от планетния надзор? Не е задължително. Въпрос на гледна точка. Онова, което за един човек е мошеничество или безделничене, за друг може да е смисъл на живота му. Още повече че ни липсват мерки и оценки, когато разглеждаме същества от друг свят и друга историческа епоха, толкова различна от нашата история.

Накамура и Лаугер отстояваха космологичната хипотеза. Който опознава Космоса, в Космоса загива. Не че губи живота си — смисълът на афоризма е съвсем друг. Астрономията, астрофизиката, космонавтиката са едва скромно и дребно начало. Ние самите вече сме направили следващата крачка, овладявайки читанката на сидералното инженерство. Не става дума също и за експанзията, наричана някога „ударна вълна на Разума“, който, след като овладее своята планета, завладява и близките планети и после се разпръсква из галактиките в звездна емиграция. С каква цел? За да заселва все по-гъсто вакуума? Не става дума за. „crescite et multiplicamini“20, а за действия, които не сме в състояние да разберем и още по-малко — да осмислим. Дали шимпанзето може да разбере каторжния труд на космогоника? Дали Вселената е много голям сладкиш, а цивилизацията — дете, което бърза да изяде този сладкиш? Мисълта за чуждоземни нашествия е проекция на агресивните черти на хищната, едва-едва цивилизоване човекомаймуна. Щом самата тя с удоволствие би направила на ближния си това, което за нея е неприятно, представя си и Високоразвитата цивилизация по свой си начин. Флотилии от галактически дреднаути ще кацнат на някаква бедничка планета, за да се доберат до местните долари, брилянти, шоколад и — разбира се — до красивите жени. А те са им толкова нужни, колкото на нас — самките на крокодилите. Тогава с какво се занимават онези над прозореца? С нещо, което не можем да разберем, ала същевременно не даваме съгласието си дейността на Онези да излезе извън областта на нашето разбиране. Моля: трябва да направим дупка в Хадес, в неговата темпорална луковица, за да се скрием в нея. Не играем обаче на криеница. Искаме да уловим цивилизацията, преди да излети от прозореца. Малко вероятно е, че пак ще бъдат изпратени експедиции със същата цел. Навярно потомците ни ще се отнасят към нас с такава почит, с каквато ние се отнасяме към аргонавтите, потеглили да завладеят Златното руно.

Каргнер, който също посещаваше Лаугер, наричаше „разбиране чрез неразбиране“ тази интерпретация на „цивилизацията извън интервала на контакта“. В последно време той рядко вземаше участие в дискусиите, защото наближаването на целта налагаше да присъствува почти непрекъснато в диспечерската зала.

Марек Темпе, който знаеше, че се казва другояче, ала не биваше да се издаде — заради лекарите, — прехвърляше в ума си екипажа на „Хермес“, преди да заспи. От десетимата му членове познаваше отблизо само Герберт, а от срещите у Лаугер — дребния, черноок Накамура. Не знаеше нищо за бъдещия си командир. Казваше се Стеергард и беше първи заместник на Бар Хораб. Социодинамичната теория на игрите беше допълнителната му специалност. Всеки участник в разузнавателния полет трябваше да има професия, съвпадаща с професията на някой друг от останалите, за да не възникват усложнения в случай на болест или нещастен случай. Гравистик-сидераторът Полассар отговаряше за двигателите на „Хермес“. Темпе го познаваше само като великолепен плувец; беше се възхищавал на мускулестото му тяло при скоковете с троен винт в басейна на „Евридика“. Това едва ли бе най-подходящото място за запознаване със сидералното инженерство и затова той се опитваше сам да разгризе този твърд орех, безуспешно обаче, защото само уводната му част изискваше познаване на цялото потомство на теорията на относителността. За първи Пилот бе избран Харрах. Едър, тежък, як, той се оправяше добре в информатиката и заедно с астроматика Халбан щеше да отговаря за компютъра на „Хермес“. Или, както се изрази компютърът, в лицето на тези двамата той имаше своите подчинени. Компютърът бе от така нареченото последно поколение — с възможно най-голямата изчислителна мощност. Нейните граници се очертаваха от такива свойства на материята като константата на Планк и скоростта на светлината. По-голяма изчислителна мощност имаха само така наречените имагинерни компютри, проектирани от математиците, занимаващи се с чиста математика, независима от реалния свят. Дилемата на конструкторите произлизаше от необходимите и същевременно противоречиви условия: да се поберат в най-малък обем възможно най-много неврони. Времето за преминаване на сигнала не трябваше да бъде по-голямо от времето, за което реагират съответните съставни части от компютъра. В противен случай времето за преминаване на сигнала ограничаваше скоростта на изчисление Най-новите релета реагираха за една стомилиардна част от секундата. Бяха с размерите на атоми. Затова диаметърът на същинския компютър бе едва три сантиметра. По-големият би работил по-бавно. Действително компютърът на „Хермес“ заемаше половината от залата за управление, но заедно с всички периферни устройства декодерите и подсистемите на така наречените лингвистични хипотезосъздаващи медитатори, следователно — неработещи в реално време. Затова пък в критични ситуации, in extremis, решенията се вземаха светкавично от ядрото, не по-голямо от яйце на гълъб. Компютърът се наричаше ГОД — General Operational Device. Мнозина мислеха, че абревиатурата GOD21 не е случайна. „Хермес“ разполагаше с два ГОД-а — на „Евридика“ те бяха осемнадесет.

Освен Стеергард, Накамура, Герберт, Полассар и Харрах, избрани за участие в разузнавателния полет още преди старта на „Евридика“, в него щяха да вземат участие: Араго като резервен лекар — един неочакван резултат от тайното гласуване, Темпе на поста втори пилот, логистикът Ротмонт и двамата експерти, избрани сред петнайсетината екзобиолози и другите специалисти от земния президиум на SETI — Кирстинг и Ел Салам. През последните седмици от полета десетимата се настаниха в петия отсек на „Евридика“, който съдържаше точно копие на „Хермес“, за да се опознаят по-добре помежду си, както и да се запознаят със задачата. Всеки ден разиграваха на симулатора различни варианти на приближаването към Квинта и на тактиката за установяване на контакт с нейните жители. Тетес, един друг пратеник на SETI, ръководещ тази симулация, „вадеше душата“ на екипажа на „Хермес“, като го хвърляше в най-комплицирани аварии, а в същото време ги засипваше с неразбираеми сигнали, имитиращи гласа на чуждата планета, или прибавяше нови аварии. Кой знае защо, по това време се възприе да се нарича апостолският пратеник не отец, а доктор Араго. Марек остана с впечатлението, че духовникът сам го желаеше. Преди да завършат цялата програма, симулациите бяха прекъснати — Бар Хораб извика при себе си разузнавачите, за да ги запознае с последните данни от наблюдението на Дзета. Тази спокойна звезда от клас К притежаваше осем планети. Четирите вътрешни бяха малки, с масата на Меркурий и Марс, и при активната вулканична дейност притежаваха нищожна атмосфера. По-далече около Дзета обикаляха три газови гиганта с големи пръстени, от порядъка на Титан — с мощна, бурна атмосфера, която преминаваше във водород, пресован до метална фаза. Два пъти по-тежка от Юпитер, Септа изхвърляше в космическото пространство повече енергия, отколкото получаваше от звездата си — малко й оставаше и самата тя да се превърне в звезда. И, само Квинта, която обикаляше около Дзета за осемнадесет месеца, се синееше като Земята. Пролуките в белите облаци разкриваха контурите на океани и очертанията на континенти. Наблюдението от разстояние близо пет светлинни години обаче срещаше немалки трудности. Разделителната способност на оптичните уреди на „Евридика“ не беше на висотата на задачата. Изпратените в космическото пространство орбитери предаваха образи, но и те не бяха достатъчно контрастни. Спрямо „Евридика“ Квинта се намираше във втора четвърт. Половината от диска й светлееше и именно над нея бяха открити спектрални линии на вода и хидроксилни групи в значителна концентрация. Като че ли точно над самия екватор пояс от извънредно сгъстена водна пара опасваше Квинта. Във всеки случай той се намираше над атмосферата. Налагаше се изводът за леден пръстен, чиито вътрешни ръбове се трият о вътрешните ръбове на атмосферата, поради което не след дълго той би трябвало да се разпадне. Астрофизиците оценяваха масата му на три-четири трилиона тона. Ако водата е била взета от океана, той е загубил около 20 000 кубически километра: не повече от един процент от обема си. Понеже учените не виждаха никакви естествени причини за това явление, можеше да се предположи, че целта е била да се понижи морското равнище, за да се открие шелфът като територия за заселване. От друга страна, операцията изглеждаше странна, щом изведената на достатъчно голяма височина замръзнала част от океана след няколко века щеше да падне обратно в него. При мащаба на начинанието това бе необяснимо. Освен това на Квинта бяха наблюдавани още по-загадъчни, бързопротичащи явления. Излъчван неравномерно от много точки на планетата, електромагнитният шум значително се увеличи. Сякаш там се бяха задействували едновременно стотици Максуелови предаватели. В същото време се засили и излъчването в инфрачервената област. Дребните светлинки може би бяха големи огледала, концентриращи слънчевата светлина в електроцентралите. Ала веднага стана ясно, че термичният компонент на емисията не е голям. Спектрите на светлинките не представляваха повторение на спектъра на Дзета (както би било, ако именно нейната светлина се концентрираше в някакви огледала),