или ако човешките очи не съумяваха да ги разпознаят поради абсолютно чуждата им природа, единственият шанс да се прехвърли мост над нея си оставаше техническата дейност. Затова започнаха да търсят съоръженията, вероятно с гигантски размери, които бяха послужили за изхвърляне на океанските води в космическото пространство. Универсалните критерии, които физическите константи поставяха, позволяваха да се изчисли разположението им. По посоката на въртене на ледения пръстен и движението му около екватора можеше да се съди за местоположението на планетните водохвъргачки. Тук обаче в играта се намеси един фактор, който затрудняваше разпознаването на инсталациите: без съмнение те са били изградени на границата между сушата и океана — в околностите, над които сега стремително се носеше скованият в мраз пръстен, а неговото непрекъснато триене о разредените атмосферни газове закриваше с бурните валежи критичните места. Затова дори опитите да се реконструират методите, с които си бяха послужили квинтянските инженери от миналите векове, за да изстрелят моретата във вакуума, не доведоха до нищо. Фотографите-улики почти изпълниха архива на кораба, но те нямаха по-голяма стойност от петната в теста на Роршах. Човешките очи приписваха на неразгадаемите контури на повтарящите се звездовидни образования на сушата донесените от Земята представи и предубеждения — също така, както човекът забелязва или по-точно — представя си какво ли не, разглеждайки безразборно разпръснатите мастилени петна. Безпомощността на ГОД пред тези хиляди снимки накара хората да разберат, че в машината, предназначена уж за напълно обективно преобразуване на информацията, има частичка антропоцентрично наследство. Вместо да научат нещо за чуждия разум, отбеляза Накамура, те разбраха колко тесни са връзките на мисловно родство между хората и компютрите. Близостта на чуждата цивилизация, намираща се на протегната ръка, я разделяше от тях, превръщаше се в подигравка от опитите им да разкрият същността й. Хората се мъчеха да преодолеят налагащото се впечатление за коварна клопка, поставена пред експедицията, като че ли Някой — но кой? — държеше да им подхвърли едно обнадеждаващо предизвикателство и едва в самия край на пътя да разкрие, че то е непостижимо. Онези, у които тлееше тази мисъл, я криеха, за да не внушават пораженчески настроения на колегите си.
След седемстотин часа на безрезултатно дипломатическо излъчване Стеергард реши да изпрати на Квинта първата ракета с програма за приземяване, наречена „Габриел“28. „Амбасадор“ предупреди за него четиридесет и осем часа преди старта му, уведомявайки квинтяните, че невъоръжената сонда ще се приземи на територията на големия континент в северното полукълбо, Хе-пария, на сто мили от застроената „звезда“, в пустинна, значи незаселена околност: един автоматичен посланик, с който местните жители могат да разговарят на машинен език.
Макар че планетата не отговори и на това предизвестие, те изпратиха „Габриел“ на орбита в апоселений. Двустепенната ракета притежаваше микрокомпютър, който освен стандартните програми за контакт имаше и способност да ги ревизира и променя при непредвидени обстоятелства. Полассар бе оборудвал „Габриел“ с най-ефективния от малките тераджаулови двигатели, каквито имаха на борда, за да може ракетата да измине пътя от четиристотин хиляди километра до планетата за около четвърт час с максимална скорост шестстотин километра в секунда. Щеше да намали скоростта непосредствено над йоносферата. Физиците искаха да поддържат непрекъсната връзка с него чрез посредничеството на изстреляни и насочени към планетата сонди-ретранслатори, но командирът отхвърли този план. Той искаше „Габриел“ да разчита само на себе си и да предаде информация едва след мекото кацане — с вълнов сноп, който атмосферата на луната щеше да концентрира върху „Хермес“. Смяташе, че по-ранното разполагане на препредаватели между естествения спътник, зад който се укриваше „Хермес“, и планетата може да бъде забелязано и да увеличи подозренията на параноичната цивилизация. Самотният полет на „Габриел“ трябваше да подчертае мирния характер на неговата мисия. Поради ретранслационното разстояние „Хермес“ наблюдаваше полета му, отразяван в разперените огледала на „Амбасадор“, с петминутно закъснение. Охлаждан идеално, огледалният рефлектор на „Амбасадор“ даваше чудесен образ. „Габриел“ извърши маневрите, чиято цел беше да се прикрие местонахождението на кораба-майка, и веднага се появи като черна игличка над облачнобелия фон на планетния диск. Осем минути по-късно хората пред мониторите се втрещиха. Вместо да продължи полета си към мястото за приземяване на Хепария, „Габриел“ се понесе на юг по крива с нарастващ радиус и преждевременно намали скоростта. Веднага се разбра каква е причината за този завой. От екваториалния пояс към „Габриел“ пълзяха четири черни точки, по математически идеални преследвачески траектории — две от изток и две от запад. Източните преследвачи бързо намаляваха разделящото ги от „Габриел“ разстояние. Преследваният промени формата си. От игличка се превърна в ослепително бляскава точка. Като намали скоростта с четиристотинкратно натоварване, вместо да заслиза към планетата, той се стрелна, като пламък на свещ нагоре. Четирите преследващи го точки също промениха курса си, приближаваха се една към друга. „Габриел“ стоеше привидно неподвижно в центъра на трапеца, в чиито върхове бяха преследвачите. Намаляването на трапеца подсказваше, че и те са сменили орбиталното движение с хиперболично и се приближават с увеличена тяга, бълваща жарава.
На Стеергард му се искаше да попита Ротмонт като програмист какво ще направи сега „Габриел“, понеже по силния блясък на преследвачите можеше да се съди за огромните им задвижващи мощности. Петте ракети летяха в посока, обратна на планетата, с толкова мощна реактивна струя, че в бялото облачно море под нея възникна широка фуния. В полумрака на залата за управление цареше пълно мълчание. Нито един от хората, загледани в това единствено по рода си зрелище, не се обаждаше. Четирите точки се приближаваха до „Габриел“. Доплеровият далекомер-акселерометър изхвърляше в края на екрана своите червени цифрички с такава бързина, сякаш го беше яд на числата. Трудно можеше да се разчете каква е скоростта. „Габриел“ вече нямаше преимущество, защото бе загубил време за намаляване на тягата и обръщане на посоката, докато заобиколилите, го преследвачи непрекъснато се ускоряваха. ГОД показа на екрана прогнозираното място за срещата на петте траектории. Според далекомерите и доплеровото изместване „Габриел“ щеше да бъде настигнат след десетина секунди. Десетина секунди са много време дори за човека, който мисли един милиард пъти по-бавно от компютъра — особено при пълно концентриране на вниманието.
Стеергард размишляваше дали не направи грешка, като не снабди сондата поне с отбранително оръжие. Обхвана го безсилен гняв. „Габриел“ не носеше дори самоунищожителен заряд. И най-добрите намерения трябва да имат граници — само това успя да си помисли.
Квадратът на гонитбата стана малък като дребна буквичка. Въпреки че беглецът и преследвачите се бяха отдалечили от планетата на разстояние, равно на нейния диаметър, ударите на реактивните им струи привеждаха облачното море в трептения, а през разтворилия се в това море прозорец се разкриха океанът и бреговата линия на Хепария. Остатъците от облаците се стопяваха в прозореца като парченца захарен памук под въздействието на топлина.
Тъмният фон на океана влошаваше видимостта. Само сипещите се все още с червено мигане цифри на далекомера информираха за местоположението на „Габриел“. Преследвачите връхлитаха от четири страни. Приближиха се съвсем до него. Тогава прозорецът в облаците така се изду, сякаш планетата увеличи размерите си като гигантски надут балон, гравиметрите издадоха остър, тракащ звук, мониторите почерняха за миг и после образът се върна отново. Фуниестият прозорец сред белите облаци пак беше малък, далечен и съвършено пуст. Стеергард не разбра веднага какво е станало. Погледна далекомерите. На всички примигваха червени нули.
— Видя им сметката — обади се някой с неприкрито злорадо удовлетворение. Май беше Харрах.
— Какво стана? — попита Темпе.
Стеергард знаеше, но си мълчеше. Беше твърдо убеден, че и да повторят опита, по-скоро ще загубят кораба, отколкото да установят контакт. За миг прецени, вече далече с мислите си от този първи сблъсък, дали изобщо си струва да продължават набелязаната програма. Не чуваше възбудените гласове наоколо. Ротмонт се опитваше да обясни какво беше направил „Габриел“, въпреки че програмата не го предвиждаше: беше смачкал чрез сидерална имплозия пространството заедно с преследвачите.
— Ама той нали нямаше сидератор? — учуди се Темпе.
— Нямаше, но би могъл да има. Нали имаше тератронов двигател. Обърнал го е чрез късо съединение и така е насочил към себе си с пълен разряд цялата задвижваща мощност. Хитър номер. Това беше покер, а „Габриел“ го превърна в бридж. Излезе с най-силния коз. Няма по-висок цвят от гравитационния колапс. Така не им позволи да го хванат…
— Чакай малко — започваше да се досеща какво е станало Темпе. — Това имаше ли го в програмата му?
