на защитата. Отделните частици, кондензиращи се не как да е, а оформящи снаряди благодарение на собствените взаимодействия, би трябвало да притежават извънредно деликатен строеж. Две секунди преди нападението корабните магнитометри бяха регистрирали скок в магнитното поле около бордовете. То бе достигнало върхова стойност един милиард гауса и след няколко наносекунди бе спаднало почти до нула. На това допускане обаче противоречеше липсата на каквато и да било електромагнитна активност преди това. Физиците не можеха да обяснят механизма на възникване на поле с такъв интензитет, чиито източници, без да се разкрият предварително, биха измамили бдителността на датчиците. Теоретично през защитата биха могли да преминат диполи, ако техният облак се е неутрализирал чрез взаимно ориентиране на билионите молекули. Подобна реконструкция предполагаше технология, непроектирана и неизпробвана експериментално на Земята досега.
Втората хипотеза представяше доста хитроумен начин за използуване на квантовите ефекти на вакуума. При това разглеждане никакви материални частици не са преминали през защитната бариера и в цялата сферична околност не е имало нито една частица. Физическият вакуум съдържа безброй виртуални частици, които могат да се материализират при ударно захранване с енергия отвън. Тази картина предполагаше обкръжаване на кораба с генератори на най-твърдо рентгеново лъчение извън открития радиус на защитата и насочен към центъра разряд, който под формата на сферична вълна, свиваща се със светлинна скорост, бе дал при контакта със защитата тунелен ефект: освободените около кораба кванти енергия са изстискали от вакуума достатъчно хадрони, които са се нахвърлили отвсякъде върху „Хермес“. Възможен за реализиране метод, който обаче изискваше сложна и прецизна апаратура — с безпогрешно разполагане в пространството и идеална маскировка на орбитерите. А това изглеждаше малко вероятно.
Третият вариант разглеждаше използуването на отрицателна енергия извън периметъра на защитата, но и той предполагаше овладяването на сидерално инженерство, и то в макроквантов вид, с предварително всмукване на мощност от слънцето, понеже енергетичните централи, способни да развият необходимата мощност на планетата, още при задействуването си биха разкрили пред „Хермес“ присъствието си — чрез остатъчното термично лъчение на околните райони.
Нападнат изневиделица, ГОД бе прибягнал към гравитационния спасителен пояс. Посегнал бе към цялата мощност, с която разполагаха главните енергийни централи, и бе опасал кораба с тороидни гравитационни пръстени. В центъра на тези торове, все едно в средата между кръстосани автомобилни гуми, се намираше „Хермес“, а насочените в него снаряди бяха пропаднали с Шварцшилдовото изкривяване в пространството. Понеже всеки материален обект, попаднал в това изкривяване, губи всички свои физични свойства освен електрическия товар, въртящия момент и масата, превръщайки се в безформена частица от гравитационния гроб, от употребените в атаката средства не бе останала никаква следа. Торовете, използувани в ролята на непробиваема броня, бяха съществували само петнайсетина секунди, което струваше на кораба 1021 джаула. „Хермес“ не сподели съдбата на „Габриел“, не се самоунищожи в самоотбрана благодарение на тороидалната конфигурация на импулсните гравитационни валове. Но понеже не може да се постигне остра фокусировка в непосредствена близост до излъчвателя, корабът бе приел около една стохилядна част от освободената енергия. А само няколко двайсетхилядни от тази енергия биха го смачкали както чук кухо писано яйце.
Хората оцеляха при премеждието. Всички, освен Стеергард и Кирстинг, спяха или поне лежаха на койките със закопчани колани — като Темпе. Корабът нямаше бойно снаряжение. Полассар настоя — каквото и да се случи — да излязат на перихелий, за да се възстанови мощността, загубена при отблъскването на атаката.
По пътя „Хермес“ пресече облак от разреден газ, който специалистите взеха за разсейващ се в слънчевия вихър протуберанс, но сензорите предупредиха, че към бронята са залепнали безчет молекули и я нагризват каталитично. Пробите разкриха специфична вирулентност, родствена на познатите им вече вироиди. И сега Стеергард направи това, което той при разговора си с апостолическия пратеник нарече „вдигане на забралото“. Със серия термични удари „Хермес“ разпръсна облака, а прилепналите към бордовете вируси унищожи по най-простия начин: с включени на пълна мощност охлаждащи устройства се стрелна, като се въртеше като агне на шиш, през върха на слънчевия протуберанс, простиращ се само на няколко светлинни секунди над фотосферата. После премина на стационарна орбита, обърна се с кърмата към Дзета и отвори енергопоглъщателите. Част от получаваната енергия поддържаше охладителите, сидералните агрегати всмукваха останалата енергия.
Междувременно екипажът се беше разделил на три групи.
Харрах, Полассар и Ротмонт оцениха приключението с облака като второ нападение на квинтяните. Кирстинг и Ел Салам не го приемаха за умишлено насочена към тях атака, а за своеобразна случайност — че „Хермес“ е попаднал в зона, минирана доста време преди тяхното пристигане тук. Становището на Накамура бе някъде по средата: облакът не е бил нито поставена на „Хермес“ клопка, нито нападение на квинтянските орбитери; той е бил просто „бунище“ за оръжие на микромахията37, използувани за военни действия в близост до планетата, а в перихелий го е изтеглил гравитационният дрейф на слънцето, противно на намеренията на воюващите страни.
Араго си мълчеше. ГОД програмираше достъпните стратегии за отбранителни, нападателни и търсещи разбирателство действия. Не отдаваше предпочитание на никоя от тях: данните за оптимизиране на всяка от тези процедури бяха прекалено малко.
Герберт виждаше единствения изход в отказването от контакта, от демонстрацията на сила, но не се смяташе, за компетентен да участвува във все по-изострящите се спорове. Темпе каза на командира, който го бе извикал при себе си, че не е експерт на SETI, нито пък командува кораба.
— Тук никой не е експерт — сигурно вече си забелязал? — отвърна Стеергард. — Аз също. Въпреки това всеки си има нещо наум. Ти също. От теб искам не съвет, а само мнение.
— ГОД по-добре знае — усмихна се пилотът.
— ГОД ще представи двайсет или сто тактики. Не може да направи нищо повече. Мисля, че ти знаеш толкова, колкото експертите ни заедно с ГОД. Минимален риск има само в отстъплението.
— Така е. — Седналият срещу командира Темпе продължаваше да се усмихва.
— Какво забавно има?
— Неофициален въпрос ли е или заповед, астрогаторе?
— Заповед.
— Без съмнение положението не е розово. Аз обаче вече ви познавам достатъчно добре и мога да кажа какво със сигурност няма да направи нашият командир: няма да избягаме.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Защо? Според теб колко пъти бяхме нападнати — един или два?
— Това е без значение. Във всеки случай те не искат контакт. Нямам представа и какви изненади са ни подготвили още.
— Всички наши начинания ще бъдат свързани с опасност.
— Ясно. — Тогава?
— Очевидно аз обичам опасностите. Ако не беше така, от няколкостотин години щях да лежа под надгробна плоча на Земята, защото щях да си умра в леглото, заобиколен от опечаленото семейство.
— С други думи — смяташ ли, че е необходима демонстрация на сила?
— И да, и не. Смятам я за краен изход, който обаче е неизбежен.
Под стоманеното кубче на бюрото на Стеергард се виждаха купчина листове с печатан текст и някаква графика на първата страница. Пилотът ги позна. Ел Салам му беше дал копие от тях преди час.
— Прочетохте ли вече това? — попита той командира.
— Не.
— Не?
— Още една хипотеза на физиците. Най-напред исках да поговоря с тебе.
— Прочетете го. Наистина е хипотеза. Но на мене ми се видя убедителна.
— Не те задържам повече.
Работата под наслов „Системата на Дзета като космическа сферомахия“38 бе подписана от Ротмонт, Полассар и Ел Салам.
„Една цивилизация, която не само е унищожила безжичните си връзки — радио и телевизионни, не само
