спасителна лодка, а потъващите, за които няма място в нея, се вкопчват в бордовете, от което лодката може да се обърне, вие бихте им отрязали ръцете. Така ли е?

— Опасявам се, че да.

— Тук е разликата между нас. Значи вие няма да се върнете назад.

— Прав сте. Разбирам притчата с лодката. Аз няма да чакам тя да потъне. Но ще се опитам да спася тази цивилизация с всичките сили, които имам.

— И в краен случай — геноцид?

— Да.

— С това се върнахме в изходната точка. Удаде ми се да отсроча този последен изход. Нищо повече.

— Да.

— Готов сте да спасявате живот, отнемайки живот?

— Именно тук се крие смисълът на притчата, отче Араго. Аз ще избера по-малкото зло.

— Като станете убиец?

— Не отхвърлям това назоваване. Възможно е да не спася никого. Да погубя и нас, и тях. Но няма да си умия ръцете; ако загинем, „Евридика“ ще получи съобщение. Съобщение за ситуацията и за това, че аз изключих отстъплението. То вече е на път.

— В моята есхатология няма „по-малко зло“ — каза Араго. — С всяко убито същество загива целият свят. Затова аритметиката не дава мяра на етиката. Необратимото зло е безмерно.

Той стана.

— Няма да ви отнемам повече време. Навярно ще искате да довършите разговора, който прекъснах?

— Не. Искам да бъда сам.

Преградите, които обикновено разделяха двете халета в кърмата на „Хермес“, бяха махнати. Стоманените им стени пропаднаха във вътрешността на кораба и само широките жлебове на неплъзгащите се лагери, потъмни от метала на цилиндричното помещение, подсказваха къде са били те дотогава, от което огромното хале приличаше на хангар, напуснат от необичайно голям цепелин и променил предназначението си.

На около двадесет етажа над жлебовете на прибраните прегради, близо до изпъкналия таван — като две бели мушици, кацнали на напречната греда, свързваща щирборда с бакборда — висяха пилотите Харрах и Темпе, прикачени за коланите си, да не би някое по-силно течение да ги отнесе от местата им в царуващата безтегловност. Всъщност не можеше да се каже, че гледат надолу, макар да имаха такова усещане. В гигантското безлюдно помещение се вършеше ритмична, бърза, непрестанна работа. Лъскавите жълти, сини и черни автомати, подредени като в идеално синхронизирани гимнастически редици, въртяха манипулаторите си ту настрана, ту напред, ту посягаха назад, към други автомати, които им подаваха с челюстите си различни монтажни детайли. Изграждаха солазера.

Конструкцията му беше решетъчно-ажурна, а размерите — като на миноносец. Полуготовият скелет изглеждаше като сгънат, спирално извит великански чадър, върху който вместо тъкан бяха опънати застъпващи се сегменти от огледални люспи. Затова той приличаше и на допотопна риба или на някое от измрелите влечуги от морските дълбини, чийто скелет снаждат сега не палеонтолози, а машини. Далеч от пилотите, в предната част, където се намираше муцуната на колоса, лазерното заваряване искреше в хиляди синкави струйки дим.

Проектиран като фотонен лъчемет, захранван със слънчева енергия, той бе препрограмиран набързо, за да се превърне в огледало за пускане на слънчеви зайчета. Наистина — тераджаулови.

Концепцията изхождаше първоначално от опасенията на физиците, че повторното използуване на сидералната технология с нейните извънредно специфични — не само гравитационни — ефекти, ще даде на планетата нежелателни напътствия, насочвайки специалистите по въоръженията към следата, водеща към интервала на Холенбах. Затова вместо източниците от този интервал беше решено да се използува поостарялата техника на радиационните преобразуватели. Увиснал пред диска на слънцето, солазерът щеше да се разпери като ветрило, а обърнатите към Дзета рецептори щяха да смучат нейното хаотично, покриващо всички диапазони лъчение, за да го пресоват в монохроматичен таран. Почти половината от получаваната енергия служеше за охлаждане на солазера, инак той мигновено би се изпарил от слънчевия пек. Ефективната мощност обаче беше достатъчна снопът кохерентна светлина с двестаметров диаметър на изхода на излъчвателя, увеличен трикратно поради неизбежното разсейване при орбитата на Квинта, да насече кората й като затоплен нож масло. Под това дълбокопроникващо огнено острие десеткилометровият пласт океански води би зейнал до дъното. Светлинният меч не би усетил натиска на напиращата от всички страни вряла вода. Сред избухналите от врящия океан облаци, в сравнение с които гъбата на термоядрения взрив е капчица, солазерът можеше да проникне в дълбините на Квинта на разстояние една четвърт от радиуса й. Но никой нямаше намерение да предизвиква такава катастрофа. Предвиждаше се солазерът едва-едва да докосне ледения пръстен и термосферата на планетата. Когато и този вариант беше изоставен, оказа се, че светлинното оръдие много лесно може да бъде преобразувано в сигнализатор. Ел Салам и Накамура искаха с най-малка промяна в конструкцията да постигнат с един куршум два заека. Въпросът беше да се стигне до всички възможни адресати едновременно и четливо. Макар и едностранен, този вариант за контакт приемаше за очевидно, че планетата е населена от разумни същества, които притежават зрение и достатъчно интелект, за да разберат смисъла на посланието.

Първото условие не зависеше от подателите. Те не можеха да дарят очи на същества, които не ги притежават. Второто налагаше на подателите особена съобразителност и изобретателност — още повече че управниците на Квинта навярно не желаеха космическите гости да установят контакт непосредствено с населението. Затова сигнализацията трябваше да падне като светлинен дъжд върху всички континенти на планетата, пробивайки гъстата пелена на облаците й, като в случая плътното заоблачаване беше благоприятно, понеже никой с капка здрав разум не би сметнал пробиващите го светлинни игли за слънчеви лъчи.

Най-твърд орех се оказа формата на съобщението. Би било безсмислено да се използува азбука или да се изпращат като разпознавателни знаци някакви числа, например универсалните физични константи. Солазерът лежеше в кърмовата част, готов за старт. Но не потегляше. Физиците, информатиците, екзобиолозите бяха попаднали в задънена улица. Имаха всичко освен програма. Не съществуват самообясняващи се кодове. Говореше се за цветовете на дъгата: виолетовите багри са мрачни, по- светлите, оптично средни ивици — зеленото — означава растенията, буен живот, червеното асоциира с агресия — така е, но у хората. А кодът като ред от означаващи нещо конкретни сигнални единици не се образува от спектрални линии. Тогава вторият пилот предложи нещо интересно. Нека се разкаже на квинтяните приказка. Да се използува за екран облачното небе Да се прожектират върху него свързани в сюжет картини. Над всеки континент. Както по-късно се смееше Араго, obstupuerunt omnes54. Специалистите буквално онемяха.

— Технически осъществимо ли е? — попита Темпе.

— Технически да. Но има ли смисъл? Представление на небето? Какво да се представи?

— Приказки — повтори пилотът.

— Идиотщина — ядоса се Кирстинг, който бе посветил двайсет години от живота си на космолингвистиката. — Сигурно бихме могли да представим едно-друго пред пигмеите или пред австралийските аборигени. Всички човешки раси и култури имат общи черти. А на Квинта няма хора.

— Няма значение. Те имат техническа цивилизация и водят война в Космоса. Следователно преди това са имали цивилизация от каменния век. Тогава вече са воювали помежду си. И ледени епохи е имало на планетата им. Когато все още не са изграждали къщи или вигвами. Значи навярно са седели в пещерите. А по стените им са рисували знаци на плодородието и животните, за които са ловували — с надеждата, че това ще им донесе успех в лова. Но едва след няколко хиляди десетки години са разбрали, че това са приказки. От такива като доктор Кирстинг. Докторе, искаш ли да се хванем на бас, че те знаят какво е приказка?