— Оптично?
— Оптично с наложено инфрачервено изображение, но гледай сумарният образ да не е много размазан.
— Степента на размазване е въпрос на личен вкус — отвърна ГОД.
Екранът светна. До рамката изскочиха цифрите от далекомера. Не изчезваха светкавично както преди, а се сменяха по-бавно.
— Наложи мрежа върху, изображението.
— Слушам.
Насеченият стереометрично образ се белееше от облаците. Изведнъж той се разклати като залят с вода. Линиите на геодезичната мрежа се заогъваха. Разстоянието между „Габриел“ и преследвачите намаляваше Поради забавянето всичко изглеждаше като в капка вода под микроскоп, където към черната прашинка са се устремили бактерии с форма на запетайки.
— Доплеровият диференциален далекомер! — нареди Темпе.
— Пространството губи евклидовия си характер — отбеляза ГОД, но включи диференциатора.
Отворите на мрежата трептяха и се огъваха, но разстоянието можеше да се прецени, макар и грубо. От запетайките до „Габриел“ оставаха няколкостотин метра. Тогава огромната площ на планетата под петте струпали се черни точки се разду с внезапно увеличение, за да се върне веднага към обичайния си вид. Всички черни точки обаче бяха изчезнали. Мястото, в което те се тъмнееха преди малко, трептеше лекичко, като мараня. После то изригна страхотен червен блясък, същински фонтан от светеща кръв, който изгоря в пурпурен мехур, покафеня и угасна. Далечните Облаци, отхвърлени на хиляди мили от ударната вълна, лениво се преобръщаха над повърхността на океана; по-тъмна от континенталния бряг откъм изток. Прозорецът с вдлъбнати ръбове все още зееше отворен, но празен.
— Гравиметрите! — нареди пилотът.
— Слушам.
Образът не се промени, само геодезичните линии се виеха в средата като кълбо объркана прежда.
— Микрогравископия! ГОД, ти нали разбираш какво искам!
— Слушам.
ГОД говореше както винаги с лишен от емоции глас, ала на пилотът се струваше, че в него звучи арогантна нотка. Сякаш машината, която го превъзхождаше по съобразителност, изпълняваше заповедите му неохотно и искаше той да разбере това. Сред обърканите нишки възникна едва доловимо трептене, което разсече сгъстената част от мрежата, и изчезна. На фона на бялата планета с дупката в облаците — като че ли огромно око на циклоп, пак се показа правоъгълната мрежа на гравитационните координати.
— „Габриел“ е изстрелял в себе си ядрени частици с тераволтаж, нали така? — попита пилотът.
— Да.
— По допирателната с точност до един хайзенберг?
— Да.
— Откъде е взел допълнителна енергия? Масата му беше прекалено малка, за да огъне пространството в микродупка.
— При свързване на късо тератронът работи като сидератор. Взема енергия отвън.
— Значи възниква дефицит?
— Да.
— Под формата на отрицателна енергия?
— Да.
— С какъв обсег?
— Със свръхсветлинна скорост в околното пространство — „Габриел“ я е взел от област с радиус милион километри.
— Защо нито Квинта, нито луната, Нито ние не усетихме нищо?
— Защото това е квантово заемане в интервала на Холенбах. Да обяснявам ли по-нататък?
— Не е нужно — отговори пилотът. — Щом колапсът е протекъл за време, по-малко от една милионна част от наносекундата, възникнали са два концентрични хоризонта на събитията на Рахман-Кер.
— Да — рече ГОД. Не беше способен да се учудва, но пилотът долови в тази дума респект.
— Това означава, че сингуларността, останала след „Габриел“, вече я няма в нашия свят. Направи сметка дали съм прав.
— Вече пресметнах. Няма я с вероятност едно към сто хиляди.
— Тогава какви бяха ония бръщолевения за мухите пред командира?
— Вероятността не е равна на нула.
— От геодезичните движения следва, че колапсът е имал силно центробежно издуване към слънцето. Тогава, като се сведат масите на всички тела от системата до точки, може да се изчисли фокусът, в който са били изхвърлени тези техни ракети… Макротунелен ефект. Прав ли съм?
— Да.
— Разсейването не може да бъде от порядъка на един парсек. Трябва да бъде по-малко. Умееш ли да смяташ?
— Да.
— Следователно?
— Тунелирането е вероятностен процес, а броят на независимите случайни величини нараства.
— Да преведем това на езика на здравия разум. В системата на Дзета освен нея има още девет планети. Получава се нелинейна система от уравнения, която не можеш да интегрираш. Но планетите са приели въртящия момент на протослънцето и затова масата на цялата система може да се сведе до центъра.
— Това е много неточно.
— Неточно, ама не чак колкото един парсек.
— Вие да не сте от така наречените феноменални математици? — попита ГОД.
— Не. Аз произхождам от времето, когато се смяташе и без компютри. Или изчисленията се правеха „на око по пи“. Който не го умееше, при работа като моята умираше съвсем млад. Защо мълчиш?
— Не знам какво да кажа.
— Че не си безпогрешен.
— Не съм.
— И не би трябвало да се наричаш ГОД.
— Не аз съм се нарекъл така.
— И жена не би наддумала компютър… ГОД, изчисли вероятностното разпределение по протежение на оня твой парсек — би трябвало да има два максимума. Ще нанесеш тази околност на звездната карта и сутринта ще я предадеш на командира, като му обясниш, че те е мързяло да пресмяташ.
— Никой не ми е наредил.
— Сега аз ти нареждам. Разбра ли? — Да.
Така завърши нощният разговор в залата за управление.
Атака
Това, което математически е извънредно малко вероятно, притежава тази особеност, че понякога все пак се случва. От трите преследвача, всмукани в дълбините на смачканото пространство и изхвърлени от гравитационната релаксация към слънцето, не бе открита и следа, но четвъртият се намери и само след осем денонощия бе прибран на борда на „Хермес“. ГОД обясни това изключително благоприятно стечение на обстоятелствата чрез рафиниран топологичен анализ, използувайки трансфиналните деривати на ерготиката, ала Накамура, който бе научил от Стеергард за нощния спор на пилота с компютъра, отбеляза, че към действителната случка може да се нагласят каквито си щеш изчисления — чрез фокусите, познати на всеки, запознат що-годе с приложната математика. Когато крановете изтеглиха на борда разперената и деформирана чужда ракета, Накамура понита любопитно пилота как е стигнал до правилния извод. Темпе се разсмя.
— Не съм математик. Ако съм подразбрал нещо, и аз самият не знам как. Не помня кой веднъж ми беше