— Говорят за изкуствен характер, при все че не е задължително да е умишлено създаден. Да речем — катастрофа на охлаждащи, криотронни съоръжения. Нещо като промишлен пожар с обратен знак. Но аз не приемам такъв вариант. Нямам основание да го приема. Никой от нас няма такова основание. Самата близост на всички тези промени във времето обаче показва, че между тях съществува някаква връзка.

— Стойността на тази хипотеза е също отрицателна — отбеляза някой от физиците.

— Не мисля. Привеждането на ред неизвестни величини под общ неизвестен знаменател е печалба, а не загуба на информация… — усмихна се Лаугер.

— Искам нещо повече по въпроса — обърна се към него командирът.

Лаугер стана.

— Ще кажа каквото знам. Когато бебето се усмихва, прави го въз основа на предпоставки, съпътствуващи идването му на света. Тези предпоставки имат статистически характер и са много на брой: че възрозовите петна, които виждат очичките му, са човешки лица, че хората обикновено реагират положително на смеха и тъй нататък.

— Каква е връзката?

— Такава, че винаги всичко се основава на определени предпоставки, макар и в повечето случаи приети тихомълком. Ние дискутираме относно произшествия, които като серия от независими събития са малко вероятни. Светлини, емисионен хаос, промени в албедото на Квинта, плазма на луната. Откъде са се взели? От дейността на цивилизацията. Това осветлява ли ги? Напротив, затъмнява ги, понеже ние мълчешком приехме, че сме способни да разберем действията на квинтяните. Ще ви напомня, че едно време хората са смятали Марс за старец, а Венера — за младок в сравнение със Земята: прадедите на нашите астрономи просто приели, че Земята е същата като Марс и Венера, само че по-млада от първата и по-стара от втората планета. Оттук се появили каналите на Марс, джунглите на Венера и всичко останало, което впоследствие бе признато за плод на фантазията. На Квинта може би действува разум — или по-скоро разуми. Поради разновидността на интенциите им — неразгадаеми за нас…

— Война?

Гласът долетя някъде отзад. Лаугер продължаваше да стои прав:

— Войната не е понятие, което затваря веднъж завинаги множеството от конфликти с разрушителна резултантна. Командире, не разчитай, че ще получиш обяснение. Щом не познаваме нито началните, нито крайните условия, нищо няма да превърне неизвестните величини в известни. Можем да предпазим „Хермес“ само като го предупредим да бъде нащрек. Да ти дам ли и по-конкретен съвет? Виждам го в алтернативата: или неразумни, или неразбираеми действия на разумни същества — неразбираеми, защото не се вместват в категориите на нашето мислене. Но това е само мое мнение — нищо повече.

Преди гмуркането в Черната дупка радиолокаторите напомниха за последен път за „Хермес“, показвайки го как очертава на небосклона запетайката на огромна хипербола, как се изкачва още по-високо, над рамото на галактическата спирала, за да продължи във високия вакуум със скорост, близка до скоростта на светлината, докато ехото започна да пристига през нарастващи интервали в знак, че „Хермес“ е подложен на релативистични ефекти и бордовото му време все повече се разминава с времето на „Евридика“. Когато сигналите от автоматичния предавател увеличиха дължината на вълните, разшириха се в многокилометрови ивици и отслабнаха дотолкова, че последният сигнал бе регистриран от най-чувствителния индикатор в седемдесетия час от старта, връзката между разузнавача и кораба-майка се прекъсна окончателно. Точно тогава Хадес, уцелен от самоубиеца „Орфей“, изохка с гравитационен резонанс и — отвори темпоралните си челюсти. Каквото и да очакваше разузнавателния кораб и хората в него, то щеше да остане неизвестно за много техни години.

Полетът не се струваше продължителен на онези, които спяха ембрионален сън, приличен на смъртта, без сънища, които биха подсказвали изтичащото време. Над белите саркофази в тунела на ембрионатора, през бронираното стъкло на перископа светеше Алфа от Харпия — син гигант, отдалечен от другите звезди на съзвездието при едно от неговите собствени асиметрични изригвания, когато бил още млада звезда и не се бил стабилизирал след ядрения взрив на вътрешностите му. След изчезването на „Евридика“ ГОД пристъпи към маневриране. „Хермес“ се издигна над еклиптиката и после падна като камък към Хадес, отдалечавайки се отначало от целта, за да я постигне по-лесно за сметка на гравитацията на обикаляния колапсар, който чрез полето си щеше да му придаде солидно ускорение. Когато разви скорост, близка до скоростта на светлината, „Хермес“ извади от бордовете си правопоточните термоядрени двигатели. Вакуумът все още бе толкова висок, че гълтаните атоми не бяха достатъчни за запалване, затова ГОД реши да насити водорода с инжекции от тритий, докато започне реакцията на термоядрен синтез. Черните дотогава гърла на двигателите светнаха, запулсираха все по-бързо и все по-ярко, а в мрака пръснаха огнени хелиеви струи. Лазерът на „Евридика“ бе — придал на разузнавача по-слаб от предвиждания стартов тласък, понеже един от хиперголовите допълнителни стартови двигатели бе дал лоша тяга и кърмовото огледало се бе отклонило от курса, а после „Евридика“ изчезна като погълната от нищото. ГОД обаче бързо изравни загубата с допълнителната мощност, открадната от Хадес.

При 99 процента от скоростта на светлината вакуумът в отворите на двигателите се сгъстяваше, водородът беше предостатъчен, постоянното ускорение вече увеличаваше масата на разузнавача в значително по-голяма степен, отколкото импулсът му. ГОД поддържаше 20 g, без ни най-малки отклонения, но предвидената за четирикратно по-големи натоварвания конструкция се държеше безупречно. При такъв полет нито един организъм, по-голям от бълха, не би понесъл собственото си тегло. Човекът би тежал повече от два тона. Под тази преса не би могъл да помръдне ребрата си, за да диша, и сърцето му би се пръснало, помпайки течност, далеч по-тежка от течно олово. Но хората от екипажа не дишаха и сърцата им не биеха, въпреки че те не бяха мъртви. Намираха се в същата течна среда, която заместваше кръвта им. Помпите, изправни и при стократно натоварване (каквото обаче ембрионираните хора не биха понесли), помпаха в кръвоносните им съдове онакс, а сърцата им се свиваха един-два пъти в минута — не за да работят, а само пасивно помръдвани от притока на животворната изкуствена кръв.

В определеното време ГОД направи корекция в курса. „Хермес“ се насочи към ротиращото струпване на звезди в галактиката, като изхвърли пред носа си предпазния щит. Той изпреварваше кораба с няколко мили и застинал привидно неподвижно на това разстояние, служеше за провиторадиационна броня. Иначе при високата скорост, която корабът развиваше, космическите лъчи биха унищожили изключително много неврони в човешкия мозък. Синята Алфа вече светеше зад кърмата. В тунелоподобната палуба, разположена по дългата кърма на „Хермес“, не цареше обаче пълна тъмнина, тъй като кожусите на реакторите даваха микроскопични утечки на кванти и по стените тлееше лъчение на Черенков. Този блед полумрак изглеждаше привидно неподвижен, неизменен в абсолютната тишина и само на два пъти през дебелостенния прозорец в преградата, разделяща ембрионатора от торната зала за управление, го наруши остър, внезапен блясък. Първия път слепият дотогава контролен монитор на предпазния щит светна със студена белота и тутакси угасна. ГОД се събуди за една терасекунда и издаде съответната заповед. Електричеството задвижи лостовете, предната част на кораба зейна и изплю пламък: новият, изстрелян напред щит замени стария, разбит от шепа космичен прах, който при сблъсъка бе превърнал защитния диск в разпален облак от разпадащи се атоми. „Хермес“ прелетя през слънчевия фойерверк, простиращ се далече зад кърмата, и се понесе нататък. След няколко секунди автоматът премахна нежелателните странични вибрации на новия щит, примигвайки все по-бавно с оранжевите контролни лампички по бакборда и щирборда, сякаш черна котка примигваше със светлите си очи на ГОД съзаклятнически и успокояващо. После на кораба всичко пак замря, докато щитът отново бе улучен от шепа метеоритен или кометен прах и цялата операция по смяната се повтори още веднъж. Най-сетне цезиевите атомни часовници дадоха очаквания сигнал. ГОД нямаше защо да гледа показанията на каквито и да било уреди, защото те всъщност бяха негови сетива и той ги отчиташе с мозъка си, който шегаджиите от „Евридика“ наричаха кокоши заради трисантиметровите му размери. ГОД следеше показанията на фотометричните контролни уреди, за да поддържа курса при намаляване на тягата. Угасените и обърнати двигатели започнаха да забавят кораба. И тази маневра бе извършена безпогрешно: пътеводните звезди дори не трепнаха на фокаторите, не се наложи да се правят корекции и в програмата за траекторията на кораба. По принцип намаляването на скоростта от близка до светлинната на параболична спрямо Дзета, тоест до някакви си 80