джобния калкулатор, изпуснат под хидравлична преса?

Последното съвещание се провеждаше в извънредно напрегната атмосфера. Стеергард не разчиташе вече на позитивни резултати. Интересуваше го само може ли да се допусне с висока вероятност, че квинтяните са овладели сидералното инженерство. Смяташе този въпрос за най-важен. Но дори някой да се досещаше защо той настоява така упорито за отговор, си мълчеше. Пилотите Харрах и Темпе слушаха изказващите се на съвещанията, без да вземат думата. Лекарите също не се обаждаха. Араго не носеше монашеските си дрехи. Четиримата бяха свикнали да сядат заедно на горния етаж на командната зала и при разговорите той нито веднъж не се върна към думите си: „А ако там господствува злото?“ Когато Герберт каза, че при съпоставяне с действителността очакванията винаги губят, Араго му възрази. Колко препятствия били покорили досега, въпреки че прадедите им от XX век са ги смятали за непреодолими. Колко гладко било преминало пътешествието, без никакви загуби били изминали доста светлинни години, „Евридика“ била навлязла безпогрешно в Хадес, а те самите се били добрали до дълбините на съзвездието Харпия и от населената планета ги делели часове или дни.

— Това психотерапия ли е, отче? — усмихна се Герберт. Само той се обръщаше така към доминиканеца — не му беше удобно да му вика „колега“.

— Казвам истината — нищо повече. Не знам какво ще стане с нас. Наше вродено състояние е да бъдем несведущи.

— Знам какво имате предвид, отче — импулсивно изтърси Герберт. — Че Създателят не е желаел такива експедиции — такива срещи — такова „общуване на цивилизациите“ — и затова ги е разделил с бездни. А ние не само направихме от райската ябълка компот, ами и плюем върху дървото на познанието…

— Ако искате да научите какво мисля, аз съм на вашите услуги. Смятам, че Създателят не ни е ограничил в нищо. А освен това не се знае какво ще израсне от ашладисванията по Дървото на познанието…

Пилотите не изслушаха докрай теологичния диспут, защото ги извика командирът: вземаше курс към Квинта. Той ги запозна с навигационната траектория и добави:

— На борда цари необяснимо за мен настроение. И полетът на въображението също трябва да има граници. Както ви е известно, непрекъснато се говори за неразбираеми конфликти, микромашини, нанобалистика война. Това обаче е баластът на предразсъдъците, които ни заслепяват. Ако им се поддадем и се разтреперим от дисекцията на няколко разрушени спътника, ще се объркаме и всяка наша постъпка ще ни се струва щур хазарт. Казах същите неща на учените, затова ги казвам и на вас. А сега — на добър час! До Септима можете да поддържате курса чрез ГОД. После държа да поемете лично управлението — за останалото ще се договорите помежду си.

Корабът вече се движеше с тяга и силата на тежестта, макар и слаба, се върна. Харрах отиде с Темпе за една стара книга, която той бе взел от „Евридика“. Разделяйки се с Марек на вратата на каютата му, по- високият Харрах се понаведе, сякаш се готвеше да издаде някаква тайна, и рече:

— Бар Хораб е знаел кого да изпрати с „Хермес“. А? Познавал ли си по-добри?

— Може би. По-добри не. Такива като него.

Пръстенът от ледени отломъци, който обкръжаваше планетата, представляваше огромна, но нестабилна плоскост. Изчисленията на Лакатош и Бела, направени непосредствено преди гмуркането на „Евридика“ в Черната дупка, се оказаха точни. Нацепен от една голяма и три по-малки пролуки вследствие пертурбациите, предизвикани от притеглянето на Квинта, пръстенът едва ли съществуваше повече от хиляда години, след като едновременно увеличаваше диаметъра и губеше масата си. Центробежните сили бяха разширили външните му ръбове, а триенето превръщаше вътрешните ръбове в топящи се парчета и пара и по този начин водата се връщаше на планетата под форма на непреставащи дъждове. Съмнително бе квинтяните сами да са си организирали този наистина тропически потоп. Първоначално пръстенът бе съдържал три или четири трилиона тона лед и всяка година губеше доста милиарди от тях. Тук се криеха много загадки. Пръстенът влияеше зле върху климата на цялата планета. Освен проливните дъждове при обикалянето около звездата внушителната му сянка падаше ту върху южното, ту върху северното полукълбо. Отразяваше светлината на Дзета и не само понижаваше средната температура, но и нарушаваше циркулацията на пасатите в атмосферата. Граничните територии от двете страни на хвърляната сянка бяха области с непрестанни бури и циклони.

За да понижат равнището на океаните, жителите на планетата навярно са разполагали с достатъчно енергия, с която да придадат на водопадите, или по-скоро — водолетите, втора космическа скорост. Тя би изнесла ледените маси извън близките околности на Квинта, там, където те биха изчезнали безследно, разтопени от Дзета, или биха се разпръснали сред астероидите като ледени метеорити.

Ако не са разполагали с необходимата енергия, те би трябвало да се откажат от нескопосното дело. Прогнозирането на краха е било елементарно проста задача. Следователно не грешка на инженерната мисъл на планетата, а нещо друго бе прекъснало започнатата преди много година работа. Изводът се налагаше сам. Пръстенът, плосък диск с дупка с диаметър петнадесет хиляди километра, в която кротуваше препасаната планета, в средните ивици се състоеше от ледени буци, а по външните ръбове имаше кристали лед — поляризирани, което вероятно също бе резултат от умишлена намеса. Значи при изграждането му неговото движение и формата му са били контролирани. Изграден бе в плоскостта над екватора, която бе стационарна, но от вътрешната, увисналата над екватора страна, се бе превърнал в хаотична киша. Като цяло приличаше на космически строеж — недовършен и изоставен. Защо?

Между океаните се издигаха два големи континента и един по-малък, с територия, равна на три Австралии, само че в областта около северния полярен кръг, поради което разузнавачите го нарекоха Норстралия. Инфралокаторите откриха на континентите несеизмични, по-топли места, може би топлинното излъчване на големи електроцентрали. Но те не бяха топлоцентрали, използуващи изкопаеми горива като въглища или нефт или пък гориво от нуклеарен тип. Първите биха се издали с отпадъците, замърсяващи въздуха, второто би дало радиоактивна пепел. Както е известно, най-големите проблеми в ранната фаза на земната ядрена енергетика бяха възникнали във връзка с безопасното складиране на радиоактивните отпадъци. Едва ли обаче радиоактивните отпадъци биха представлявали проблем за една техническа цивилизация, способна да изхвърля част от океаните от гравитационната фуния. Но леденият пръстен не беше радиоактивен. Квинтяните или използуваха друга форма на ядрената енергетика, или имаха съвършено различен тип енергия. Каква?

Зад планетата се влачеше газова опашка, обилно напоена с водна пара, идваща най-вече от пръстена. „Хермес“ увисна на стационарна орбита зад Секста — приличаща на Марс, но по-малка от него, с по-гъста атмосфера, отровена от непрестанни вулканични изригвания и газообразни цианови съединения, и изпрати като наблюдатели около Квинта шест орбитера, които предаваха данни без прекъсване. ГОД съставяше от тях подробен портрет на Квинта.

Най-странен беше нейният радиошум. На големите континенти функционираха най-малко неколкостотин силни предавателя, чиято емисия представляваше хаотичен бял шум, без белези на фазова или честотна модулация. Орбитерите локализираха точно антените, излъчващи насочено или изотропно, сякаш квинтяните бяха решили да си запушат всички канали за елекромагнитна връзка — от най-късите до километровите вълни. Биха могли да имат само кабелна връзка, но тогава за какво служеше този шум, струващ гигаватове? Още по-странни — понеже „странностите“ на планетата се увеличаваха при по- продължителното наблюдение — се оказаха изкуствените й спътници. Те наброяваха почти един милион — на високи и ниски орбити, почти кръгови и елиптични с афелии, стигащи далеч зад луната. Сондите на „Хермес“ засякоха спътници и съвсем близко до разузнавача — само на някакви си осем или десет милиона километра. Спътниците имаха различни размери и маса. Най-големите вероятно бяха празни, нещо като надути във вакуума, неуправляеми балони. Част от тях вече бяха хлътнали от изпуснатите газове. Веднъж на няколко дни някой от мъртвите сателити се сблъскваше с ледения пръстен, предизвиквайки ефектно зрелище от багри във всички цветове на дъгата, тъй като в облаците от ледени кристалчета се разлагаха слънчевите лъчи. Така възникналият облак бавно се разнасяше в космическото пространство. Затова пък действуващите спътници — дали защото се движеха по изкуствено наложени им орбити, или защото по неразбираем начин, като огромни дипли от фолио, променяха формата си, никога не се удряха в пръстена.