на психическото състояние. Нищо друго не ни е тъй съкровено и нищо друго не укриваме така старателно от околните, както най-интимните преживявания на вътрешното ни „аз“, а тук, представете си, излиза, че една по-мъртва от египетските мумии апаратура може да прозре всички негови трепети и вълнения. За неспециалистите това е нещо като четене на мисли. И дума не може да става за телепатия — просто машината познава всеки поверен на грижите й човек по-добре от самия него плюс двадесетина психолози. Въз основа на направените преди старта изследвания тя създава система от параметри, симулираща психическата норма на всеки член на екипажа, и оперира с нея като с измерителен еталон. На кораба компютърът е вездесъщ благодарение на сензорите на терминалите си и като че ли научава най-много за подопечните си, докато те спят — от дихателния ритъм, движенията на очните ябълки и дори от химичния състав на потта, защото всеки човек се поти по неповторим начин, а и най-доброто гонче отстъпва на олфактометъра56 му. Кучето обаче има само обоняние, то няма диагностична подготовка. По нея компютрите бият лекарите, както и всички шахматисти, но те се използуват като помощници, а не като доктори по медицина, понеже хората имат по-голямо доверие в хората, не в автоматите. С една дума — Герберт говореше спокойно, разтривайки между пръстите си едно откъснато от леската листче, ГОД беше придружавал дискретно пилота при „излетите“ му и ги беше оценил като проява на преумора.

— Каква преумора пък сега? — дръпна се Темпе.

— ГОД нарича така окончателното съмнение в целесъобразността на нашия сизифов труд.

— Че нямаме шансове за контакт…?

— Като психиатър ГОД не се интересува от шансовете за контакт, а само от значението, което ние им придаваме. Според него ти самият вече не вярваш нито в ефективността на твоята концепция, оная с приказката, нито в смисъла на разбирателството с Квинта — дори да се стигне до него. Какво ще кажеш?

Пилотът имаше обезсилващото чувство, че пропада някъде.

— Той чува ли ни?

— Разбира се. Е, хайде, не се притеснявай. И без това не чуваш нищо ново. Не — чакай, не казвай още нищо. Ти знаеше и същевременно не знаеше, защото не си искал да знаеш. Типична реакция на самозащита. Не си изключение, драги. Веднъж, още докато бяхме на „Евридика“, ти ме попита защо е нужно това и не може ли да се премахне. Помниш ли?

— Да.

— Виждаш ли? Тогава ти обясних, че според статистиките онези експедиции, в които има постоянен психически контрол, имат по-голям шанс за успех. Дори ти показах статистиките. Аргументът е необорим и затова ти си направил единственото — както впрочем правят всички, — предпочел си да забравиш. А как стои въпросът с диагнозата? Съвпада ли?

— Съвпада — потвърди пилотът. Стисна с две ръце колана на гърдите си. Лесковият храст шушнеше над тях в лекия полъх. Изкуствен.

— Не знам как го е направил, но ми е все едно. Да, истина е. Нямам представа откога ми се върти в главата… Аз… не съм свикнал да обличам мислите си в думи. За мен думите са… някак си… прекалено бавни… А трябва да се ориентирам бързо… сигурно е стар навик… отпреди „Евридика“… Но щом трябва… Ето — удряме стена с главите си. Дори да я пробием — какво от това? За какво бихме могли да говорим с тях? Какво ще имат да ни казват те? Да, сега вече съм твърдо убеден, че този трик с приказката ми хрумна като изклинчване. За да се отсрочи… Не от надежда. По-скоро бягство от действителността… За да се придвижим напред, стоейки на едно място…

Той млъкна и напразно потърси липсващите му думи. Леската се полюшваше. Понечи пак да каже нещо, но се отказа.

— А ако те се съгласят на планетата да кацне един разузнавач, ще полетиш ли? — попита след продължително мълчание лекарят.

— Естествено! — изплъзна се от устата на Темпе и едва след това той добави учудено: — Че как иначе? Нали затова сме тук…

— Може да се окаже клопка… — каза Герберт съвсем тихо, сякаш не искаше вездесъщият ГОД да чуе тази забележка.

Така поне си помисли пилотът, но веднага се упрекна за глупостта и светкавично я оцени като проява на собствената си анормалност, щом беше приписал на ГОД зло или ако не зло, то враждебност. Като че ли против тях бяха не само квинтяните, но и собственият им компютър.

— Може да бъде клопка… — повтори той като закъсняло ехо. — Разбира се, че може…

— И въпреки това би полетял?

— Ако Стеергард ми даде този шанс. За това още не е ставало дума. Ако изобщо получим отговор, първи ще кацнат автоматите: съгласно програмата.

— Съгласно нашата програма — съгласи се Герберт. — Но те ще имат своя. Как смяташ?

— Ясно. Ще приготвят червен килим и дечица с цветя за първия човек. Няма и да пипнат автоматите. Би било глупаво — от тяхна гледна точка. Целта им ще е да хванат нас, и то в сакче…

— Мислиш така и си готов да полетиш? Устните на пилота потрепнаха. Той се усмихна.

— Докторе, не съм любител на мъченичеството, но ти смесваш две неща: моите мисли с това кой и защо ни е изпратил тук. Когато командирът те мъмри, не бива да му се противоречи. Как смяташ, докторе — че ако не се върна, той ще поиска от свещеника да се помоли за душата ми? Не, залагам си главата: той ще направи онова, което аз формулирах така глупашки.

Герберт гледаше объркано светналото му лице:

— Би било отмъщение — не само ужасно, но и безсмислено. Дори да атакува. Стеергард няма да те възкреси. А ние не сме изпратени тук, за да унищожим чуждата цивилизация. Противоречиш си.

Усмивката изчезна от лицето на Темпе.

— Аз съм страхливец, щом не се осмелих да ти призная, че не вярвам в успешния контакт. Но не чак такъв, че да изкръшкам от поставената ми задача. Стеергард има свое виждане и няма да се откаже от него.

— Ти самият смяташ задачата за неизпълнима.

— Само при предпоставките за търсене на разбирателство, а не за война. Те отказаха контакта — по своему. Чрез атака. Неведнъж. Такъв настоятелен отказ също може да се изтълкува като изразяване на воля. Ако Хадес бе погълнал „Евридика“, Стеергард едва ли щеше да го направи на парчета. С Квинта нещата стоят другояче. Ние чукаме на вратата им, защото Земята искаше това. Ако не отговорят, ще изкъртим тази врата. Може би зад нея няма да намерим нищо, съответствуващо на земните ни очаквания. Аз се боя именно от това, докторе. Но ще изкъртим вратата, щом такава е волята на Земята. Ти казваш, че би било ужасно и безсмислено? Прав си. Беше ни възложена задача. Сега тя ни изглежда неизпълнима. Ала ако хората от пещерната епоха са правели само онова, което изглеждало възможно, и досега да си седим в пещерите.

— Значи все пак имаш някаква надежда?

— Не знам. Знам само, че ако се наложи, ще мина и без надежда.

Той млъкна, замисли се и се сконфузи.

— Измъкна от мен неща, каквито обикновено не се говорят, докторе… Впрочем аз изтърсих съвсем неуместно онова Nemo me impune lacessit пред командира и той с основание ме смъмри. Има задължения, които се изпълняват, но с тях никой не се хвали, щото съвсем не са за хвалба. Какво ти каза ГОД за мен? Депресия? Клаустрофобия? Ананкастичен синдром?

— Не. Тези термини са вече остарели. Знаеш ли какво е синдром на Хискс?

— Дочух нещо на „Евридика“. Танатофилия? Не, беше по-друго — нещо като самоунищожително отчаяние, нали?

— Горе-долу. Сложно е за обяснение.

— Обяви ли ме за неспособен да…?

— ГОД не освобождава никого от длъжност. Сигурно знаеш това. Би могъл да те дисквалифицира с диагнозата си, но нищо повече. Решението се взема от командира и от мен, ако някой от нас двамата заболее психически, другите от екипажа поемат командуването. Засега не може да се говори за психози. Не ми харесва само дето така напираш да кацнеш на планетата…