приземяващи се ракети, които направляващите сензори ще насочват към по-големите застроени центрове.
Имаше също много чертежи, схеми и описания. Във всяка подобна ракета ще се намира предавателно- приемателна апаратура, както и данни за Земята и нейните жители. Ако и тази стъпка не предизвика очакваната реакция, щяха да кацнат по-тежки сонди с компютри, способни да дават разяснения и да обучават на визуални или акустични кодове. Тази процедура беше необратима, защото всяка следваща стъпка представляваше продължение на предишната. Първите ракети съдържаха индикаторни емитори за еднократна употреба, които се активизираха само чрез брутално нарушаване на защитната им обвивка, предизвикано не от авария или твърдо кацане, а от умишлено бездискурсивен демонтаж. На пилота много му се хареса този толкова научен начин да се характеризира ситуацията, в която някакъв пещерен жител би натрошил с кремъчно мачете транзисторния посланик на човечеството — „бездискурсивен демонтаж“ има и тогава, помисли си той, когато без много приказки цапардосаш някого така, че му избиваш зъбите. Индикаторите бяха отгледани от монокристали и бяха толкова надеждни, че можеха да изпратят сигнал дори когато ракетата биваше унищожена за части от секундата — вдигната във въздуха с експлозивни материали например. По-нататък програмата описваше подробно какво представляват различните модели на тези пратеници, залповете, с които те трябва да се насочват синхронно в избраните места за кацане така, че нито една суша, нито една територия да не бъде привилегирована или пренебрегната, и тъй нататък, и тъй нататък.
Книгата съдържаше и votum separatum34 на няколко експерти на SETI — крайни песимисти. Не съществуват, твърдяха те, никакви материални средства, нито пък послания или лесни за разшифроване изявления, които да не бъдат изтълкувани като коварно прикритие на агресивни намерения. Това просто е следствие от невъзможността да бъдат премахнати разликите в технологичното равнище. Явлението, познато още от XIX век и очертало се още по-ясно през XX век като „надпревара във въоръжаването“, се е появило едновременно с палеопитека, който използувал като мачете дългата бедрена кост на антилопа, за да смачка на пихтия мозъка не само на шимпанзето, понеже в кулинарната област бил канибал.
Когато обаче на кръстовището на средиземноморските култури възникнала науката, родителка на ускоряващата се технология, милитарният успех на воюващите европейски, а по-късно и неевропейски страни не доставял никому смазващо преимущество над другите. Единствено изключение от това правило е атомната бомба, но монополът на Съединените щати върху нея трая едва исторически миг.
Затова пък разликите в технологичното равнище на космическите цивилизации би трябвало да бъдат огромни. Нещо повече — практически е невъзможно да се попадне на цивилизация с равнище, съответствуващо на земното.
В дебелия том имаше още много дълбокомислени разсъждения. Пришълецът, който направи опит да въведе в тайните на сидералното инженерство един недоразвит домакин, би постъпил по-разумно, давайки гранати без предпазители за играчки на деца. А ако НЕ разкрие знанията си, той се излага на упреци в двуличие, в желание да доминира… Значи — и така зле, и иначе лошо. Сложността на материала най-сетне победи читателя, който благодарение на програмата на SETI заспа толкова дълбоко, че дори не прибра книгата и не угаси лампата.
Вървеше по тясна уличка, надолу, между окъпаните в слънце къщи. Пред портите си играеха деца, под прозорците висеше окачено за сушене бельо. Канавката е кална вода пресичаше неравния паваж, покрит с боклуци, бананови кори, огризки от плодове. Далече в ниското се разкриваше пристанището с множеството платноходки, на плажа лениво изплуваха плитки вълни, рибарски мрежи се сушеха между издърпаните на брега лодки, по морето, гладко чак до хоризонта, лъщеше ивица слънчево отражение. Усещаше миризмата на пържена риба, урина, зехтин; не знаеше как е попаднал тук, но знаеше със сигурност, че е в Неапол, момиченце бягаше с вик подир момче с топка, което спираше, преструваше се, че подхвърля топката и пак побягваше, Преди да го хванат, други деца крещяха нещо на италиански, наведената през прозореца на първия етаж жена, разчорлена, по риза, събираше изсъхналите комбинезони и поли от опънатото над улицата въже, по-долу започваха каменни стъпала от пропукани плочи. Изведнъж всичко потрепера, разнесоха се крясъци, стените започнаха да се сгромолясват, той стоеше като истукан под облаците хоросанен прах, заслепен, зад него нещо рухна, а виковете, писъкът на жени, трополенето на тухли заглушиха грохота на земетресението. Terramoto, terramoto35, този вик потъна в друг, постепенно нарастващ грохот, върху него се сипеха парчета мазилка, той закри с ръце главата си, почувствува удар в лицето и се събуди, земетресението обаче не преставаше. Огромна тежест го притискаше към леглото, опита се да се надигне — вкачените колани го държеха здраво. Книгата го чукна по челото и полетя към тавана, той беше в „Хермес“, а не в Неапол, но и тук се чуваше грохот и стените се завъртаха, на тавана под него лежаха книгата и пуловерът му, от извъртелите се полици хвърчеха ролки с филми — това не беше сън.
Нито пък гръмотевичен грохот. Ревяха алармените сирени. Светлината отслабна, блесна, угасна; в ъглите на тавана, който бе станал под, светнаха аварийните лампички. Той се мъчеше да намери закопчалките на коланите, за да се откачи, катарамите не пускаха, опъвани от гърдите му, в ръцете му сякаш се вливаше олово, в главата му нахлу кръв. Пилотът престана да се дърпа, но нещо го подхвърляше насам-натам, някаква невероятна тежест го смазваше — ту към коланите, ту към койката. Разбра. Зачака. Дали това е краят?
По това време — минаваше полунощ — в тъмната стаичка нямаше никого. Кирстинг седна пред угасения визоскоп, пипнешком се прикачи към фотьойла, откри като слепец контактите и пусна лентата в движение. В белия правоъгълник на екрана се появяваха една след друга послойно заснетите спинограми на повърхността на Квинта — тъмни, почти черни, открояваха се само по-светли кръгли очертания, все едно сенки върху рентгенови снимки; кадър след кадър се сменяха, докато той спря лентата. Завъртя внимателно микрометричния винт, за да фокусира образа. В средата се виждаше храстовидно образувание, подобно на атомно ядро, разпръскващо се лъчеобразно след обстрелване. Той, местеше образа от безформеното млечно петно в центъра към разредената му периферия. Никой не знаеше дали това би могло да бъде жилищно строителство, нещо като огромен град, и дали на този кадър от филма се виждаше срезът, обрисуван от нуклеони на елементи, по-тежки от кислорода. Това послойно облъчване на астрономическите обекти беше известно отдавна, но се оказа ефективно само при изстинали в черни джуджета звезди и планети. Независимо от Достойнствата си и спинографията имаше граници. Разделителната й способност не беше достатъчна за различаване на отделни скелети — дори ако техните размери надвишават тези на гигантозаврите от мезозоя. Въпреки това Кирстинг се опитваше да разпознае скелетите на квинтянските създания — и май само тези, които съответствуват на хората, изпълваха този уж-град — ако изобщо беше многомилионна метрополия. Стигаше до границата на разделителната способност и я преминаваше. Тогава дребните призрачни петна, съставени от белезникави трептящи влакънца, се разпадаха. Екранът започваше да примигва с безразборно разхвърляни неподвижни точици, той възможно най-внимателно връщаше назад микрометричния винт и онзи замъглен образ се връщаше. Избираше най-контрастните спинограми на интересуващия го меридиан, наслагваше ги една върху друга, докато релефните контури на Квинта се покриваха като серия последователно направени рентгенови снимки на един и същи обект. Предполагаемият град лежеше на екватора, спинографиите бяха направени успоредно на оста на собственото магнитно поле на Квинта, по допирателната, там, където атмосферата свършва до планетната кора; следователно, ако това беше застроена площ от тридесет мили, снимките я „пронизваха“ от край до край, също като рентген, поставен в едно предградие, който облъчва всички улици, площади, къщи в посока към противоположно разположеното предградие. Резултатът бе повече от скромен. Когато човек гледа тълпа от хора отгоре, вижда ги във вертикално скъсяване. Когато ги гледа в хоризонтална плоскост, ще видим само най-близките до него, в края на улиците. Облъчваната тълпа ще се разкрие като безразборно струпване на скелети. Действително, съществуваше възможност да се различат минувачите от сградите. Застроената част не се мърда, затова всичко, което на хилядите спинограми бе неподвижно, бе премахнато при филтрирането. Транспортните средства също можеха да се премахнат чрез ретуширане — като се отстрани всичко, движещо се по-бързо от пешеходец. Ако Кирстинг имаше пред очите си голям земен град, от снимките биха изчезнали както къщите, мостовете и промишлените предприятия, така и автомобилите и влаковете: биха останали само сенките на минувачите. Тези толкова силно геоцентрични и антропоцентрични постановки
