имаха обаче съмнителна стойност. Кирстинг просто разчиташе на щастлива случайност. Той много пъти бе идвал тук нощем, много пъти бе разглеждал лентите, но все още не губеше надежда, че може да направи случайно откритие, ако подбере правилно и наложи една върху друга съответните спинографии. За да види, макар и не чак дотам ясно, макар и очертани замъглено, скелетите на тези същества. Дали приличаха на хората? Дали принадлежаха към гръбначните? Дали костите им бяха изградени на основата на калций в минерални съединения, както е при земните гръбначни? Екзобиологията смяташе човекоподобието за малко вероятно, но остеологичната прилика със земните скелети за възможна, като се вземе предвид масата на планетата, съответно — нейната сила на тежестта, и съставът на атмосферата, подсказващ присъствието на растения. За това свидетелствуваше свободният кислород, но растенията не се занимават с астронавтика, нито пък произвеждат ракети.
Кирстинг не разчиташе на човекоподобен строеж на костите, който бе резултат от заплетените коловози на земната еволюция на видовете. Нали на два крака са ходили хиляди изкопаеми влечуги и ако се направят спинографии на стадо бягащи игуанодони, в планетен мащаб и разстояние те не биха се различавали от маратонците. Чувствителността на апаратурата бе стигнала граници, надминаващи и най-смелите представи на бащите на спинографията. По резонанса на калциевите ядра наблюдателят би могъл да забележи черупката на кокоше яйце, отдалечено на сто хиляди километра.
Навремени, след упорито взиране, на Кирстинг му се струваше, че вижда сред мътните петна по-светли от фона тънички нишки — като заснет през телескоп, застинал танц на скелетите на Холбайн36. Струваше му се, че ако засили увеличението, наистина ще ги види и те ще престанат да бъдат онова, което той приписваше на трептящите нишки, нещо толкова несигурно и нетрайно като каналите на Марс, които наблюдателите виждали, понеже много искали да ги видят. Взираше се в струпванията на слабите, неподвижни искрици толкова дълго, че умореният му поглед се подчиняваше на волята и той почти различаваше млечните точки на черепите и по-тънките от косъм гръбначни стълбове и крайници, но достатъчно бе да мигне с парещите от умора очи и илюзията веднага изчезваше.
Изключи апарата и стана. Стисна в пълната тъмнина клепачи, призова току-що наблюдавания образ в представата си и в кадифената чернота пак започнаха да фосфоресцират дребните призрачни скелети. Кирстинг пусна облегалката, за която се държеше като слепец, и отплува към рубинената светлинка над изхода. След дългото стоене на тъмно светлината в коридора го заслепи и вместо да тръгне към асансьора, той се опря на меката, тапицирана рамка на вратата и това го спаси, когато заедно с грохота дойде гравитационният удар. Нощните луминесцентни лампи угаснаха, по завъртащия се с целия кораб коридор светнаха аварийните лампи, но той не видя това. Беше загубил съзнание.
След съвещанието Стеергард не си легна, защото знаеше, че независимо от броя на концепциите за тактика на поведение ГОД ще го изправи пред избор, свеждащ се до алтернативата: неподлежащ на изчисление риск или завръщане. При обсъждането външно прояви решителност, но когато остана сам, той се почувствува безпомощен както никога дотогава. Все повече му се искаше да отстъпи пред съблазънта да остави съдбата сама да реши. В едно от стенните шкафчета в каютата му, сред дребните лични вещи имаше стара, излята от бронз тежка монета с профила на Цезар и снопче пръчки на реверса — спомен от баща му, нумизматик. Отваряйки Шкафчето, той все още не знаеше по какъв начин ще повери на монетата кораба, екипажа, съдбата на цялата експедиция, най-голямата в човешката история, въпреки че вече си бе помислил: ликторското снопче пръчки означава бягство (та какво друго би било връщането назад?), а поизтритият профил на масивното лице — това, което може би ще бъде тяхната гибел. Преодоля нежеланието си, отвори в полумрака шкафчето и посегна между преградките за плоския калъф на монетата. Извади я и започна да я върти между пръстите си. После я защипа с един стоманен кламер и включи електромагнита над бюрото, който придържаше чрез служещите за преспапие стоманени кубчета фотограмите и картите. Избута настрана купчината компютърни текстове и ленти и също като момчето, което беше някога, завъртя монетата като пумпал. Тя се въртеше все по-бавно, очертаваше неголеми кръгове, докато падна и показа реверса. Отстъпление. Стеергард седна във въртящия се фотьойл и комбинезонът му едва бе прилепнал за облегалката, когато почувствува, още преди да го осъзнае, трус — отначало слаб, но засилващ се постепенно, после някаква огромна сила помете филмите, книжата, папиемашетата и тъмнокафявата монета от бюрото, а него самия притисна към фотьойла. Натоварването нарасна мигновено. Притъмня му пред очите, защото кръвта вече се оттегляше от тях, успя да види само как светлото петно на кръглата стенна лампа се размазва от светкавичните вибрации, чу, почувствува преминаващото през стоманените стени глухо изохкване на всички фуги, съединения, долови през шума на хвърчащите отвсякъде, незакрепени предмети, апарати и дрехи далечния рев на алармените сирени, сякаш виеха не техните мембрани, а самият кораб, улучен в сто и осемдесет хилядната му маса, и преди да ослепее сред този вой и грохот от страхотната тежест, която притискаше към фотьойла изпълненото му с олово тяло, Стеергард изпита — в последния миг — облекчение.
Да. Облекчение, защото вече не можеше да става дума за отстъпление.
След двайсетина секунди зрението му се възвърна, въпреки че гравиметърът още сочеше червените деления на скалата. „Хермес“ не бе улучен директно. Това бе просто невъзможно. Нещо го бе нападнало с таран, но винаги зоркият ГОД бе отблъснал атаката, проведена така умело и незабележимо, че — лишен от време за задействувате на умерена защита, — той бе предприел крайни мерки. В този Космос гравитационният вал не можеше да бъде пробит с нищо — освен със сингуларност — и затова „Хермес“ бе оцелял. Но защитният удар бе дал откат като отхвърлено назад при изстрела артилерийско оръдие и въпреки че бе приел само незначителна част от освободената мощност, целият кораб се бе разтърсил здравата в епицентъра на разреда на сидераторите. Стеергард не правеше опити да стане, тялото му все още беше като под преса. С широко отворените си очи виждаше как стрелката с леки трептения, милиметър след милиметър, се отдалечава от червения сектор на кръглата скала. Напрегнатите до крайност мускули вече му се подчиняваха. Гравиметърът слезе до червената двойка и само алармените сирени все още виеха пронизително по всички палуби.
Командирът се отблъсна с две ръце от фотьойла, с мъка се отлепи от него и когато застана на крака, бе принуден да опре юмруци в ръба на бюрото, като прегърбена маймуна, която помага на краката си с ръце — не знаеше откъде му хрумна подобна мисъл в този момент, — и сред безпорядъка на вещите съзря на пода бащината монета. Тя продължаваше да показва тура, значи — отстъпление. Той се усмихна — това решение вече бе бито с по-силен коз. Гравиметърът спря на единицата в белия сектор на диска и бавно я напусна. Трябваше веднага да отиде в залата за управление, за да разбере най-напред как са хората.
Стеергард стигна до вратата и рязко се обърна. Вдигна монетата и я пъхна в шкафчето. Никой не трябваше да разбере за моментната му слабост. В категорията на игрите това не беше слабост, защото, когато липсват минимаксови решения, чисто случайните решения са най-добрите. Тъй че можеше поне пред себе си да оправдае постъпката си, но не искаше. Безтегловността се върна, когато беше в средата на тунелния коридор. Той извика асансьора. Проблемът бе решен. Стеергард не искаше война, ала познаваше хората си и знаеше, че освен, пратеника на Светия престол никой няма да приеме бягството.
Демонстрация на сила
Не им се удаде да разпознаят какви средства са били използувани при атаката, защото, каквото и да представляваха те, вече бяха изчезнали от пространство-времето. Записът на защитната памет на ГОД обаче потвърди предположенията на физиците. Датчиците, насочени във всички посоки на космическото пространство около „Хермес“, го опипваха чак до външния периметър на защитата и биха открили радарното ехо на частици с милиметрови размери в кръг с радиус сто хиляди мили. Ударът не беше лъчев — такъв би оставил спектрални линии. Внезапната поява на няколко десетки обекта със замъглени очертания около кораба, носещи се като рояк към него — концентрично и почти едновременно, — отначало изглеждаше загадъчна. Те се бяха появили съвсем наблизо, на разстояние от порядъка на една-две мили. Физиците изграждаха хипотези, преценявайки различните начини, чрез които можеше да се проникне през бдителната защита. Спряха се на три варианта.
Облаци от частици, не по-големи от бактериите, биха могли да се обединят в многотонни маси. Това предполага солидни възможности за произвеждане на самообединяващи се частици, които се насочват към целта силно разпръснати, за да се съединят в лавина със съответното закъснение едва вътре в периметъра
