през залата за управление, където той завари Харрах да се занимава с нещо, което при други обстоятелства би го накарало да се засмее: дежурният Харрах бе искал да си пийне сок от консервена кутия, но я беше отворил прекалено припряно и сега гонеше, носейки се косо към тавана, жълтото кълбо от портокалов сок, леко полюшващо се като сапунен мехур — със сламка в устата, за да го настигне и изсмуче, преди то да облее лицето му. Темпе отвори вратата и застана на мястото, да не би въздушното течение да разпръсне течното кълбо на хиляди капки, изчака Харрах да завърши успешно лова и едва тогава се отблъсна умело, за да отплува в желаната посока.

При безтегловност от обичайната координираност на движенията не остава нищо, но той си беше възвърнал напълно старите умения. Не се поколеба как да разпери крака като алпинист в скален тунел, за да отвинти двете врати на кръглия люк. На негово място един по-неопитен човек би направил салто, докато се опитва да отвинти колелата, подобни на онези, които се използуват в банковите трезори. Темпе затвори бързо люка подир себе си, защото, макар че в носовата част имаше въздух, той не беше проветряван отдавна и беше просмукан с горчивите изпарения на химикалите като в химически завод. Слабо осветено, пространството пред него се стесняваше в далечината. Без да бърза, пилотът се отблъсна и се понесе напред. Постепенно привикваше с горчилката в устата и гърлото си.

Минаваше край оксидираните туловища на турбините, компресорите, термогравиторите с техните галерийки, площадки и стълбички, умело плуваше над гигантските, дебелостенни тръбопроводи, край резервоарите с вода, хелий, кислород, с широките фланци във венеца на болтовете. Кацна като мушица на един от тях. И наистина си беше мушица в утробата на стоманения кит. Тук резервоарите бяха по-високи от черковна кула. Една от лампите примигваше ритмично и в променливата светлина оксидираните издатини по резервоарите ту потъмняваха, ту изсветляваха като посипани със сребърен прах.

Темпе се ориентираше добре тук. От помещението със запасните резервоари отплува напред, там, където в светлината на собствените си лампи блестяха нуклеоспиновите агрегати, прикрепени към портални кранове, със запушени отвори, докато го лъхна остър студ и той видя заскрежените хелиоводи на криотронните системи. Беше толкова студено, че пилотът побърза да се хване за най-близката дръжка — ако неволно докоснеше тези тръби, би залепнал моментално като уловена в паяжина мушица. Нямаше какво да прави тук и точно затова се чувствуваше като на излет; донякъде си даваше сметка, че това мрачновато безлюдие на кораба, свидетелствуващо за мощта му, буди у него задоволство. В долните товарителници стояха самоходни багери, тежки и леки ракети, приспособени за кацане на чуждите планети, а по-нататък — редици зелени, бели, сини контейнери, предназначени за инструменталното отделение и ремонтните автомати. До самия нос се виждаха два гигантохода с огромни въртящи се качулки вместо главил Случайно или умишлено той попадна в силния въздушен поток, издухван през мрежите на вентилационните отвори, който го отнесе към бакбордовите шпангоути, но използува сръчно придаденото му ускорение, за да се оттласне. Като скочил от трамплин полетя с главата напред, насочвайки се със забавено движение малко встрани, към перилата на покритата с ламарина носова галерия.

Обичаше това място. Седна на перилото или по-скоро се придърпа към него на ръце; пред него се простираха един милион кубически метра от носовите товарителници, а в далечината, над люка, през който беше влязъл, блестяха три зелени светлинки. Под него — или поне под краката му, които при безтегловност винаги се превръщаха в нещо нескопосно и излишно, се намираха автоматично управляваните всъдеходи на въздушна възглавница и тунелът на пусковата установка, подобен на дуло на артилерийско оръдие от невероятен калибър. Но щом седна неподвижно, отново го изпълни същото безпокойство, по-точно — неразбираемо чувство за празнота, незнайно отде взело се чувство за безполезност? За отчаяние? За страх? От какво ли би могъл да се бои? Днес, в този час, дори тук, той не можеше да се освободи от някакво непознато му дотогава вътрешно безсилие. Пред очите му бе огромното съоръжение, което го носеше с малка част от мощта си през вечната безкрайност; то, изпълнено със сила, бушуваща в реакторите със свръхслънчев зной, беше за него Земята, която го беше изпратила сред звездите; тук беше Земята, нейният разум, кондензиран във взетата от звездите енергия, а не в салоните с техния глупав уют и комфорт, нагласени сякаш за страхливи момченца. Зад гърба си усещаше бронята с четворна обшивка — всеки слой бе отделен от другите с енергопоглъщащи камери, които бяха пълни е вещество, по-твърдо от диамант при удар, но топящо се по характерен начин: то притежаваше свойството да се самовъзстановява, понеже корабът — като едновременно жив и мъртъв организъм — можеше да регенерира. И изведнъж като в просветление откри вярната дума за това, което ставаше с него. Отчаяние. Час по-скоро той тръгна към Герберт. Неговата каюта, изолирана от другите, се намираше в края на втората междинна палуба. Навярно лекарят я беше избрал, защото бе просторна и на едната й стена имаше голям прозорец, който гледаше към оранжерията. В нея растяха не само мъхове, трева и птиче грозде — от двете страни на хидропоничния басейн се зеленееха косматите топки на кактусите. Нямаше дървета, а само храсти леска, защото нейните клонки можеха да понесат големите натоварвания при полета. Герберт обичаше зеленината пред прозореца си и я наричаше своя градина. От коридора можеше да излезе в нея и да се разхожда сред цветните лехи, когато имаше сила на тежестта, разбира се. Неотдавнашният трус, предизвикан от нощната атака, беше причинил там немалки опустошения. След него Герберт, Темпе и Харрах се бяха помъчили да спасят каквото могат от оцелелите лескови храсти.

При подготвянето на експедицията експертите от SETI бяха решили ГОД да наблюдава непрекъснато поведението на всички хора на борда на „Хермес“ и да го преценява като психиатър. Това не беше тайна за никого.

Въпросът беше дали под влияние на продължителния стрес, на който ще бъдат подложени разчитащите единствено на себе си хора, няма да се появят отклонения от психическата норма във формите, типични за психодинамиката на групи, които са откъснати за години от обикновените семейни и обществени връзки. При такава изолация дори личност, преди това идеално уравновесена и устойчива на душевни травми, би могла да се поддаде на психически деформации. Фрустрацията преминава в депресия или агресия, но онези, с които се случва това, почти никога не си дават сметка какво става с тях.

Когато в групата има лекар, специалист и по психология и психически отклонения, това не е гаранция, че патологичните прояви ще бъдат разпознати, тъй като и самият той може да се поддаде на стреса, непосилен и за най-твърдия характер. И лекарите са хора. Затова пък машинната програма се отличава със стабилност, следователно ще бъде ефективна като обективен диагностик и безпристрастен наблюдател — дори да се стигне до катастрофа и корабът загине.

Несъмнено това подсигуряване на разузнавачите от колективни психически деформации съдържаше в себе си опасността от едно непреодолимо противоречие. Налагаше се ГОД да бъде едновременно и подчинен, и началник на екипажа, да получава заповеди и да надзирава умственото състояние на заповядващите му; да играе ролята и на послушен инструмент, и на нетърпящ възражения шеф. Дори командирът не беше изключен от непрестанния му контрол. Проблемът се криеше в това, че идеята за надзор, чиято цел беше да се открият навреме умствените травми, сама по себе си беше травма. Но срещу това никой не беше открил лекарство. Ако ГОД изпълняваше тази своя функция без знанието на хората, той беше длъжен да ги уведоми за констатираното отклонение — тогава уведомяването би било не психотерапия, а шок. Омагьосаният кръг можеше да бъде разкъсан само чрез съответна обратна връзка и взаимна отговорност между хората и компютъра. ГОД съобщаваше диагнозите си най-напред на командира и Герберт — когато сметнеше за необходимо, — оставайки си съветник, без право на по-нататъшна инициатива. Истината беше, че никой не приемаше ентусиазирано този компромис, ала по-добър изход не бе намерен, дори от машинните психолози. Като компютър от последно поколение ГОД не биваше да се поддава на емоции, да изпада в афект или да проявява инстинкт за самосъхранение. Той не беше електронно увеличен до гигантски размери човешки мозък, не притежаваше никакви черти, наричани личностни или характерологични, не изпитваше никакви страсти — освен ако не се признаеше за страст стремежът му към придобиване на максимум информация, но не на власт.

Първите изобретатели на машини, подпомагащи мислите, а не мускулите, се бяха поддали на заблудата — за едни привлекателна, за други ужасяваща, — че тръгват по пътя на такова увеличение на интелекта на мъртвите автомати, че те ще настигнат човека, а после, пак по човешки, ще го надминат. На техните наследници им бяха необходими близо сто и петдесет години за да прозрат, че родителите на информатиката и кибернетиката са били водени от антропоцентрична фикция, защото човешкият мозък е дух в машина, която не е машина. Образувайки с тялото неделима система, мозъкът едновременно му служи и е обслужван от него. Затова, ако някой би поискал да очовечи автомата така, че в умствено отношение