Кирстинг да си отиде и когато останаха само тримата с Герберт, наклони по присъщия му начин главата си с гладко вчесана настрана коса и погледна въпросително пилота. Темпе вдигна рамене в знак, че няма какво да каже. Нищо.
— Когато се обръщаме с гръб към света, светът не изчезва. — обади се неочаквано физикът. — Където има мисъл, там има и жестокост. Те ходят ръка за ръка. Налага се да го признаем, след като не можем да променим нещата.
— А защо командирът не приема никого? — изтърси пилотът.
— Има право — невъзмутимо отговори японецът. — Като всеки от нас и командирът има право да остане верен на принципите си. Също — и да остане сам. Доктор Герберт страда, пилотът Темпе страда, а аз не страдам. За отец Араго не смея и да спомена.
— Как така… не страдате…? — не го разбра Темпе.
— А защо не? Съвременната физика изисква въображение, което не се спира пред нищо — обясни спокойно японецът. — Това не е моя заслуга, а дар от прадедите ми. Не съм пророк, нито пък ясновидец. Когато се налага да бъда безогледен, аз съм безогледен, иначе не бих могъл да ям месо. Веднъж някой бе казал: Nemo me impune lacessit. Дали сега той се срамува от думите си?
Пилотът побледня.
— Не.
— Така трябва. Вашият другар и колега Харрах устройва представления. С маска, изразяваща голям гняв на лицето си — както демоните в нашия театър кабуки. Не бива да изпадаме в гняв или отчаяние, не бива нито да ги съжаляваме, нито да им отмъщаваме. И вие вече знаете защо. Нали?
— Да — каза Темпе. — Нямаме право да постъпваме така.
— Именно. Край на разговора. След трийсет… — той погледна часовника си — и седем часа „Хермес“ ще кацне на планетата. Кой ще бъде дежурен тогава?
— И двамата. Така е наредено.
— Няма да сте сами.
Накамура стана, поклони се и излезе. В пустата каюткомпания машината за миене на съдове шумеше тихичко. Във въздуха се носеше лекият полъх на климатичната инсталация. Пилотът погледна Герберт, който не беше мръднал — обхванал главата си с две ръце, лекарят седеше и гледаше пред себе си с невиждащ поглед. Темпе го остави сам в каюткомпанията, без да разменят и дума. Действително нямаше какво да си кажат.
Кацането на „Хермес“ протече извънредно ефектно. Когато наближи набелязаната точка на планетата, той започна да бълва от кърмата си такъв огън, че искрата му, пренесена от безброй мириади електронни очи в далечния Космос, се заби като нагорещена игла в млечната гъстота на облаците, накъса ги под себе си в розови парцали и той се мушна в тази прогорена от пламъците дупка, след което изчезна. Облачните дрипи започнаха да се усукват в спирални кълбета и да запълват пробива в обвивката на Квинта, но преди да го попълнят изцяло, през пролуките избухна жълто зарево. След девет минути — от толкова се нуждаеше светлинният сигнал, за да измине разделящото ги от планетата разстояние — обърнатият към Секста предавател на другия „Хермес“ се обади за първи и последен път. На същото място облаците още веднъж се отдръпнаха, този път по-бавно и по-плавно, а в изпълнената с хора зала за управление се разнесе къса, дълго потискана въздишка.
Застанал на фона на безупречно белия диск на Квинта, Стеергард се обърна към ГОД:
— Направи анализ на експлозията.
— Знам само какъв е спектърът на лъчението.
— Определи причината за експлозията въз основа на спектъра.
— Няма да е сигурна.
— Знам. Говори.
— Слушам. Четири секунди след угасяване на собствената тяга ядрото на реактора е избухнало. Искате ли да изложа причинните варианти?
— Да.
— Първи: в кърмата е ударил неутронен поток с такова съотношение на бързите и бавните неутрони, че да пробие защитата на реактора. Макари изключен, той е започнал да работи като реактор с бързи неутрони и в плутония е настъпила експоненциална верижна реакция. Втори вариант: кърмовата броня е била пробита от кумулативен заряд със студена аномалонова глава. Да изложа ли приоритета на първия вариант?
— Да.
— Атака от балистичен тип би увредила целия кораб, докато неутронният удар би унищожил само двигателя — при предположение, че на борда се намират биологични същества, които са отделени от двигателя с устойчиви на радиация прегради. Да покажа ли спектъра?
— Не. Мълчи.
Едва сега Стеергард забеляза, че стои сред белия блясък на Квинта като с ореол. Без да гледа, изключи образа и помълча за миг, като че ли подреждайки в ума си думите на машината.
— Някой иска ли да се изкаже?
Накамура повдигна вежди и бавно, почти церемониално, с уважение, примесено със съчувствие, произнесе:
— Поддържам първата хипотеза. Целта е била корабът да се обезсили, а екипажът да оцелее. С наранявания, но да остане жив. От трупове не може да се научи нищо.
— Други мнения? — попита командирът. Всички мълчаха, вцепенени не толкова от станалото, колкото от израза на лицето му. Като отваряше уста едва-едва, сякаш челюстта му се беше схванала, той заговори:
— Е, хайде, гълъбчета, глашатаи на милосърдието и разбирателството, обадете си, дайте шанс за спасение и на нас, и на тях. Убедете ме, че трябва да тръгна назад и да занеса на Земята скромното утешение, че има светове, по-лоши и от нея. А тях да оставя да се самоунищожат. Докато говорите, преставам да бъда ваш командир. Аз съм внук на норвежкия рибар, прост човек, който се е издигнал над СВОИТЕ способности. Ще изслушам всички аргументи и дори упреци, ако някой прецени, че ги заслужавам. Казаното ще бъде изтрито от паметта на ГОД. Слушам ви.
— Това не е израз на смирение, а издевателство. Символичното отказване от командирските пълномощия не променя нещата. — Араго направи крачка напред, сякаш за да го чуват по-добре. — Но ако всеки трябва докрай да постъпва в съгласие със съвестта си — дали в драма или в трагифарс, — понеже не е режисирал лично пиесата на живота и не е научил като актьор ролята си, ще кажа: като убиваме, няма да спасим никого и нищо. Под маската на „Хермес“ се криеше коварство, а под маската на стремеж към контакт на всяка цена се крие не желание за познание, а отмъстителност. Каквото и да извършиш, не завръщайки се, ще завърши с фиаско.
— А отстъплението няма ли да бъде фиаско?
— Не — отвърна му Араго. — Ти знаеш, съмнение няма колко кървави могат да бъдат последствията от едно твое нападение. Но не знаеш нищо повече с такава сигурност.
— Истина е. Свършихте ли, отче? Друг да иска думата?
— Аз.
Беше Харрах.
— Ако поискаш да се завърнеш, командире, аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти попреча. Ще ме възпреш само ако ме оковеш в белезници. Знам, че съгласно диагнозата на ГОД съм ненормален. Добре. Но всички ние тук без изключение сме ненормални. Направихме всичко възможно, за да ги убедим, че не ги заплашваме с нищо, четири месеца им позволявахме да ни нападат, подмамват, лъжат, а понеже отец Араго представлява тук Рим, нека си спомни какво е казал неговият Спасител на Матей: не мир дойдох да донеса, а меч61. И че… но много се разприказвах. — Ще гласуваме ли?
— Не. От инцидента изминаха пет часа, повече не бива да отлагаме. Ел Салам, задействувай солазера.
— Без предупреждение ли?
