той да не се различава от хората с нищо, при цялото си съвършенство този успех ще се окаже абсурден. В процеса на наложителни промени и усъвършенствувания поредните прототипи действително ще бъдат все по-приличащи на хората и същевременно все по-малка ще бъде ползата от гига– или терабайтовите компютри от по-висши поколения. Единствената съществена разлика между човека, роден от баща и майка, и идеално очовечената машина ще бъде в градивния материал — веднъж жив, веднъж мъртъв. Очовеченият автомат ще бъде също така умен, но и също тъй ненадежден, несъвършен и ръководен от емоционалната си нагласа като човек. Като майсторско копиране на плодовете на естествената еволюция, увенчана с антропогенеза, това ще бъде забележително инженерно постижение и същевременно curiosum — ненужен и безполезен. Това ще бъде изработен от небиологичен материал, прекрасен фалшификат на живо същество от тип гръбначни, клас бозайници, семейство примати, живородни, двуноги, с мозък, разделен на две полукълба, защото точно по този път на симетрия при формирането на гръбначните е тръгнала еволюцията на Земята. Не е известно само каква ще бъде ползата за човечеството от този толкова гениален плагиат. Както бе отбелязал един историк на науката, би било същото, ако с колосални инвестиции и теоретична работа успеем да изградим фабрика, която произвежда спанак и ангинари, способни да фотосинтезират като всички растения, и неразличаващи се от истинския спанак и истинските ангинари по нищо — освен по това, че не стават за ядене. Такъв спанак може да се излага по витрините, производителят му може да се гордее със синтеза му, но той не може да се яде и с това целият вложен в производството му труд се поставя под огромен, налудничав въпросителен знак. Изглежда, първите проектанти и привърженици на „изкуствения интелект“ сами не са знаели как трябва, към какво да се стремят и на какво да се надяват. Дали целта е да се разговаря с машината като с посредствен или с много умен човек? Това би могло да се направи, то вече бе направено, когато човечеството наброяваше четиринадесет милиарда и произвеждането на умствено човекоподобни машини беше последната му грижа. Накратко, компютърният разум все по-определено се отдалечаваше от човешкия, подкрепяше човешкия, допълваше го, удължаваше го, помагаше му да решава различни задачи, непосилни за човека, и тъкмо затова не го имитираше или копираше. Пътищата им се разделиха дефинитивно.

Една машина, програмирана така, че никой, дори нейният създател, не би я отличил при интелектуален контакт от домакинята или професора по международно право, е техен симулатор, неразличим от обикновените хора дотогава, докато някой не се опита да съблазни тази жена и да има деца от нея, а професора да покани на закуска. Ако му се удаде да си роди деца от тази жена, а с професора да изяде continental break fast, ще се окаже, че той се е сблъскал с окончателното премахване на разликите между естественото и изкуственото. И какво от това? Може ли да се произвеждат с помощта на сидералното инженерство изкуствени звезди, до йота идентични с космическите? Може. Само че защо е нужно да се прави това?

Историците на кибернетиката стигнаха до извода, че техните прадеди са се надявали да разгадаят тайните на съзнанието. Тези надежди бяха рухнали в средата на XXI век, когато един компютър от трийсето поколение — извънредно разговорчив, интелигентен и въвеждащ в заблуждение живите си събеседници с човещината си, ги бе попитал знаят ли какво е съзнание в смисъла, който те влагат в това понятие, понеже той не знае. Компютърът бил способен да се самопрограмира директивно и след като израснал от зададените директиви като дете от пелените, развил умението да имитира човешките си събеседници до такава степен, че те вече не можели да го „демаскират“ като машина, която се преструва на човек, макар да не е човек, защото машината знаела по въпроса точно толкова, колкото и хората. Как впрочем можело да бъде другояче? Пред тях бил крайният резултат на „автоантропизиращата се“55 програма, която поради това знаела за съзнанието толкова, колкото и те.

Един прочут физик, присъствувал на дискусията, отбелязал, че онова нещо, което може и мисли като човек, знае за механизма на собственото си мислене точно толкова, колкото и човекът: нищо. Дали за да ги уязви, дали за да подслади горчивия хап, той казал на разочарованите триумфатори, че подобни проблеми учените от неговата област са имали преди един век; — когато решили да притиснат материята до стената така, че да я накарат да си признае каква е по природа — от вълни или от частици. За съжаление, материята се оказала перфидна, просто позорно перфидна, и замазала отговора на експеримента с пояснението, че тя е и такава, и инаква, а при кръстосания огън на следващите опити ги шашардисала окончателно, тъй като колкото повече научавали за нея, толкова по-малко съвпадало то не само със здравия разум, но и с логиката. Накрая били принудени да приемат нейните показания: понякога частиците са вълни, вълните — частици, идеалният вакуум съвсем не е вакуум, защото е изпълнен с виртуални частици, които се правят, че ги няма, енергията може да бъде отрицателна и по този начин да бъде по-малко енергия от нищото, а в интервала на неопределеност на Хайзенберг мезоните вършат мошеничества, нарушавайки свещените закони на поведението, но така бързо, че никой да не ги залови на местопрестъплението. Работата е там, успокоявал ги онзи физик, лауреат на Нобелова награда, че светът отказва да даде „окончателен отговор“ на въпросите за неговата „окончателна същност“. Макар че вече да оперираш с гравитацията е все едно да размахваш пръчка, никой — както и преди — не знае „каква е същността“ на гравитацията. Затова не е странно, че машината се държи така, сякаш има съзнание, но за да се разбере дали то е същото като у човека, той би трябвало да се преобрази в тази машина. Необходимо е в науката да се проявява сдържаност: има въпроси, които не бива да се поставят — нито на себе си, нито на света, а този, който ги поставя, е като оня, дето се сърди на огледалото, че повтаря всички негови движения, пък отказва да му обясни каква е волевата причина за тези движения. И все пак използуваме твърде успешно огледалата, квантовата механика, сидерологията и компютрите.

Темпе често посещаваше Герберт, за да си поговорят на подобни теми: отношението на хората към ГОД. Но този път при лекаря го водеше много по-лична болежка, въпреки че не беше склонен към изповеди дори пред човека, който му беше върнал живота (а може би именно затова?), сякаш смяташе, че му дължи прекалено много. Откакто научи от Лаугер на „Евридика“ тайната на двамата лекари с ненапускащото ги чувство за вина, той, общо взето, си държеше пред Герберт езика зад зъбите, контролираше се да не каже нещо излишно. Към сегашното посещение го тласкаше не отчаянието, а фактът, че то беше дошло незнайно откъде, внезапно, като болест, и пилотът бе загубил увереността си, че ще може да изпълнява по-нататък възлаганите му задачи. Нямаше право да укрива това. Едва когато отвори вратата и изпита облекчение, виждайки празната каюта, разбра колко много му е струвало това решение. Корабът беше без тяга и имаше безтегловност, но командирът ги беше предупредил да са готови във всеки момент за гравитационен скок, като прикрепят подвижните предмети и приберат личните вещи в стенните шкафчета. В каютата на Герберт, който обичаше реда до педантизъм, цареше безпорядък — безразборно разхвърляни книги, документи и фотографии.

През големия прозорец Темпе видя Герберт. Лекарят беше клекнал в градината си и поставяше пластмасови похлупаци на кактусите. Значи от тях беше започнал подготовката за очаквания скок. Пилотът мина по коридора, влезе в оранжерията и промърмори някакъв поздрав. Без да се обръща, Герберт откачи колана, който придържаше коленете му към земята — истинска земя! — и също като госта си се издигна във въздуха. По наклонената мрежа отсреща пълзяха растения с дребни мъхести листенца. Темпе неведнъж искаше да попита как се казва това виещо се растение, понеже нищо не разбираше от ботаника, но все забравяше. Лекарят хвърли мълчаливо лопатката, която се заби в тревната площ, а той използува получения импулс, за да дръпне пилота за ръката. Двамата полетяха към ъгъла, където сред лесковия храсталак имаше кресла като в беседка, но с колани.

Когато седнаха, Темпе се поколеба как да започне, но Герберт каза, че го е очаквал. Нищо чудно, нали „ГОД наблюдава всички“.

Пациентът не получава данните за психическото си състояние непосредствено от машината, за да се избегне синдромът на Хискс — чувството за пълна зависимост от бордовия компютър, което може да предизвика точно онова, което психиатричният надзор би трябвало да предотвратява: мания за преследване или параноични внушения. Само психониците знаят до каква степен всеки човек е „психично прозрачен“ за наблюдаващата програма, наричана „Духът на Ескулап в машината“. Нищо по-лесно от това да научиш за нея, но се оказа; че дори психониците понасят зле компютърните откровения, когато става дума за самите тях. Още по-зле влияеха те върху психиката на екипажа при далечни полети.

Програмиран като всеки компютър така, че в него да не се породи и намек за индивидуалност, в ролята си на постоянен наблюдател ГОД е никой и в него няма нищо по-човешко, отколкото в термометъра, но измерването на телесната температура не буди такъв вътрешен протест, какъвто предизвиква измерването