Възнамерява да го разсече.

Накамура не смятал, че е по-умен от другите. Накамура мислел така, както умее да мисли един японец. За какво си мисли? За три загадки. Първата е изпращането на посланик. Ще доведе ли то до контакт? Само символично. Ако пратеникът се върне жив и здрав, след като е видял квинтяните и е проумял, че не е разбрал нищо, това ще бъде огромно постижение. Пилотът е готов да се усмихне? Планетата е по-трудно достъпна от връх Еверест. И все пак, въпреки че на него има само скали и лед, години наред стотици хора рискуват живота си, за да попаднат там поне за миг, а тези, които са стигнали на двеста метра от върха, се мислят за победени, при все че мястото, до което са се изкатерили, с нищо не е по-малко ценно от онова, на което копнеят да постоят няколко минути. Съдбата на пилота е за Накамура втората загадка. Дано се върне! Но ако се случи нещо, Хепария ще доказва, че е било бяло, а Норстралия — черно. Това противоречие ще промени ролята на командира — от отмъстител той ще стане съдия-следовател. Заплахата, достатъчно ефективна, за да ги накара да приемат пратеника, ще увисне във вакуума. Третата загадка е най-голяма. Става дума за невидимостта на квинтяните. Може и да не настъпи покушение. Затова пък не подлежи на съмнение това, че квинтяните не желаят да разкрият как изглеждат.

— Може би са чудовища? — предположи пилотът. Накамура продължаваше да се усмихва.

— Тук е валидна симетрията. Ако те са чудовища за нас, то ние сме такива за тях. Простете ми: това е детинска мисъл. Ако октоподът имаше естетически усет, най-красивата жена на Земята би била за него чудовище. Ключът към тази загадка е скрит извън естетиката.

— Къде? — Разсъжденията на японеца заинтригуваха Темпе.

— Ние открихме общи черти между квинтяните и земяните в техническо-военната област. Тази общност води към алтернативата: или приличат на нас, или са „чудовища на злото“. Въпросната алтернатива е фикция. Това обаче, че те не желаят да опознаем външния им вид, не е фикция.

— Защо?

Накамура наведе глава със съжаление.

— Ако знаех, възелът вече би бил развързан и колегата Полассар нямаше да подготвя сидераторите. Осмелявам се само да направя едно плахо предположение. Японското въображение е различно от европейското. Дълбоко в традициите на моята страна лежи маската. Макар и да не желаеха нашето присъствие на планетата и с все сили да се противопоставяха на него, квинтяните от самото начало — според мен — не са го изключвали. Все още ли не виждате връзката? Вие може да видите квинтяните и дори да не разберете, че сте ги видели. Прожектирахме им приказка с човекоподобни герои. Аз не мога да ви вдъхна смелост — имате я повече от мен. Но мога да ви дам един съвет…

Замълча за миг и вече без усмивка, изговаряйки бавно думите, каза:

— Съветвам ви да проявите смирение. Не предпазливост. Нито пък доверчивост. Съветвам ви да проявите смирение, тоест да бъдете готов да приемете, че всичко, буквално всичко, което видите, е по- различно, отколкото изглежда…

Така завърши разговорът. Едва по време на полета Темпе схвана упрека, който се съдържаше, в думите на Накамура. Тъкмо той с предложението си за онази приказка беше издал на квинтяните как изглеждат хората. Пък може и да не беше упрек.

Изгревът на планетата прекъсна размислите му. Непорочно белият диск, заснежен с кълбетата на облаците, без следи от ледения пръстен и катастрофата, изплува кротко от тъмнините и изблъска чернотата с бледите прашинки: на звездите извън монитора. Далекомерът оживя, затрака припряно, цифровите показания се сменяха бързо. От север, по протежение на насечените с фиорди крайбрежия на Норстралия, настъпваше студен фронт, а отвъд океана Хепария се виждаше силно скъсена на източната кривина на планетата — само нейната ледена полярна шапка просветваше под тъмното заоблачаване.

„Хермес“ се-обади, съобщи, че след двадесет и осем минути ракетата ще навлезе в атмосферата, и препоръча малка поправка на курса. Герберт и Кирстинг следяха от залата за управление как функционират сърцето и белите Дробове, както и електрическите потенциали на мозъка на пилота. Командирът, Накамура и Полассар в залата за навигация не изпускаха от очи ракетата, готови при нужда да се намесят. Не беше конкретизирано нито при каква нужда, нито с каква намеса щяха да помагат, но самият факт, че главният физик и главният енергетик стояха До Стеергард в готовност, повишаваше настроението на борда, въпреки че то и без това си беше добро. Телескопите, които проследяваха „Земя“, даваха ясен образ на нейното сребристо вретено, като регулираха увеличението така, че ракетата да остава в центъра на млечнобелия фон на Квинта. Най-сетне ГОД разпръсна по екрана на пустия дотогава атмосферен монитор оранжеви цифри: ракетата беше навлязла в разредените атмосферни газове на двеста километра над океана и беше започнала да се загрява. Върху облачните морета падна дребната й сянка, устремно носеща се по безупречната им белота. Компютърът за директна връзка предаваше на залпове от импулси последните данни за полета — след миг възглавницата от плазма, разпалена от триенето в гъстите слоеве на атмосферата, щеше да прекъсне връзката.

Навлизането на „Земя“ в атмосферата беше отбелязано със златна искра. Тя започна да нараства, сигнализирайки, че пилотът вече намалява скоростта с обърната тяга. Когато ракетата се гмурна в облаците, сянката и изчезна. Дванадесет минути по-късно цезиевите часовници на предвиденото и реалното време слязоха до единица, след което спектрографът, следящ реактивната струя на приземяващата се ракета, ослепя и след поредица от нули изписа последната, класическа в космоплаването дума — BRENNSCHLUSS62.

„Хермес“ оставаше високо над Квинта, в надира, точно над мястото на приземяване. Непроницаема облачна завеса покри екрана на главния компютър за наблюдение. Съгласно уговорката домакините впръскваха в облаците метален прах, чийто екран беше непроницаем за радиолокацията. Стеергард се беше съгласил накрая и с това условие, като си беше запазил правото да приложи „драстични мерки“, ако „Хермес“ не улови дори само един от лазерните сигнали, които Темпе трябваше да излъчва на всеки сто минути. За да осигурят на пилота що-годе добра видимост в последната фаза от кацането, физиците бяха прикачили към ракетата му допълнителен отсек, изпълнен с газови съединения на среброто и свободни амониеви радикали под високо налягане. Когато ракетата навлезе в стратосферата и започна да я сече с кърмата си на гривести пламъци, избухващи край бордовете и носа, пръстеновидният отсек, до този момент заобикалящ втулките на дюзите, изстреля експлозивни материали. Така попадна пред ракетата и попадна сред огъня и плазмата, след което се пръсна от високата температура. Рязко разредените газове се усукаха като торнадо и с гръмовен вихър пробиха широка, нащърбена фуния в тежко надвисналите облаци. В същото време течният кислород, впомпван вместо хиперголи в дюзите, угаси плазмената възглавница и движещата се със студена тяга ракета си възвърна зрението. През огнеупорните стъкла на телевизионните камери сред бурно изтласкваните облаци се разкри мястото за кацане. Пилотът видя сивата трапецовидна равнина на космодрума, на север отсечена от планински склонове, а от всички други страни заобиколена с множество червени светлинки, които потрепваха в огъващия се над тях въздух като свещи, чиито пламъчета разпръскват обилно сажди. Именно от тях избухваха облаците метален прах. Експлодиралите амониеви радикали и среброто вършеха своето: остатъците от облаците над летището се изляха в такъв пороен дъжд, че пурпурните, кадещи светлинки потъмняха за секунди, но веднага пак се разгоряха сред мътните кълбета водна пара. През отвяваната от циклона пушилка Темпе видя на юг черна, застроена площ, с форма на главоного или сепия; от центъра се разпръскваха радиално лъскави ивици — нито тръбопроводи, нито пътища, защото бяха вдлъбнати като бразди и раирани напречно. Сравнението с октопод навярно бе дошло от единственото полифемово око, което го гледаше оттам с остър, огледален поглед. Сигурно бе огромно параболично огледало, което следеше неговия снижаващ се полет. Колкото по-надолу отиваше, видът на зелените възвишения от север се променяше. Онова, което от високо изглеждаше стръмен горски масив с врязана в него четириъгълна бетонна плоча, губеше приликата си с гъсти борови гори. В тъмнозелена грапава повърхност се сливаха не дървесни корони, а сухи, мъртви, неравномерни струпвания на нещо като уродливо разкривени огради или огромни възли от проводници или телени мрежи. Той се раздели с представата за гористи възвишения и провиждащи се през сивосребърния наплив на боровите иглици плешивини на голи поляни: видя творенията на чуждата техника, чието изкуство бе отхвърлило всички земни канони. Ако на хората им бе хрумнало да застроят с технически съоръжения околността на космодрум, разположен в просторна котловина между метрополията и планинските склонове, биха се погрижили също да благоустроят терена, като обединят утилитарността с естетиката на геометричните форми — или поне със сигурност не биха покрили голите склонове с гъсталак от хиляди, неистово разклонени метални буци и възли,