което се изкачи по трапа и влезе в ракетата. Мониторът във възтъмната кабина вече светеше. Синтивите докладваха в инфрачервената област чрез препредавателя, разположен по средата на разстоянието между „Земя“ и „Хермес“. Заедно с компютъра и програмата му те образуваха един твърде специфичен електронен микроскоп — разделен на подсистеми в пространството. Неговите десет хиляди бръмбарчета тършуваха из всички кътчета на разрушения кораб, изследваха Сажди, смет, прах, стърготини и капки разтопени метали, за да открият дали там няма нещо, което не е присъствувало в кораба преди това. Електронните им зурлички се характеризираха с „ордофилия“ — стремеж към молекулярен порядък, присъщ на всички живи и мъртви микроорганизми. Прекалено глупави, за да поставят сами диагноза, синтивите бяха само обективи на микроскопа — анализатор в ракетата, а той очертаваше вече първите кристални мозайки на находките и правеше изводи. Технобиотичните умения на местните инженери действително заслужаваха висока оценка. В невинните боклуци бръмбарчетата идентифицираха вируси с бавно действие. Всеки от милионите вируси се криеше зад микроскопична маска от мръсотия. Компютърът още не беше определил колко дълго трае латентното им състояние. Те представляваха зародиши, заспали в молекулните си пеленки, които щяха да се събудят след седмици или месеци. Пилотът направи от това откритие следния важен извод: той трябваше да напусне планетата жив, за да пренесе заразата на кораба, на истинския „Хермес“. Този извод беше безупречен от гледна точка на логиката и му развързваше ръцете за по-смели постъпки, щом гибелта нямаше да достигне „Хермес“, ако той остане тук. Тук обаче го обхвана съмнение. Вирусите можеха да бъдат едновременно и автентични, и коварни. Лесно е да се предположи, че след като ги открие, той ще пожелае — както преди малко — да направи нещо дръзко. А колко лесно един лекомислен, склонен към риск човек може да предизвика злополука с фатални последици. Беше попаднал в положение, типично за алгебрата на структурите на конфликта: играчът си създава модел на противника, включващ неговия модел на ситуацията, и му отговаря, създавайки модел на модела, и тъй нататък до безкрайност. В такава игра повече няма място за факти с дефинитивна достоверност. Ама че дяволски номера, помисли си Темпе. Добра работа би свършило нещо по-внушително от техническите устройства — например заклинания за прогонване на злите духове. Хронометърът изписука в ухото му: стоте минути изминаваха. Той притисна двете си длани към съответните плочки и почувствува лекото гъделичкане на тока, с който се зареждаше компютърът, за да изпрати на „Хермес“ еднобитов сигнал, че неговият разузнавач е жив.

Настъпи часът на същинското разузнаване. Темпе изтича по трапа с втория контейнер и извади от скривалището на кърмата сгъваемото транспортно средство — рамка със седалка и електрично задвижвани колела-балони. Когато потегли към възвишенията на север, към поднебесната мрежа край самотния хангар, заръмя ситен дъждец. Мъглива сивота размаза очертанията на приближаваната огромна конструкция. Пилотът спря „мотопеда“ си пред нея, избърса с ръкавицата капките, които се стичаха по стъклото на шлема, и се втрещи. Колосът беше и напълно чужд, и непонятно свой: Без прозорци, с изпъкнали стени, обхванати в масивните ребра на разположените успоредно носещи греди, той създаваше впечатление за нещо, противоречащо и на архитектурата и на природата — като труп на кит, в чийто търбух е бил изстрелян снаряд със сгъстена газ, та той да издуе кошмарно тялото, впито в прътовата конструкция, огъвайки я по формата на издъхващото туловище. Между две от ребрата зееше полуовален отвор. Темпе смъкна контейнера от транспортното средство и го забута пред себе си през тази порта в непрогледния мрак. Изведнъж го заля ярка бяла светлина. Намираше се в хале, в което и гигантоходът би изглеждал мравка. Обкръжаваха го многоетажни, изкривени, преплетени една с друга галерии, сякаш беше стоманен театър с изтръгнати вътрешности — сцена и зрителна зала. В центъра върху ажурена ламарина лежеше разнобагрена морска звезда от искрящи като кристал цветя. Когато я наближи, той забеляза, че над нея е увиснала прозрачна като въздуха пирамида, чиято повърхност се разкриваше само когато отразяваше под остър ъгъл падащата светлина. В стъклоподобния тетраедър една след друга започнаха да се появяват втопени в него изумрудени букви:

Кристалните цветя запламтяха с великолепни нюанси — от светлолазурно до тъмновиолетово. Искрящите чашки се разтвориха. Във всяка сияеше огромен брилянт. Надписът отстъпи място на друг:

Пилотът стоеше, без да помръдне, а дъгата от огнени кристали постепенно изсивяваше. Брилянтите потъмняха и още миг тлееха рубинено, докато изчезнаха, и всичко се разпадна в лека пепел. Оказа се, че стои пред макара с бодлива, преплетена тел, а в кристала зазеленяха нови думи:

Темпе вдигна очи от догарящото пепелище, плъзна поглед по галериите, по техните провиснали козирки, на места изтръгнати от вдлъбнатите стени. Изведнъж разбра защо тази конструкция му се струваше позната: тя представляваше обърнато наопаки, стократно увеличено копие на „Хермес“. Галериите повтаряха скелето, заварено към борда при монтажа и смачкано от експлозията при кацането, а впитите във фронтона ребра бяха шпангоутите на кораба, сега опасващи отвън преобърнатия му корпус. Лампите под козирката на разкривените балкони постепенно гаснеха, докато пак настана тъмнина и само увисналият във въздуха надпис ПОСРЕЩАНЕТО ЗАВЪРШЕНО СТОП блещукаше с бавно избледняващ светлозелен цвят.

Как трябваше да постъпи? Те бяха проучили простреляния кораб и го бяха дублирали със съвършенството на безсмислената прецизност или на рафинираното издевателство, та той да влезе в него като в търбуха на убито, изкормено същество. Все едно дали беше плод на злостно коварство или ритуал на нечовешка култура, демонстриращ именно по този начин гостоприемството им, самият факт създаваше безизходна ситуация. Пилотът заотстъпва заднишком в тъмното, блъсна се в контейнера, който връхлетя с трясък върху ламарините, и този гръмогласен удар го накара едновременно и да се окопити, и да се вбеси.

Той се затича и изблъска товара си на дневна светлина, под дъжда. Мократа настилка беше потъмняла. Зад ръмящата завеса, в далечината, сребрееше иглата на ракетата му, мръсноръждивите, искрящи пушеци отплуваха на вълни в ниските, мътно надвиснали облаци, а над целия пущинак господствуваше наклонената кула на мъртвия „Хермес“. Темпе провери колко е часът. До следващите сто минути оставаше почти един час. Той се бореше с пристъпа на гняв, трябваше да си възвърне самообладанието и спокойствието. Щом можеха да проектират бойни машини и владееха военното инженерство в планетен и космически мащаб, те би трябвало да притежават и логично мислене. Ако не желаят да се покажат сами, то нека поне го заведат с пътепоказатели там, където с предадения им преди месеци код техните терминали щяха да му докажат, използувайки равенствата на алгебрата на конфликта, че контактът е безсмислен. Нека дори отхвърлят аргументите на насилието с аргументи на фактите от по-висш порядък, които дават възможност за избор само между различните форми на гибелта. Но нямаше никакви знаци, терминали, апаратура за обмен на информация, нищо, дори по-малко от нищо, след като съществуваше металната димна завеса в облаците и трупът на техния кораб, заразен с коварни вируси, а като място за посрещане на госта беше избран неговият дублиран корпус, раздут като жаба, напомпана до смърт от някой луд, и една кристална цветна леха, разпаднала се в пепел за „добре дошъл“. Смисълът на церемонията беше толкова противоречив, че просто говореше: нямате работа тук, пришълци, нито с огън, нито с ледена бомбардировка няма да постигнете нищо друго освен засади, маскировки и камуфлажи. Нека вашият пратеник прави каквото си иска — навсякъде ще го посреща само това непоколебимо мълчание, докато той, загубил илюзиите си, объркан, оглупял от гняв, не започне да обстрелва с лъчемета си всичко, което му попадне, и сам се погребе под рухналите руини или — изпълзял от тях — отлети, но не с откраднатите знания, както е бил запланувал, а в паническо бягство. Наистина — би ли могъл да форсира каквото и да било, да прониква насила в затворената е железни прегради едноока метрополия отвъд димната стена? Нали в това нечовешки чуждо обкръжение той ще научи толкова по-малко, колкото по-брутално нападне — без да може да различи това, което ще открие, от онова, което ще унищожи.

Дъждът валеше, облаците надвисваха все по-ниско, като покриваха връхчето на разрушения „Хермес“. Пилотът извади от касетата в контейнера биосензора, един толкова чувствителен уред, че от разстояние