— Излишно е. Колко време ти трябва?

— Два пъти по шестнайсет минути за паролата и отговора плюс насочването. След двайсет минути може да реже.

— Нека сече.

— Съгласно програмата?

— Да, в течение на един час.

— Накамура, дай образ. Който не иска да гледа, може да си отиде.

Добре укрит сред маскировка от прахови облаци, които светеха с възбуждано от Дзета лъчение, солазерът откри огън в един часа през нощта — със закъснение от три часа, защото Стеергард изискваше идеално колимиране, та ударът по допирателната на пръстена да попадне точно там, където квинтяните им бяха подготвили клопката. Наложи се да изчакат съответното завъртане на планетата около оста й. Осемнадесетте тераджаула на светлинната шпага се стрелнаха. Скокът на фотометрите потвърди, че невидимият във вакуума нож на слънчевата фреза е засегнал странично ръба на пръстена и е отсякъл външната му част. Глух и ням, макар че можеше да се закрие с разперена длан, образът разкри цялата открадната от слънцето мощ, когато тя бе освободена при сблъсъка на по-твърдата от стомана светлина с ледения диск, простиращ се на хиляди мили. Самия център на удара видяха най-напред като искрящ пробив, от който избухна бялокълбеста вихрушка сред странно потрепващи дъги. Леденият пръстен кипеше, изпаряваше се, превръщаше се в газ, тутакси замръзваше и се разпръскваше в черното пространство извън огнището е дълъг, развят на ивици шлейф, който отиваше зад диска на планетата, понеже лазерът сечеше в посока, обратна на посоката на въртенето й. Стеергард бе наредил пръстенът да бъде поразен така, че да бъде изведен от динамичното равновесие. Мощността на солазера стигаше за седемминутно тераджаулово излъчване.

— Достатъчно — обяви Стеергард.

Външният пръстен вече се напукваше, а вътрешният, отделен от него с пролука от шестстотин мили, гъмжеше от турбулентни завихряния, предизвикани от промените във въртящия момент. Когато отнесената в мрака ледена периферия стигна до гривестите облаци на дневното полукълбо и изчезна в сянката на нощното, хоризонтът на Квинта изсветля, сякаш зад него Изгряваше сред димните стълбове на дъгите второ слънце, чието кърваво зарево обагри още гладката кривина на облачното море. Катастрофата изглеждаше ужасяващо и внушително. Светлината, отразена в трилионите ледени кристалчета, образуваше космически фойерверк, който закри всички съзвездия по небосклона. Зрелището бе главозамайващо. Хората в операторната зала местеха поглед от горния монитор, в който непосредствено над слънцето трептеше ексцентрично лазерният диамант, към главния екран, където безимпулсният енергиен лъч непрестанно обелваше напукани плочи от пластовете белоснежен лед над континентите.

Дали квинтяните бяха очаквали подобен катаклизъм? От планетата навярно го виждаха като страховити, непрестанни експлозии високо в небесата, но те едва ли виждаха дъгите, стрелващи се като светкавици нагоре, защото върху тях вече бяха рухнали милиарди ледени отломъци. От накъсваните на дрипи облаци там падаха кипящи при въздушните гръмотевици ледени планини, ала за тези, които загиваха под гръмовития ледопад, това не беше зрелище.

Когато се гледаше от залата за управление, планетата бе обкръжена от съвсем тънък атмосферен слой. Огромните мащаби на астроинженерната ампутация можеха да наблюдават изцяло само жителите на тропическите области, преди върху тях да връхлети ударната вълна, по-бърза от звука. Фотонното ренде при дюзите на лазера се мърдаше милиметър след милиметър, при което смазваше в целта ледовете на площ от стотици мили — само далече на юг нищо не подсказваше неистовото разбиване на диска, губещ всяка минута стотици кубически километри натрошен лед. Сега лазерът се показа сред избутания високо в атмосферата облак, в чиито дълбини пробиваше огнен кладенец. Спектрометрите вече показваха не вряща пара, а йонизиран свободен кислород и хидроксилни групи. В залата за управление минутите изглеждаха вечност.

Пръстенът залиташе като напукващ се плосък пумпал и губеше безупречната си белота. Северното полукълбо започна да набъбва, като че ли нещо издуваше самата планетна кора, но това бяха само изхвърлените от ледения порой в космическото пространство въздух, огън и сняг. На екватора лазерният лъч дълбаеше упорито по допирателната със синьо-белия свредел гъбообразния полип на експлозията, докато на запад облачната обвивка на Квинта не потъмня в мътна седефена равнина, а на изток избухващите ерозии не запламтяха до звездите. Всички мълчеха. По-късно, в спомените си за тези минути, те откриваха, че са били почти-сигурни, че ще настъпи контранастъпление, че са очаквали поне опит от страна на онези да отблъснат удара, нанесен в самото сърце на изгражданата почти столетие сферомахия, че вече се подготвя ответен удар по източника на катаклизма, който се открояваше на слънчевия диск като пет пъти по-светъл от него. Обаче нищо не се случи. Над планетата се издигаше по-широк от диаметъра й бялодимен стълб, пушилка, която се разнасяше във форма на ужасяващо красива многопластова гъба, а режещият лъч продължаваше да ръчка с шиша си, преминавайки през преспите от мъгла като опъната между слънцето и планетата златна струна. Сякаш в самозащита планетата сама раздухваше кълбестите облаци, за да се скрие от този толкова невероятно тънък и едновременно толкова унищожителен лъч, който мушкаше остатъците от ледените черупки, потъващи вече в атмосферата. И само за мигове в пролуките между избутваните настрана облаци се провиждаха остатъците от гърчещия се в агония пръстен.

На шестата минута Стеергард нареди да изключат солазера. Искаше да запази като резерва останалата в него мощност. Солазерът угасна така внезапно, както бе и пламнал, след което предаде в инфрачервената област, че напуска заеманата дотогава позиция. Дори след угасването му беше елементарно лесно тя да бъде открита по спектъра на Планк, типичен за твърдите тела с излъчване, предизвикано от близостта на хромосферата. Под маскировката на изхвърления в слънцето горящ прах солазерът смени местоположението си и се сгъна като ветрило.

ГОД работеше при върхово натоварване. Регистрираше ефекта от удара, съдбата на безбройните спътници, които бяха изблъскани от по-ниските орбити в издутата от експлозии атмосфера и сега догаряха по огнени параболи. Компютърът съобщи, че двойникът на „Хермес“ би могъл да бъде унищожен също с магнитодинамичен удар при концентриране на полетата, даващо билиони гауса. ГОД можеше да предложи и четвърта хипотеза — за имплозивни криотронни бомби. Командирът му нареди да приеме тези варианти за остарели.

Оставаха все така на стационарна орбита около Секста, когато Стеергард извика при себе си Накамура и Полассар, за да им покаже текста на написания на ръка ултиматум. Ролята на предавател щяха да играят холографските очи, които неизбежно щяха, да загинат при излъчването на непосилните за тях сигнали, но жертвата си струваше, стига целта да бъде постигната.

Ултиматумът звучеше еднозначно: