установят дори приблизително. Последиците от катаклизма вече си казваха думата и на южното полукълбо, и на останалата суша. Сеизмичната активност нарасна рязко: всички вулкани бълваха магма и газове със значителни примеси на цианиди. ГОД оценяваше достигналите до повърхността на континентите и океаните ледени маси на три-четири трилиона тона. Северното полукълбо бе засегнато по-силно от южното, океанът обаче навсякъде беше повишил, равнището си, нахлувайки дълбоко в крайбрежието. ГОД предупреди, че не може да пресметне каква част от отломъците от пръстена е паднала на планетата в твърдо състояние и каква част се е стопила, понеже това зависи от точното познаване на големината на ледените блокове. Ако надвишават хиляда тона, в най-гъстите слоеве на атмосферата те биха загубили нищожна част от масата си. Но не можеше да се изчисли точно съотношението.

Харрах, който дежуреше при управлението, не вземаше участие в разговора, който се водеше в операторната зала, над главата му, но го слушаше и неочаквано се намеси:

— Искам думата, командире.

— Какво има пак? — ядоса се Стеергард. — Не ти ли стига? Още ли ти се иска да ги натупаш?

— Не. Ако в казаното от ГОД има смисъл, четиридесет и осем часа няма да им са достатъчни. Нали трябва що-годе да се окопитят.

— Твърде късно се присъединяваш към „гълъбите“ — подхвърли Стеергард.

Но физиците прецениха, че пилотът е прав. Срокът бе увеличен до седемдесет часа.

След малко Харрах остана сам. Прехвърли управлението на автоматично, защото му беше омръзнало да се взира в Квинта, още повече че червеникавият дим от безбройните вулканични изригвания се разливаше по кипящата белота на планетата и тя потъмняваше като от петна кръв. Не беше кръв. Той го знаеше, ала не искаше да гледа. По заповед, на Стеергард корабът започна да се върти на място като протегната стрела на кран: така благодарение на центробежните сили се получаваше еквивалент на силата на тежестта, най- силна в залата за управление на носа.

В каюткомпанията, където се събра екипажът, това въртене около оста позволи на хората да седнат край масите без акробатични номера. От прецесионните ефекти, типични за жироскопията, на Харрах му се повдигаше, въпреки че на Земята неведнъж, беше плавал и дори мъртвото вълнение не предизвикваше у него морска болест. Не си намираше място. Стана онова, което той искаше. Реално погледнато, не той носеше отговорност за катаклизма. Сигурен беше, че всичко би протекло по съшия начин и без неговата раздразнителност и не съвсем уместните му спорове с отец Араго, който нямаше никаква вина. Нищо, нищо не би се променило, ако той си мълчеше и си гледаше работата. Пилотът скочи от фотьойла пред пулта за управление и започна да се разхожда напред-назад из залата. Опитваше се по този начин да разреди натрупалия се у него остър гняв, който се бе върнал като рикошет и сега го пришпорваше да не чака, да не стои със скръстени ръце и да гледа климатичната — де да беше само климатична — катастрофа на поразената с тераджаули енергия планета. Ако можеше, щеше да изключи образа, но това беше забранено.

Покрай стените на елипсовидната зала се виеше галерията, която разделяше помещението на две равнища. Като се поклащаше на широко разкрачените крака, все едно моряк при вълнение, Харрах се изкачи горе и обиколи в тръс цялата галерия — някой би рекъл, че го е обхванала спортна страст. Върху носещите греди, събиращи се в средата като спици на голямо колело, бе поместена оперативната централа. Около приличащия на пресечен конус терминал стояха в кръг осем дълбоки фотьойла. Пред всеки от тях примигваше с хладна зелена светлина монитор. Върху плота на тази маса-конус бе захвърлен листът с ултиматума, написан с характерния наведен, ъгловат почерк на Стеергард. Харрах мина между фотьойлите и направи нещо, на което не мислеше, че е способен. Обърна листа с неизписаната страна отгоре. После се озърна дали някой не го е видял. Но само примигващите екрани създаваха измамно впечатление за движение. Той седна във фотьойла, в който обикновено сядаше командирът, и погледна наляво и надясно. През клинообразните прозорци между сребристите пластмасови греди долу се виждаше залата — за управление, също примигваща с разноцветни искрици, а от главния екран продължаваше да струи светлина — мътната светлина на Квинта. Харрах опря лакти на наклонения пулт и закри лицето си с ръце. Ако умееше, ако можеше, навярно би заплакал за тези Содом и Гомора.

Външно бе напълно спокоен и не се сбогува с никого. Никой от другарите му не влезе заедно с него в асансьора, когато часът удари. В обикновен бял скафандър и шлем под мишница, той гледаше как се сменят цифрите на отминаваните палуби. Вратата се отвори сама. Под купола на стартовата зала ракетата изглеждаше странно малка; бе безупречно сребърна, защото все още не бе пресичала атмосферата и жаравата не бе обгорила нито носа, нито бордовете й. Приближи се до нея по ажурния под, който кънтеше глухо под краката му, чувствувайки нарастваща тяга — знак, че „Хермес“ увеличава скоростта си, за да може да го тласне по-силно при старта. Озърна се. Високо горе, там, където се събираха носещите греди, светеха броениците на силни лампи. Пилотът спря в тяхната светлина без сенки и постави шлема си. Люкът на кабината се отвори над него. Закопчаните катарами изщракаха, той докосна инстинктивно широката гривна на металната яка, пое кислород, понеже вече беше изолиран от въздуха в залата, налягането беше малко по-голямо, но скоро се изравни. Подемникът, на който стъпи, тръгна нагоре. Тъмният допреди миг люк светна отвътре, подвижното стъпало докосна прага и замря. Без да бърза, той прехвърли краката си, обути в солидни обувки, през прага, плъзгайки ръка в еластичната ръкавици по тръбата на парапета, приведе се и се мушна с краката напред, хвана с две ръце скобата на щурца и меко се отпусна. Люкът се затвори. Разнесе се нарастващ протяжен шум — върху ракетата беше паднал херметичният, калпак, който досега бе висял над нея, а хидравличните бутала го напасваха към фунията за изтласкване; така се избягваше загубата на въздух и отравянето му с пламъците на двигателите. Лесно, все едно че беше в симулатор, той взе гофрираните, маркучи на климатичната инсталация, завинти ги към съответните муфи на скафандъра, байонетните запънки веднага изщракаха, което говореше, че резбите са съвпаднали. Бе се слял с ракетата. Стенната й тапицерия започна да набъбва, докато го обви в еластичен пашкул чак до мишниците, само ръцете му останаха свободни. Имаше свободно място колкото в египетски саркофаг. Точно така наричаха понякога тези едноместни ракети. Автоматът за обратно броене беше отдясно. На височината на очите му, през стъклото на шлема светеха в лицето му таблата на аналоговите индикатори и дублиращите ги цифрови измервателни, уреди за височина, мощност, изкуствен хоризонт, а четириъгълният монитор, все още сляп, беше поместен в средата. Той бутна лоста докрай и всички лампички светнаха, запримигваха с фамилиарна дружелюбност, уверявайки то, че са готови: главният двигател, осемте маневрени, коригиращи и четирите спирачни двигатели, парашутите — един пръстеновиден за йоносферата и още един голям, авариен. Екранът със светкавично угасващи точици обаче го увери, че авария няма да има и очерта идеално точната крива на полета — от зелената звездичка, означаваща „Хермес“, до издутата планетна повърхност. С части от секундата закъсня съобщението за готовност на третия парашут — каскадния, наричан често пето колело на колата. Пилотът неведнъж беше преживявал подобни мигове и ги обичаше. Вярваше на примигващите като бърз пулс зелени, оранжеви и сини лампички. Знаеше, че може да светнат и червените, като кръвясало от страх око, понеже не съществуват абсолютно безаварийни устройства, но дотук всички се бяха постарали да не го подведат.

Автоматът вече отброяваше от, двеста в намаляващ порядък. Струваше му се, че чува в мембраните събралите се в залата за управление хора, че цифрите, изброявани от безразличния механичен глас, се сипят върху този жив фон на затаено дишане. При „десет“ усети пулса си леко да се ускорява и смръщи вежди под стряхата на шлема, като че ли за да смъмри непослушното сърце. Което си е истина, никой не, можеше да мине без тахикардия при старта, и то при банален старт, а какво остава при подобни обстоятелства. Той се радваше на мълчанието на колегите, но когато чу ритуалното НУЛА и почувствува как слетите в едно тяло и ракета потрепнаха, улови тихия глас на някой, който стоеше далече от микрофона: „Бог да те пази.“ Тези дошли ненадейно думи го изненадаха, макар че, кой знае, може би бе очаквал тъкмо тях от него. Но време за размишления нямаше. Изтласквана от едновременно фината и мощна хидравлична лапа — сякаш гигантска стоманена лапа на атлант — ракетата се отдели от борда на „Хермес“ и въпреки че пилотът не можеше да се помръдне в балонестия си пашкул, за две или три секунди, преди да се включат двигателите, усети безтегловността. За миг до торния ръб на монитора съзря отдалечаващия се кораб, но можеше и да му се е привидяло. По негово желание ракетата носеше името „Земя“ и така щяха да я