застинаха неподвижни. По напълно безоблачния далечен хоризонт летяха птици — всяка с четири, бавно размахвани криле. Носеха се като жерави, отлитащи в топлите страни. Навярно бяха с огромни размери. Долу, при сталагмитите, в които човешките очи вече бяха разпознали ракети, се виждаха същински тълпи, които се вливаха във вътрешността на белите кораби по широки, наклонени трапове. Всички гледаха втренчено и напрягаха поглед, за да видят най-сетне квинтяните, но резултатът беше такъв, какъвто, ако някой гост от Нептун би се опитал да различи как изглеждат хората, наблюдавайки претъпкан олимпийски стадион от мили разстояние. Разноцветната, поклащаща се гмеж все така обсаждаше траповете и все така се вливаше като река в снежнобелите кораби. По корпусите им на вертикални редове от йероглифи блестяха Нечетливи знаци. Тълпата оредя и всички очакваха бялата флотилия да стартира, тя обаче започна внушително бавно да пропада.
Бронзовозлатистите паяжини окапваха от корпусите като изгнили, очертавайки неправилни кръгове. Над гладкото живачно езеро скоро останаха да стърчат само белите носове, но после и те потънаха в червения мрак на шахтите; над тях не се затвориха никакви люкове или врати, а самият помътнял живак. Околността опустя. На екрана бавно изпълзя членестоного — не жива твар, а несъмнено механична, с плоско отсечена муцуна. От нея избликваха фонтани от светла, жълтеникава течност, която се разливаше и същевременно кипеше като вряла вода, а когато изкипя цялата, живакът почерня като битумно езеро, членестоногото се изви в лък, средните му крака увиснаха във въздуха, то се обърна право към гледащите го хора и отвори четирите си очи — или може би четири прозореца? Четири фара? Но те изглеждаха като големи, рибешки, кръгли, учудени очи с тясна ивица метален ирис и черна лъскава зеница. Механичното транспортно средство сякаш се взираше в тях със загрижена вглъбеност. Взираше се с четирите си зеници, които вече не бяха кръгли, а се стесняваха като у котка, а в центъра им нещо изсветляваше, трептеше синкаво. После то пак се отпусна върху черната повърхност и поклащайки се досущ стоножка, изтича в тръс извън по-лезрението. На небето сега нямаше птици, а надписи: ТОВА Е НАШИЯТ КОСМОДРУМ ПРИЕМАМЕ ВАШЕТО ПРИСТИГАНЕ СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ СТОП
Продължението наистина последва, най-напред като буря със светкавици и пороен дъжд, който падаше косо върху стъпаловидно разположени сгради, свързани помежду си с безброй надземни виадукти. Странен град сред стихията: водата се лееше по облите покриви, избликваше от улиците в подножието на мостовете, които не бяха мостове, а по-скоро тунели с овални прозорци, в чиято вътрешност пробягваха ивици треперлива светлина. Надземен транспорт? Никъде не се виждаше жива душа. Понеже постройките бяха стъпаловидни — като излети от метал толтекски пирамиди, там всъщност нямаше улици; не можеше да се различи фактическото равнище на града — ако това изобщо беше град; дъждът се лееше, носен от вихрушката, която тласкаше по гигантските сгради сребристите вълни на пороя, светкавиците биеха беззвучно, водата се стичаше от пирамидоподобните сгради по странен начин: събираше се като в улук в жлебове с така извити краища, че обилните потоци излитаха във въздуха и се смесваха с леещия се като из ведро дъжд. Накрая една от светкавиците се начупи и образува огнени букви:
НА НАШАТА ПЛАНЕТА БУРИТЕ СА ЧЕСТО ЯВЛЕНИЕ СТОП
Образът изпепеля и угасна. В мръсната сивота се обрисуваха някакви начупени контури. Някъде дълбоко трептеше амалгама от огън и облаци или дим. Отломъци от огромни конструкции се стелеха пласт след пласт. На преден план се виждаха белезникави петна, сякаш туловища на голи, разкъсани, оцапани с кал, подредени в равни редици същества. Над това гробище светнаха букви със стоманен цвят:
ТОЗИ ГРАД БЕШЕ УНИЩОЖЕН ОТ ВАШИЯ ЛУНОКЛАЗЪМ СТОП
Надписът изчезна, а образът се местеше из руините; показваше отблизо съоръжения с неизвестно предназначение с невероятно дебел кожух, който се бе накъсал, а в средата — тук телеобективът отново надникна и пак разкри брутално останки с неразгадаема приживе форма, все едно изваждани от общ гроб човешки трупове, вече поизтлели в глината; после пак безмерните простори на руините, където тантурести булдозери на червени райета захапваха с челюстите си земята, като бъхтеха в центъра на зейнал, опушен от пожарите фронтон, докато и тази стена рухна и кълбета червеникав прахоляк заляха целия образ. Няколко мига в залата за управление се чуваше само ускорено дишане и тракането на хронометъра. Екранът изсветля. Появи се странна диадема — прозрачен като сълза кристал с вдлъбнатина не за човешки череп и ослепително бляскави краища, в който беше втопен додекаедър от бледорозов шпинел. Над него надпис:
УВЕНЧАВАНЕ КРАЙ
Но това не беше краят: в дразнещата халогенна светлина се появиха безглави ракообразни, разпръснати по леко наклонения планински скат — като стадо рогат добитък на паша по ливадата; очите напразно се взираха, за да разпознаят в тях гигантски костенурки? огромни бръмбари? — образът се качи нагоре, катереше се по все по-стръмната скална стена с черни дупки и пещери по нея, от които май течеше не вода, а течен ситнеж, жълтокафява бълвоч. После върху леките, лилави вълни на фона потекоха думите:
ПРИЕМАМЕ ВАШЕТО ПРИСТИГАНЕ С КОРАБ ДО 300 000 МЕТРИЧНИ ТОНА МАСА В ПОКОЙ СТОП НА ПОКАЗАНИЯ КОСМОДРУМ АА035 СТОП ПРЕДАЙТЕ КОГА СТОП ГАРАНТИРАМЕ МИР ЗАБРАВА СТОП МЕРИДИАН 135 ПАРАЛЕЛ 48 ЧАКАМЕ ВАШИЯ СИГНАЛ С ИЗВЕСТИЕ ЗА ПРИСТИГАНЕ СТОП СТОП СТОП СТОП СТОП СТОП СТОП
Мониторът угасна. Дневната светлина заля залата. Много блед, притиснал безпомощно юмруци до гърдите, вторият пилот продължаваше да се взира в празния екран. Харрах се мъчеше да се овладее, от челото му се стичаха капки пот, които се събираха в гъстите му светли вежди.
— Това… това е шантаж… — изломоти той. — Да обвиняват нас… за онова… там…
Темпе трепна като грубо изтръгнат от сън.
— Знаеш ли — рече тихо, — че то си е така… Някой да ни е канил тук? Нахакахме се в центъра на нещастията им — за да ги увеличим.
— Стига! — изръмжа Харрах. — Ако ще се разкайваш, иди при твоя свещеник, а мен остави на мира. Това е нещо повече от шантаж… колко хитро само… Ох, виждам вече как ни примамват да налапаме въдицата… Съвземи се, човече, вината не е наша… те…
— По-добре ти се съвземи. — Темпе стана, защото не го сдържаше на едно място. — Както и да завърши играта, направеното от нас си остава. Контакт на разуми, боже мой. Щом държиш на всяка цена да прокълнеш някого, прокълни CETI и SETI, че и себе си, дето ти се е при щяло да ставаш „психонавт“. А най- добре ще е да си затвориш човката. Това ще е най-умното, което можеш да направиш.
Същия ден следобед Сезам заедно със завърналите се ракети беше изтеглен на кораба. Араго настоя Стеергард да свика съвещание за обсъждане на по-нататъшното им поведение. Стеергард отказа категорично. До окончателното завършване на програмата никакви съвещания и заседания. Настройван с гама-лазер, фалшивият „Хермес“ изчезна зад кривината на Секста и се насочи с пълен ход към Квинта, разменяйки с нея уговорените пароли и отговори. След дежурството си Темпе поиска среща с командира: той отказа. Пилотът слезе в централната част на кораба, но не му стигна смелостта да отиде при монаха, върна се насред път и по интеркома попита къде е Герберт, защото в каютата му го нямаше. Корабът маневрираше, за да даде слаба тяга — оставаха в сянката на планетата и силата на тежестта беше слаба. Герберт беше в каюткомпанията заедно с Кирстинг и Накамура. Като ги видя на масата, Темпе си спомни, че от сутринта не е хапвал нищо. Безмълвно приседна при тях с чинията си, пълна с печено месо и ориз, но щом докоснах вилицата си месото, му се повдигна от сивкавите влакна — навярно за първи път в живота му, — ала трябваше да хапне нещо и затова си взе от автомата стоплена витаминна каша, след като изхвърли храната в кухненската шахта. За да запълни стомаха си с нещо. Никой не продума, докато той не хвърли чинията и приборите си в машината за миене на съдове. Тогава Накамура със своята деликатна усмивка го извика при себе си. Темпе седна срещу японеца, който изтри устата си със салфетка, изчака
