Накамура вече се смееше. И другите също — освен Кирстинг. Екзобиологът и космолингвистът в едно лице не беше обаче от хората, които отстояват становището си на всяка цена.

— Знам ли… — поколеба се той. — Ако това хрумване не е кретенско, то е гениално. Добре, да предположим, че им представим приказка. И какво от това?

— А, това вече не е моя работа. Не съм палеонтолог. А що се отнася до хрумването, то не е само мое. Още на „Евридика“ доктор Герберт ми даде един сборник с фантастични разкази. Навремени го разгръщам. Сигурно оттам ми е дошла тази идея…

— Палеоетнография ли? — учуди се Кирстинг. — Почти не я познавам. А вие?

На борда нямаше такъв специалист.

— Може би има нещо в паметта на ГОД — каза японецът. — Струва си да потърсим нещо. Но не приказка. Мит. По-скоро общ елемент, мотив, който се среща и в най-старите митове.

— Преди възникването на Писмеността?

— Естествено.

— Да. От самото начало на тяхната прокултура — предаде се Кирстинг. Дори се ентусиазира, но изведнъж го обхванаха съмнения:

— Чакайте. Като богове ли ще им се представим? Араго възрази.

— Ще бъде трудно, защото целта ни не е да разкрием нашето превъзходство и нас самите. Става дума само за предизвестяване на доброто. За благовещение. Поне аз влагам такова съдържание в предложението на нашия пилот, защото приказките обикновено имат добър край.

Така започна двупосочното обсъждане: от една страна — преценките какви общи черти могат да имат Земята и Квинта: жизнена среда и възникналите в нея растения и животни, а от друга — пресяването на съвкупността от легенди, митове, предания, ритуални практики и обичаи, за да се отделят онези с най- трайните белези, със смисъл, непроменен през хилядолетията на поредните исторически епохи.

В първата група от правдоподобни константи попаднаха: двуполовост, най-вероятна у гръбначните, храна за животните, следователно и разумни същества на сушата, смяна на нощта и деня, съответно — на луната и слънцето, както и на топлите и студените годишни времена; наличие на тревоядни и месоядни като предпоставка за възникване на изяждани и изяждащи животни, на плячка и хищници, защото всеобщото вегетарианство беше твърде съмнително. Ако е така, то още в протокултурата се появяват ловът и канибализмът като самоизяждане — ловът на същества от собствения вид в еолита и палеолита е възможно, макар и не абсолютно сигурно явление; тъй или иначе, ловът е елемент, който се среща навсякъде, защото според теорията на еволюцията той е благоприятен за развитието на разума.

Хипотезата за неизбежния преход на човекомаймуните към хищничеството като ускорител на мозъчното развитие на приматите срещна едно време упорити възражения, оценяващи я като оскърбителен намек за човечеството, като мизантропична измишльотина на привържениците на естествената еволюция, по- клеветническа дори от провъзгласяваното от тях родство между хора и маймуни.

Но археологията потвърди тази теза, събирайки неоспорими доказателства в нейна полза. Без съмнение месоядството не води към интелект всички хищници; за да стане така, са необходими много на брой изключителни съвпадения на обстоятелствата. Хищните влечуги от мезозоя бяха далеч от разума и нищо не подсказва, че ако катастрофата на границата на кредата и триаса, предизвикана от огромен метеорит, разкъсал хранителната верига чрез глобално охлаждане на климата, не ги беше унищожила, висшите по онова време влечуги биха стигнали до човекоподобна разумност. Ала присъствието на разумни същества на Квинта не подлежеше на съмнение. Не беше важно дали те произхождат от местните влечуги или от непознат на Земята вид. Важно беше как се размножават. Дори ако квинтяните не принадлежеха нито към плацентните, нито към торбестите бозайници, генетиката убедително доказваше двуполовостта им: според нея биологичната еволюция дава приоритет на размножаването по този начин. Това, което се предава на потомството по чисто биологичен път чрез размножителните клетки, не разкрива пътя към културогенезата, защото биологичната информация предизвиква видови промени в срокове, измервани с хилядолетия. Ускоряването на мозъчното нарастване изисква намаляване на наследствено получаваните биологични инстинкти в полза на получаваните от родителите уроци. Благодарение на вродената генетична програма идващото на бял свят същество знае „всичко или почти всичко“, което му е необходимо, за да преживее, и се справя прекрасно, но не може да променя радикално жизненото си поведение. А който не умее да прави това, не е разумен.

Затова можеше да се предположи, че и тук в началото е била двуполовостта, както и ловът, и около тях се е разраснала протокултурата, защото те са двучленното начало и ядро.

А с какво се разкрива то в тази култура, какви следи оставя в нея? С вниманието, посвещавано на тези два члена: ползата от пола и ползата от лова. Преди възникването на писмеността, преди измислянето на неживотинските начини за използуване на тялото, изискваната за лова сръчност пренася реалното му протичане в неговите изображения — все още не като символи, а като магичен зов към Природата да даде желаното. Като изображения — рисувани, защото могат да се нарисуват; като издялани в камъка подобия на онова, което може да се издяла и е желано. И тъй нататък…

ГОД излезе от тези предпоставки и реши поставената му задача: адаптира към половите и ловни действия един конкретизиран в ред картини мит или по-скоро — разказ, послание, зрелище с актьори, слънцето и танц с поклони на фона на дъги, но това беше епилогът: в началото беше битка. Чия? На някакви неконкретизирани, изправени същества. Еднакви на вид. Нападение и сблъсъци, завършващи с общ танц.

Солазерът повтори това „планетно зрелище“ в няколко варианта в течение на три денонощия — с кратки прекъсвания, сигнализиращи началото и края, — и така фокусирано, че да се появява в полезрението, в централната част на облачните екрани, над всеки континент денем и нощем.

Харрах и Полассар оставаха скептично настроени. Да речем, че видят и дори разберат. И какво от това? Не направихме ли луната им на парчета? Онова представление беше по-малко радостно, но значително по- внушително. Да предположим обаче, че жестът ни бъде приет за миролюбив. От кого? От населението ли? Дали мнението на населението изобщо значи нещо по време на столетна космическа война? Дали на Земята пацифистите някога са налагали мнението си? Какво биха могли да направят, та гласът им да се чуе — не от нас, а поне от техните властници? Хайде, убеди децата, че войната е нещо лошо. Какви ще са последствията?

В същото време вместо удовлетворение от хрумването си Темпе изпитваше обезсилваща тревога. За да се отърси от нея, реши да се поразходи.

„Хермес“ всъщност беше безлюден исполин — жилищната му част заедно с лабораториите и залите за управление се побираше в ядрото, не по-голямо от шестетажна сграда. Освен енергетичните разпредели тели в него имаше болнични помещения, неизползувана малка заседателна зала, плувен басейн, който се пълнеше с вода само когато достатъчно голямата скорост на кораба го позволяваше, та водата да не изхвърчава във въздуха на капки с големината на балони, и овален амфитеатър, също предназначен за развлечения, в който никога не се виждаше жива душа. Удобствата, които строителите така старателно бяха подготвили за екипажа, се оказаха деветата дупка на кавала. Кому би хрумнало да гледа дори най- увлекателното холографско представление? За екипажа тази част от централната палуба сякаш не съществуваше, игнорирана може би затова, защото от няколко месеца изглеждаше като подигравка в сравнение с реалните събития. Както в помещенията за развлечение, така и в прожекционната и плувната зала не липсваха — благодарение на фантазията на архитектите — нито барове, нито павилиони като в лунапарка на малък град, което би трябвало да засилва илюзията за живот на Земята. Но Герберт твърдеше, че тук проектантите са забравили да вземат съвет от психолозите. Илюзиите просто се приемаха като измама и не в тази посока се упъти Темпе, тръгвайки на разходка.

Между обитаваната от разузнавачите част и външната броня на кораба се простираха помещения, изпълнени с работещи и неработещи агрегати. В тази част на „Хермес“ се влизаше през люкове, затваряни херметически, разположени в двата края на кораба — на кърмата откъм санитарните помещения, а на носа — откъм коридора до горната зала за управление. Достъпът до кърмовата част се охраняваше от плътно затворена и заключена врата с винаги светнали предупреждаващи надписи — там, в недостъпните за хората камери, се намираха привидно мъртвите сидерални преобразуватели, колосите, увиснали във вакуума на невидими магнитни възглавници — досущ като легендарния гроб на Мохамед. Затова пък в носовата част можеше да се влезе и зад преградата й пилотът правеше там своите излети. Пътят минаваше