна и припряно, за което свидетелствуваше глината, на места така нахвърляна и надвиснала, че можеше да се свлече във всеки миг надолу.
Взривът беше забил парчета бетон в отсрещния бряг. Той се издигаше като не много стръмен, широк скат, над който през мъглата се провиждаха дупките на внушителната мрежа. На доста голямо разстояние едно от друго, по протежение на рова от онази страна, се виждаха стоманени въжета в анкерно закрепване, типично при вертикалното закрепване на антенните мачти без подпори, само върху сачмени лагери. На двете най-близки мачти експлозията беше изтръгнала котвите заедно с противотежестите. Местейки поглед по техните безразборно провиснали въжета, той забеляза на няколко десетки метра по-нагоре корпуса на мачта с телескопично издадени, все по-тънки сегменти, в горната част огънати като силно извита от тежестта въдица, поради което недоопънатата мрежа се бе изхлузила и долните й части почти докосваха почвата. Докъдето ти поглед стига, склонът бе покрит с по-светли от глината издатини, не — куполи на закопани резервоари с течност или газ, а по-скоро неравномерно издути къртичини или до половина заровени черупки на огромни костенурки. Шапки на гигантски гъби? Скривалища-землянки?
Над него разхлабената мрежа се вееше от пороя и вятъра. Пилотът извади биосензора и го насочи към склона. Стрелката подскачаше в червения сектор на скалата, връщаше се и пак удряше в максимума, възбуждана от метаболизма не на микроорганизми или мравки, а на китове или слонове, приседнали на стада по мокрия склон. До стоте минути оставаха четиридесет и седем. Да се върне в ракетата и да чака? Жалко би било за загубеното време, пък и което бе още по-лошо, щеше да загуби преимуществото на изненадата. В главата му вече неясно се очертаваха правилата на играта: не го нападаха, но поставяха препятствия, за да си строши главата, ако много държи. Нямаше какво повече да му мисли. С непрецизирано усещане за реалност, по-нереална и от сън, той заизважда от контейнера необходимите инструменти за скок на другия бряг. Прикрепи реактивните кобури с колани, минаващи през раменете му, пъхна в джоба на скафандъра сапьорска лопатка, взе на гръб раницата с биосензора и понеже нищо не му струваше да опита, реши да използува най-напред ракетницата за изстрелване на тергалово въже. Той подпря ракетницата на левия си лакът, прицели се ниско, в отсрещния склон и стреля. Въжето се разви със свистене, улучи ската, куките се закрепиха, но когато дръпна, подгизналата почва поддаде.
Темпе отвори клапана, струята заплющя и леко го издигна във въздуха, сякаш беше на учебен полигон. Прелетя над тъмното корито с тинеста вода на дъното, после намали тягата, която биеше в краката му със студен, вибриращ газ, и се приземи на набелязаното място отвъд бабунката, която му заприлича, докато летеше към нея, на огромен, безформен хляб с препечена азбестова коричка. Обувките му се плъзнаха по блатистата кал, но той се изправи. Скатът не беше много стръмен. Заобикаляха го тумбести, невисоки колиби, измазани с глина — пепеливи на цвят, по-светли там, където се стичаха струйките вода. Захвърлено в мъглата селце на примитивно негърско племе. Или гробище с могили. Пилотът извади от раницата биосензора и го насочи към грапавата, издута стена на една крачка от него. Стрелката се затресе при червения максимум като слаб волтметър, прикачен към мощна динамомашина. Държейки пред себе си тежкия датчик като оръжие, готово за стрелба, Темпе заобиколи стърчащата от глината черупчеста гърбица. Обувките му шляпаха и оставяха в калта следи, които тутакси се пълнеха с мътна дъждовна вода. Затича нагоре по стръмнината на склона от един безформен самун към друг. Сплескани отгоре, те го надвишаваха с половин ръст. Бяха тъкмо по мярката на човека, ала нямаха никакви входове, отвори, проходи, амбразури, не можеха да бъдат бункери, напълно слепи, нито пък трупове, погребани в хванали черупка гробове. Навсякъде, накъдето и да насочеше датчика, кипеше живот. За сравнение обърна уреда към собствените си гърди. Стрелката веднага се премести от края в средата на скалата. Внимателно, за да не го повреди, той остави биосензора, извади от джоба на бедрото си сгъваемата сапьорска лопатка, застана на колене и започна да копае меката глина; острието стържеше по черупката, отхвърляше далече калта, водата бързо запълваше увеличаващата се дупка. Той напъха ръката си чак до рамото, докъдето можеше да стигне, докато напипа оказващо съпротивление хоризонтално разклонение. Коренова система на вкаменени гъби. Не — дебели, гладки, кръгли шлангове и — което го стресна — нито студени, нито горещи: топли. Задъхан, оплескан с кал, Темпе скочи и удари с юмрук влакнестата черупка. Поддаде еластично, въпреки че беше доста твърда, и веднага възвърна предишната си форма. Опря се с гръб на нея. През дъждовната завеса виждаше разположените по-нататък гърбици, оформени също тъй невзрачно. Някои се доближаваха една до друга и образуваха тесни улички, водещи нагоре по склона, където мъглата ги поглъщаше.
Ненадейно си припомни, че биосензорът е двуобхватен: има превключвател за кислороден и безкислороден метаболизъм. Вече беше открил кислородната обмяна на веществата. Вдигна датчика, избърса с ръкавицата размазаната по стъклото глина, превключи го на анаеробен метаболизъм и го долепи до грапавата повърхност. Стрелката запулсира с не много бърз, равномерен ритъм. Аеробни заедно с анаеробий? Как е възможно? Не беше специалист в тази област, ала тук май никой не би се оправил. Затъвайки в калните потоци под дъжда, той се прилепваше до нови и нови гърбици. Метаболичните процеси имаха различен ритъм. Може би там едни спят, а други будуват? Сякаш с желание да събуди спящите, той започна да удря юмруци в грапавите търбуси, но пулсът не се променяше. Така се беше забързал, че едва не се препъна, в един от преходите във въже, придържащо антените — опънато косо нагоре, към невидимите в млечната мъгла мрежи на огромната паяжина.
От неизвестно колко време хронометърът сигнализираше с все по-силен, все по-тревожен сигнал. Без да усети, бяха минали сто и дванадесет минути. Как бе могъл да се заплесне така? Какво да прави? Би долетял до ракетата за три-четири минути, но газът в резервоара бе достатъчен за едва двестаметров скок. Хайде, за триста. До „мотопеда“… но дотам са повече от шест мили. Поне четвърт час… Да се опита? Ами ако „Хермес“ удари по-рано и пратеникът му загине тук не като герой, а като последен идиот? Потърси дръжката на лопатката, напразно: джобът му беше празен.
Бе забравил лопатката в изкопаната дупка. Къде щеше да я търси сега в този лабиринт…
Замахна с биометъра, както го държеше с две ръце, и заудря в грапавата черупка, дълбаеше и дълбаеше, докато тя се пропука и от отвора като от пробита праханка избухна жълто-бяла прах, разкривайки не зъркелите на укрили се във вътрешността същества, а монолитна повърхност под дълбоко зейналото отверстие с хиляди дребни пори — като разрязан на две самун хляб с недопечена глетавина в средата. Темпе застина с ръце, вдигнати за поредния удар, а небето над него се изпълни със страхотен блясък. „Хермес“ откри огън по антенните мачти извън космодрума — той проби облаците, дъждът мигновено изчезна, като се превърна в бяла пара, лазерното слънце изгря, термичният удар е голям обсег обели целия стръмен склон, покрит, докъдето стигаше погледът, с голи, беззащитни брадавици и когато прострялата се на възбог паяжина заедно с натрошените, горящи антени падна върху него, той разбра, че е видял квинтяните.
