— Незабелязаните да се приемат за несъществуващи. Такова приравняване е само практически обосновано…
— Ако желаете, наречете го и опортюнизъм — хладно отвърна Лаугер. — Избрахме задача, подлежаща на реализиране. Прозорецът на контакта има емпирична рамка, но притежава също етична, мотивация. Не можем да налеем в главите на пещерните жители маслото, дестилирано в двайсет и втори век. Впрочем защо да говоря в множествено число. Аз подкрепих проекта и съм тук, защото под контакт разбирам обмен на знания. Обмен. Не патронаж, не даване на напътствия за развитието на цивилизацията…
— А ако там господствува злото? — попита Араго.
— А съществува ли универсалност на злото? Негова константа? — възрази Лаугер.
— Опасявам се, че да.
— Тогава би трябвало да кажете „non possumus“15 и да не се занимавате повече с проекта…
— Само изпълнявам задълженията си.
С тези думи монахът стана, кимна и излезе.
Отпуснат във фотьойла, Лаугер направи неопределена гримаса, размърда уста, сякаш му загорча, и заговори примирено:
— Уважавам го за това, че ме изкарва от равновесие. На всички поставя криле. Или рога. Но стига толкова… Исках да говорим за нещо друго. Подготвяме разузнаване към Квинта. Отсек от кораба, способен на самостоятелно кацане — „Хермес“. Ще полетят девет или десет души. Командната четворка е вече определена. Останалите ще бъдат избрани според специалностите им чрез балотаж, Искаш ли да бъдеш в урната?
Пак не разбра.
— Е, за участие в разузнавателната група…
Сякаш го удари гръм. Възторг, примесен с недоверие. Лаугер забеляза как просветнаха очите му и побърза да добави:
— Да попаднеш, в урната още не означава, че ще участвуващ. И научните заслуги не го гарантират. Най-големият теоретик най-лесно може да напълни гащите. Трябват ни твърди хора. Такива, които няма да отстъпят пред нищо. Герберт е прекрасен психоник, психолог и познавач на човешката душа, ала мъжеството не се проверява в лабораториите… Ти знаеш ли кой си?
Марек пребледня.
— Не.
— Ще ти кажа тогава. В Бърнамския ледник са загинали доста хора в самоходни машини. Изненадали са ги изригванията на гейзерите. Били са професионални водачи. Извършвали възложената им работа и не знаели, че отиват на смърт. Двама души обаче сами пожелали да вземат участие в издирването им. Ти си единият от тях.
— Как разбрахте? Доктор Герберт ми каза, че…
— Доктор Герберт и асистентът му са корабни лекари. Разбират от медицина, но не и от компютри. Преценили са, че е редно да бъде запазена лекарска тайна, след като не са успели да установят самоличността на съживения човек. Техният аргумент е: да не се травмира психиката му. На „Евридика“ няма подслушване, но има център с памет, която не се изтрива. До нея имат достъп командирът, първият информатик и аз. Няма да кажеш това на лекарите, нали?
— Няма.
— Би ги огорчил. Знам, че няма да го направиш.
— А те няма ли да се досетят, ако…
— Не мисля. Лекарите ще изследват актуалното здравословно състояние на екипа. Гласуването е тайно. Гласува съветът. От пет гласа ще получиш три. Така предполагам. А ти го казвам още отсега, защото трябва здравата да залегнеш над учението. На симулаторите си показал умения на астронавигатор, първокласни за онова време, но не и за днес. Една година ще бъдеш звезден гимназист. Ако се справиш, ще видиш квинтяните. А сега довиждане, че имам много работа.
Станаха. Марек беше по-висок от прочутия физик. Той няма да полети — помисли си. Лаугер го изпрати до вратата. Не видя светлинките по черния екран, не помнеше дали бе си взел довиждане, дали изобщо беше казал нещо. Не помнеше и как се бе озовал в своята кабина. Не знаеше какво прави. По погрешка отвори вратата към банята, видя лицето си в огледалото и каза:
— Ще видиш квинтяните.
Залови се сериозно с учене. Балансът от статистическите изчисления бе достатъчно красноречив. Животът възниква на планетите и продължава милиарди години ням. Цивилизациите го надрастват — не за да изчезнат, а за да се вкакавидят в онова, което е извънчовешко.
Понеже за една обикновена, спирална галактика честотата на техногенните раждания е почти постоянна, те се появяват, достигат зрелост и изчезват с еднакво темпо. И макар че непрестанно възникват нови, те се изпаряват от интервала на контакта, преди някой да успее да размени сигнали с тях. Немотата на примитивно съществуващите цивилизации е очевидна. Безброй хипотези бяха посветени на мълчанието на високоразвитите. Образуваха цяла библиотека, която той засега прескочи. Четеше: за дадения момент, за дадения век (което астрономически е едно и също), може да се признае, че Земята е в областта на Млечния път единствената цивилизация, ВЕЧЕ техническа и ВСЕ ОЩЕ биологична. Изглеждаше, че това твърдение погребва изчисленията на CETI. Трябваше да мине век и половина, за да се разбере, че не е така. Не е възможно да се покори с обикновен полет пространството между две звезди, та едни Живи и Разумни да се срещнат с Други и да се върнат. Дори ако астронавтите пътуват със субсветлинна скорост, пак няма да видят нито тези, към които са се запътили, нито онези, които са ги изпратили от Земята. За пътя в двете посоки ще бъдат необходими най-малкото векове, докато за астронавтите на борда ще изминат само няколко години. Това категорично твърдение на науката бе дало на Църквата повод за следните теологични размишления: Този, който е сътворил света, е превърнал срещата между Създанията от различните звезди в непостижима мечта. Издигнал е между тях преграда, идеално пуста и невидима, но непреодолима: свои, а не човешки бездни. Но все пак човешката история винаги се е развивала по-иначе в сравнение с онова, което е предвидила мисълта. Бездните на пустотата действително се оказаха непреодолима преграда. Ала тя можеше да бъде заобиколена чрез серия специфични маневри.
Усредненото време в Галактиката е едно — тя самата представлява часовник, показващ своята възраст и оттам — и времето. Там обаче, където силата на гравитацията е най-голяма, галактичното време е подложено на резки промени. То има граници, където спира. Това са сферите на Шварцшилд — черните обвивки на пропадналите в себе си звезди. Такава обвивка е хоризонт на събитията. Приближаващият се към него предмет започва да се размазва пред очите на един далечен наблюдател и изчезва, преди да докосне повърхността на Черната дупка, защото времето, разтягано от гравитацията, измества първоначално светлината към инфрачервената област, а после към все по-дългите електромагнитни вълни, докато накрая нито един отразен фотон не се връща към очите на наблюдателя: Черната дупка завинаги поглъща с хоризонта си всяка частица и всеки квант светлина. Впрочем, приближавайки се към Черната дупка, пътешественикът ще бъде разкъсан заедно с кораба си от нарастващата гравитация. Приливите на силата на тежестта разтягат там всеки материален обект, докато той се превърне в същинска нишка, чието продължение е радиусът на Черната дупка, и се гмурне в нея безвъзвратно.
Около пропадналите в себе си звезди — колапсарите, не може да се лети по произволна траектория; гравитационните приливи ще убият пътниците и ще разкъсат кораба им. Дори ако този кораб е най-плътното космическо джудже, неутронна звезда, сфера от пресовани в себе си атоми, замръзнали до твърдост, в сравнение с която стоманата е по-мека от газ, пак нищо няма да помогне. Колапсарът ще изтегли и тази сфера във вретено, което за миг ще разтроши и погълне, а от него ще останат само агоналните факли на рентгеновото лъчение. Така колапсарите, възникнали от звезди, няколко пъти по-тежки от нашето Слънце, ликвидират завчас всички пришълци. Ако обаче масата на Черната дупка е равна на сто или хиляди слънчеви маси, силата на тежестта по нейния хоризонт може да бъде слаба като земната. Първоначално нищо не застрашава кораба, достигнал до него, и екипажът дори може да не забележи, че преминава през такъв хоризонт. Никога обаче няма да успее да изплува над тази невидима граница. Корабът, всмукан в дълбините на един огромен колапсар, в зависимост от масивността на капана, за няколко дни или няколко
