дадена никаква работа. Той вече беше говорил с Лаугер, който го увери, че може да го посети винаги, когато поиска, ала и това го изпълни с подозрителност — вместо с доверчивост. В края на краищата Лаугер не бе кой и да е, а физик номер едно, и то не само на „Евридика“. Не бе предполагал, че ще се колебае как да се държи с някого, думата „етикеция“ му звучеше като думата „флирт“ в подземията на пирамида. Докосна с крайчеца на пръстите си вратата без дръжка и тя се отвори незабавно, а той едва не побягна като дивак от автомобил. Просторното помещение го изненада с безпорядъка си. Сред купчините ленти, плочи, листове хартия и атласи се издигаше голямо писалище с извит в полукръг плот. В средата му имаше въртящ се стол, а над него — правоъгълна чернота с блуждаещи светлинки. От двете страни на това искрящо табло висяха фотографии на спирални галактики, осветени отзад, по-нататък цилиндрични колони с дисковете за процесорите. В левия ъгъл, забит с горния си край в тавана, бе поставен напреко огромен четириъгълен уред с прикачено столче; от пролуката под бинокулярния апарат изплуваше с леки подскоци лента с графично изображение, която падаше нагъната на пода. Той бе застлан с персийски килим с протрити йероглифни шарки. Този килим окончателно го втрещи. Цилиндричната колона изчезна и разкри входа към съседното помещение. Там беше Лаугер, в спортен панталон и пуловер, с отдавна неподстригвана коса; усмихваше се искрено и дружелюбно. Лицето му бе месесто, като на преждевременно състарено дете. Лаугер никак не приличаше на творец на големите абстракции — също като Айнщайн, докато е работел като чиновник.

— Добър ден…

— Ела, колега, ела. Хубаво, че дойде. С един замах ще навлезеш и във физиката, и в метафизиката… Отец Араго е при мен — поясни Лаугер.

Гостът влезе след Лаугер в друга каюта, по-малка, със скрита койка и няколко неголеми фотьойла край масата, където доминиканецът разглеждаше с лупа някакви планове или компютърна планетна карта — по нея имаше паралели.

Араго му посочи фотьойла до себе си. Тримата седнаха.

— Познавате ли Марек, отче? — попита Лаугер и без да дочака отговора, продължи: — Досещам се какви проблеми имате, господин Марек. Не е лесно да се разбереш с духа в машината.

— Машината няма вина — намеси се доминиканецът с неприкрита ирония в гласа. — Тя дрънка това, което е вложено в нея.

— Тоест, което ние сме вложили — поправи го неотстъпчиво, макар и с усмивка физикът. — Теориите застъпват различни становища, но така е било винаги. Ставаше дума за надпрозоречните цивилизации — обясни той на новия гост. — Щом обаче вече се включвате в разговора ни, ще ви изложа накратко началото му.

Известно ви е, че първоначалните представи за ETI11 се промениха. Ако в галактиката има дори един милион цивилизации, съществуването им е така разпръснато във времето, че не е възможно най-напред да се договориш с домакините, а след това да ги посетиш. Цивилизациите се ловят по-трудно и от еднодневки. Затова ние не издирваме пеперудата, а какавидата. Знаете ли какво е това прозорец на контакта?

— Да.

— За това става въпрос! Като пресяхме около двеста милиона звезди, открихме единайсет милиона кандидатки. Повечето имат планети или са мъртви — под прозореца или над прозореца. Представи си — мина той неочаквано на „ти“, — че се влюбваш в портрета на шестнайсетгодишно девойче и тръгваш да го ухажваш. За съжаление пътуването трае петдесет години. Ще пристигнеш при старица или покойница. Ако пък започнеш да изпращаш обясненията си в любов по пощата, сам ще остарееш, преди да си получил първия отговор. Това е накратко първоначалната концепция на CETI12. Не може да се води разговор, разделян от интервали-векове.

— Значи летим към какавида? — попита новодошлият. От известно време го наричаха Марек, а сега изведнъж му хрумна, че името може би е било предложено от монаха, който също като него не беше длъжностно лице в експедицията.

— Не се знае към какво летим — отбеляза Араго. Лаугер май беше доволен от тези думи.

— Вероятно. Планетите, способни да родят живот, разпознаваме по състава на атмосферата. Според каталога в нашата галактика те са хиляди. Отсяхме почти трийсет хиляди, които будят надежда.

— С разум ли?

— Докато е в пелени, разумът е невидим. Стигне ли до зрелостта, излита през прозореца. Трябва да го уловим по-рано… Откъде сме сигурни, че целта си струва усилията? Тя е Квинта, петата планета на Дзета от съзвездието Харпия. Разполагаме с редица данни.

— In dubio pro reo13 — каза доминиканецът.

— А според вас кой е обвиняемият, отче? — попита Лаугер, но пак не изчака отговора, а продължи: — Радиото е първият космически симптом. Появява се доста време преди радиоастрономията. Е, не чак толкова много — около сто години. Планетата с радиопредаватели се открива, когато сумарната им мощност премине в гигавати. В диапазона на късите и ултракъсите вълни Квинта излъчва по-малко от звездата й, но все пак феноменално много за мъртва планета. За електронизирана — средно, понеже емисията остава под равнището на слънчевите шумове. Там обаче има нещо, нещо като радиоемисия — подпрагова. Имаме доказателства.

— Улики — пак го поправи апостолският пратеник.

— Дори само една улика — съгласи се Лаугер. — Но което е по-важно, на Квинта бяха наблюдавани точкови електромагнитни сигнали, като спектроскопът на изкуствените спътници около Марс бе регистрирал цялата емисия на един от тях. Тези два спътника струваха скъпо на Земята: нашата експедиция.

— Атомни бомби? — попита човекът, примирил се вече с името Марек.

— Не. По-скоро въведение към планетното инженерство, защото са термоядрени, чисти. Ако Квинта се е развивала по път, идентичен със земния, би започнала от трансурановите елементи. Нещо повече, тези сигнали са наблюдавани само в областта на полярните кръгове. Значи — на техните Антарктида и Арктика. Може би по този начин стопяват полярните шапки. Дотук мнението ни съвпада. — Той погледна към доминиканеца. — Проблемът е в това дали с присъствието си бихме причинили там вреда. Отец Араго смята, че — да. Аз споделям подобно мнение…

— Тогава къде е разликата?

— Според мен си струва да опитаме. Не можеш да опознаваш света, без да му вредиш.

Марек започваше да разбира смисъла на контрааргумента. Забрави кой е. Възвърна си някогашното самочувствие.

— Отецът… тоест… вие против убежденията си ли участвувате в експедицията? — обърна се той направо към доминиканеца.

— Естествено — отвърна Араго. — Църквата беше сред противниците на експедицията. Така нареченият контакт може да се превърне в данайски дар. Да отвори кутията на Пандора.

— Отче, заразили сте се от митологичния патронаж на проекта — разсмя се Лаугер. — Евридика, Юпитер, Хадес, Цербер — що нещо сме откраднали от древните. Впрочем корабът ни би трябвало да се нарича „Арго“, а ние психонавти. Ще се постараем да вредим възможно най-малко. Нали затова процедурата е така усложнена.

— Contra spem spero14… — въздъхна монахът. — Или по- точно — поправи се, — бих искал да греша.

Лаугер май не го чу, погълнат от друга мисъл.

— Преди да наближим Квинта, за годината бордово време там ще изтекат поне триста години. Това означава, че ще ги хванем в горната част на прозореца. Само да не закъснеем! Дори секундните разлики в маневрите могат да ни ускорят или забавят. Колкото до вредите… ваше преподобие знае, че техническата цивилизация е инертна, макар и не статична. Казано с други думи, не е лесно да я отклониш от курса й. Каквото и да се случи, там няма да се изявим в ролята на богове, слезли от небето. Не сме дирили първобитни култури и в CETI няма астроетнолози.

Араго мълчеше. Гледаше физика изпод притворени-те си клепачи. Свидетелят на разговора се осмели да попита:

— А това, добре ли е?

— Кое? — не разбра Лаугер.