километра в секунда, на един микропарсек пред най-външната планета на системата — Юнона, изискваше просто обръщане на двигателите, докато тягата сама угасне поради недостига на водородно гориво, след което да се мине към спиране с хиперголи. ГОД обаче бе получил навреме предупрежденията от „Евридика“ и преди да пристъпи към реанимиране на екипажа, направи нова програма за спирането. Изкуственият произход както на светлината от нодородно-хелиевите дюзи, така и на пламъците от самозапалващите се горива лесно можеше да бъде разкрит, а сега ГОД се ръководеше преди всичко от принципа: „Силно ограничено доверие в Братята по Разум“. Той не взе да се рови в библеистиката, не започна да анализира случилото се между Авел и Каин, а угаси правопоточните двигатели в сянката на Юнона, като използува нейното притегляне, за да намали скоростта и да промени курса. Втората газова планета на Дзета му послужи за слизане до параболична скорост и едва тогава компютърът включи реаниматорите.

В същото време той изпрати навън дистанционна управляеми автомати, които поставиха върху дюзите на кърмата и носа камуфлажна апаратура — електромагнитни смесители. От този момент нататък пламъците изглеждаха размазани: излъчването им се разсейваше спектрално. ГОД проведе най-деликатния етап от спирането на границата на системата отвъд Юнона. Той го запланува и изпълни умело, както подобава на компютър от най-ново поколение. Просто разсече с „Хермес“ най-високите слоеве от атмосферата на газовия гигант. Пред кораба се образува възглавница от плазма и докато намаляваше в нея скоростта, ГОД поиска от климатичната инсталация на „Хермес“ да покаже на какво е способна: температурата в ембрионатора се покачи само с два градуса. Плазмената възглавница стопи за миг предпазния щит, който и без това бе вече ненужен; замени я нов тип щит — защитаващ от праха и остатъците от комети сред планетните орбити. По време на огнения преход „Хермес“ ослепя, но изстина още в конуса, образуван от сянката на Юнона, и тогава ГОД се увери, че пламтящите облаци, същински протуберанси, възникнали при спирачния преход, падат върху тежката планета съгласно законите на Нютон. Прикриваше не само присъствието на „Хермес“, но и неговите следи. С угасени двигатели корабът се носеше на дрейф в далечния афелий, когато изведнъж всички светлини в ембрионатора светнаха, а медиконите, готови за действие, се надвесиха над контейнерите.

Програмата изискваше пръв да се събуди Герберт, който като лекар да се намеси, ако има нужда. Тук обаче поредността на процедурата бе нарушена. Въпреки всичко биологичният фактор си оставаше най- слабото звено на толкова комплицираните операции. Ембрионаторът бе поместен в централната част на палубата и в сравнение с кораба представляваше микроскопична черупка, заобиколена с многослойни брони — противорадиационната изолационна обвивка с два изходни люка, които водеха към жилищните помещения.

Централната част на „Хермес“, наричана градчето, се свързваше с двуетажната зала за управление чрез комуникационни тунели. Между преградите в носовата част бяха разположени палубите с различни лаборатории, в които можеше да се работи както при безтегловност, така и при гравитация. Двигателните съоръжения се помещаваха в кърмовата част — скрити в анихилационните контейнери, в недостъпното за хората сидерално машинно отделение и в камерите със специално предназначение. Между външната и вътрешната броня на кърмата се намираха системите на шасито, защото корабът бе приспособен да каца на планетите, заставайки на извадените навън, начленени крака-стълбове. Кацането бе предхождано от изследване на издръжливостта на планетната повърхност, понеже на всяка от огромните лапи на ракетата се падаха по 30 000 тона от масата й. В централната част на кораба откъм щирборда бяха складирани разузнавателните сонди и помощното оборудване за тях, а откъм бакборда — автоматите за вътрешно обслужване и машините-изследователи, способни да извършват самостоятелно далечно разузнаване — летящи и крачещи, — сред които имаше и гигантоходи.

Когато ГОД включи реанимационните системи, на „Хермес“ царуваше благоприятна за операцията безтегловност. Герберт, който трябваше да бъде събуден първи, възстанови нормалния си пулс и телесна температура, но не дойде в съзнание. ГОД го изследва съвестно и се поколеба какво решение да вземе. Налагаше се да решава самостоятелно. Казано по-точно, не се поколеба, а започна да съпоставя разпределението на вероятността за успех при различните манипулации. Изводът от анамнезата бе двупосочен. Можеше да пристъпи към реанимиране на командира или да извади лекаря от ембрионатора и да го занесе в операционната зала. Тук компютърът постъпи като човек, който пред лицето на неизвестността хвърля ези-тура. Когато не е известно кое решение е по-добро, чистата случайност е най- добрата тактика. Рандомизаторът избра командира и ГОД го послуша.

След два часа Стеергард, още недошъл напълно на себе си, седна в саркофага с вдигнат капак и разкъса прозрачното фолио около голото си тяло. Озърна се, търсейки с поглед онзи, който би трябвало да стои над него. От високоговорителя долиташе говор. Той доложи, че гласът е механичен, че нещо е станало с Герберт, макар и да не разбираше добре смисъла на непрекъснато повтаряните едни и същи думи. Поиска да стане и удари главата си в недокрай отворения капак на криотейнера. Зави му се свят. Първият звук от човешки говор в системата на Дзета бе сочна ругатня. От косата, през челото и лицето, до гърдите на Стеергард се стичаше лепкава бяла течност. Той се изправи доста рязко, направи няколко салта със свити колене, прелитайки през тунела покрай всички контейнери с хора, чак до люковете в стената. Опря рамене в меката тапицерия в ъгъла, изтри от клепачите си лепящата се по пръстите млечна течност и обхвана с поглед цялата цилиндрична вътрешност на помещението. Вратите на баните между саркофазите с вдигнати капаци вече бяха отворени. Стеергард се заслуша в гласа на машината: другите и Герберт бяха живи, но лекарят още не бе дошъл в съзнание след изключване на умбиликатора. Едва ли бе нещо сериозно: всички енцефалографи и електрокардиографи показваха данни в нормата.

— Къде сме? — попита командирът.

— Отвъд Юнона. Полетът премина без усложнения. Да пренеса ли Герберг в операционната?

Стеергард се замисли.

— Не. Аз ще се заема с него. Какво е състоянието на кораба?

— Пълна изправност.

— Получи ли някакви радиограми от „Евридика“?

— Да.

— С каква степен на важност?

— Първа. Да съобщя ли съдържанието?

— За какво става дума?

— Промяна в процедурата. Да съобщя ли съдържанието?

— Колко са дълги тези радиограми?

— Три хиляди шестстотин и шестдесет думи. Да съобщя ли съдържанието?

— Със съкращения.

— Не мога да съкращавам неизвестни величини.

— Колко неизвестни има?

— И това е неизвестно.

Докато си разменяха тези изречения, Стеергард се отблъсна от тавана. Полетя към зелено-червената светлина над криотейнера на Герберт и пътьом успя да се види в огледалото на банята: мускулест торс, лъснал от онакс, който все още изтичаше от прикрепената към пъпа тръбичка — като у огромно бебе с остатъци от околоплодните води.

— Какво е станало? — попита. Заклещи босите си крака под контейнера на лекаря и опря длан на гърдите му. Сърцето биеше ритмично. На полуотворените устни на спящия се белееше лепкаво ониксът.

— Давай данните, които са сигурни — нареди на компютъра. Притисна отзад с палците си челюстта на лекаря, надникна в гърлото му, почувства топлината на дъха му. Герберт трепна и отвори очи. Бяха пълни със сълзи, ясни и чисти като вода. Стеергард установи с мълчаливо удовлетворение колко ефективен е този примитивен начин на свестяване. Клемата на пъпа на Герберт не се бе откачила напълно, затова той не се бе събудил. Командирът прищипна тръбичката, която отскочи, пръскайки бяла течност. Пъпът сам се затвори. Започна да натиска с две ръце гърдите на лежащия, като чувствуваше, че дланите му залепват. Герберт го гледаше с широко отворени очи, сякаш втрещен от изненада.

— Всичко е наред — каза Стеергард. Герберт май не го чуваше.

— ГОД!

— Слушам.

— Какво е станало? „Евридика“ или Квинта?