които в никакъв случай не бяха продукт на сапьорски работи, маскировка на военни обекти с уж растителни заграждения, защото неестественият им характер ги издаваше сам.

Темпе слизаше със студена тяга на ракетата към сивата настилка на космодрума, а целият планински склон, закриван от прилива на връщащите се обратно облаци, изчезваше в тях като бодлива гущерова кожа с петна от пъпчив обрив. Преди тяхната чудата грозота да му разкрие разликата между създаването на технически устройства и развитието им на самотек до някакво раково разрастване, преди пак да погледне към застроената площ на юг, към онази вече изпълзяла иззад хоризонта сепия с втренченото огледално око в черна рамка, трябваше да поеме управлението. Натоварването спадна от четири на две g, сгъстеният кислород избликна от дюзите като леден пламък, членестоногите лапи се разкрачиха Под кърмата, а когато те удариха в твърдата настилка, двигателят блъвна за последен път и замлъкна.

Тристатонната ракета направи още няколко, по-слаби подскока и застана неподвижно. Като усещаше с тялото си сила на тежестта, различна от онази при намаляване на скоростта, при отзвучаващото съскане на амортисьорите пилотът разкопча коланите, изпусна въздуха от пашкула около скафандъра си и се изправи. Коланите с катарамите се изхлузиха от раменете и гърдите му. Анализаторът не откриваше отровни газове във въздуха, налягането беше хиляда и сто милибара, той обаче трябваше да излезе с шлем, затова превключи кислородната муфа към собствения си резервоар. Темпе изключи телевизионните камери и лампите в кабината светнаха, Той хвърли един поглед към докараните предмети — от двете страни на седалката лежаха тежки контейнери на колела, които можеха да се бутат като ръчни колички. За да се избегне грешка, Харрах старателно бе изписал на тях цифрите едно и две. Харрах навярно му завиждаше, макар че с нищо не го бе показал. Добър другар беше той и сега пилотът съжали, че не е с него. Двамата сигурно биха се справили по-добре. Доста време преди полета, когато само думите на Лаугер, изречени на „Евридика“ — че ще види квинтяните, — му даваха надежда, Темпе бе изпаднал — според ГОД — в депресия, но след разговора си с лекаря пилотът отхвърли тази диагноза. Потискаше го не това, че смяташе контакта за безсмислен по принцип, а това, че те бяха започнали играта за контакта с насилието като най- висш цвят. Той не сподели с никого тези свои мисли. Независимо от резервите и съмненията, как би могъл да пропусне огромния шанс, след като повече От всичко искаше да види квинтяните? Араго виждаше този шанс в черни краски. Още преди да бъде произнесена формулировката „демонстрация на сила“, монахът наричаше нещата със собствените им имена, като твърдеше, че те се включват в двулична игра и така напористо се стремят към разбирателство, че всъщност се отказват от него, прикривайки се зад различни маски и хитрости, все по-малко готови да разкрият истинския си лик пред Чуждия разум; че контрират всеки негов опит да увърта и нападат при всеки отказ, от което целта на експедицията става толкова по-трудно постижима, колкото по-брутални удари се използуват в полза на тази цел.

Пилотът включи устройството за отваряне на люка, но най-напред трябваше да изчака резултатите от анализа. Докато компютърът му предъвкваше получените данни за химичния състав на настилката, за скоростта на вятъра, за радиоактивността, на околната среда (практически нулева), в главата му — вместо поредните етапи на програмата — се кълбяха всички лоши мисли, които беше потискал досега. Накамура споделяше мнението на монаха, ала не го беше подкрепил официално, защото това би било равносилно на отстъпление. Темпе също признаваше правотата на отец Араго, но в същото време знаеше, че него самия нищо не може да го спре. Ако Квинта беше ад, той беше готов да слезе в ада, за да види квинтяните.

Засега обаче нищо не подсказваше, че е дошъл в ада. Вятър девет метра в секунда, видимост под тавана на облаците добра, никакви отрови, мини, експлозиви под ултразвуково сондираната настилка на космодрума. Разнесе се съскане — външното налягане и това в кабината се изравняваха; над люка светнаха три зелени, лампички, тежкият диск направи полуоборот и отскочи нагоре. Темпе дочу тракането на спускания трап и трясъка, с който неговите подпори стъпиха косо върху настилката. Надзърна навън. През стъклото на шлема ярката дневна светлина го заслепи. От височината на осем етажа той виждаше огромната плоскост на космодрума под заоблачилото се отново небе. Северните възвишения бяха изчезнали в мъглата, в далечината от дългата броеница на отворите на шахтите излизаше ръждив дим, а на фона му се издигаше огромна наклонена кула, по-силно наклонена и от кулата в Пиза: „Хермес“, самотен и чудноват сред пустошта, на около една миля. И никъде жива душа.

Там, където възвишенията бяха изчезнали под снижаващите се облаци, в самия край на космодрума се виждаше ниска постройка с цилиндрична форма. Напомняше хангар за цепелини. Зад силуета й стърчаха към небето тънки прътове-мачти, които бяха свързани помежду си с лъскави нишки — като с паяжина, простряла се върху четвърт небосклон. Метрополията-сепия с окото й беше изчезнала зад димния хоризонт и на пилота му хрумна, че сега го наблюдават с тази паяжина. Застана на трапа и я огледа внимателно през бинокъла. Учуди го нерегулярността на „преждата“; с по-големи и по-малки дупки, провиснала неравномерно, тя приличаше на стара рибарска мрежа, която рибар-великан беше окачил на мачти, огънали се под нейната и собствената си тежест така, че се бяха наклонили на различни страни. Имаше много нескопосан вид. Впрочем целият космодрум беше пуст — като евакуиран и после отстъпен на неприятел. Темпе настръхна при мисълта — колкото натрапчива, толкова и отблъскваща, — че вместо антенно съоръжение разглежда творението на насекоми-чудовища, след което слезе заднишком по трапа, приведен под контейнера, който тежеше почти един центнер. Разкопча коланите, пусна контейнера на настилката и го забута право към „Хермес“, щръкнал самотен с разбита кърма. Пилотът вървеше с равна крачка, без да бърза, за да не даде повод на онези, които несъмнено го наблюдаваха незабележимо, да се усъмнят в нещо.

Те знаеха, че той ще изследва поразения кораб, но не знаеха с какви методи ще го направи. Спря до кърмата, чиито смачкани дюзи се бяха забили в напукалата се радиално настилка, и се огледа. През шлема дочуваше поривите на вятъра, въпреки че почти не го усещаше през скафандъра. Писукането на хронометъра го върна към действителността. Нямаше нужда от сгъваемата дуралуминиева стълбичка. Непосредствено над втулките на дюзите, които се бяха нагънали като хармоники, в кърмата зееше обгорен, прострелен отвор със стърчащи навън езици от бронираната обшивка и огънат от взрива корпусен шпангоут. Би могъл да пропълзи вътре през този отвор, като само внимава да не закачи скафандъра на някоя от стоманените трески. Темпе се покатери нагоре по стъпалото на подпората, която не беше успяла да се разгъне докрай — квинтяните толкова много бяха бързали да открият огън; основателно впрочем, защото корабът е най-безпомощен в мига, в който угасява главната тяга и прехвърля цялата си маса върху изхвърляните подпори. Той придърпа до себе си контейнера и вирна глава, най-високо, колкото можа, за да огледа в какво състояние е корпусът. Входните люкове на носа, които бяха заварени на глухо, не се виждаха отдолу, но той виждаше ясно вратите на товарителниците — учуди се, че те са затворени и непокътнати. Странно нещо! След като бяха унищожили машинното отделение с един едрокалибрен изстрел и поразеният кораб беше полегнал настрана, те бяха нахлули вътре през радиоактивния отвор с диаметър един метър, вместо да укрепят ракетата и да влязат през централните товарителници. Възможно ли е след стогодишна война да нямат сапьори със съответното оборудване и стабилно военно инженерство? Продължавайки да се изумява от порядките в местната армия, Темпе, вече във вътрешността на кораба, насочи дозиметъра на контейнера към мрака наоколо. При удара реакторът за еднократна употреба се беше стопил — точно така, както бяха предвидили проектантите, и беше изтекъл през хитроумно приготвените дънни клапи дълбоко под напуканите плочи на космодрума, образувайки неголямо радиоактивно петно. Като си мислеше колко добре са обмислили нещата Поласеар и Накамура, той освети наоколо с джобното си фенерче. Заобикаляше го мрачна тишина. От машинното отделение не бяха останали дори развалини. Конструкцията бе така изчислена, че да носи двата тона на празния макет, но да се разхвърчи на парчета при най-слабото подухване. Стрелката на гайгеровия брояч подскочи по скалата и го увери, че за един час няма да получи повече от сто рентгена. Той извади от контейнера две плоски метални касетки и изсипа съдържанието им. Подът се покри със синтиви — синтетични насекоми с микросензори. Клекна сред тях — сякаш за да почете паметта на разрушения кораб — и включи активиращата система в дъното на по-голямата касета. Разсипаният по нагънатата ламарина мравуняк, оживя. С бързи, хаотични движения на телчетата-крачка, досущ като истински бръмбарчета, които се мъчат да се обърнат, когато са се оказали по гръб, те се разбягаха във всички посоки. Темпе изчака търпеливо й последните да го напуснат. Когато само няколко, явно дефектни, продължаваха да Се въртят до коленете му, пилотът стана и излезе на дневна светлина, като влачеше подире си почти празния контейнер. В средата на пътя извади от него масивен пръстен, разгъна статива му, насочи го към кърмата и се върна на „Земя“.

От кацането бяха изминали 59 минути. През следващите тридесет минути той направи снимки на околността, преди всичко на простиращата се на възбог мрежа — с различни филтри и обективи, — след