часа бива унищожен, докато пада към центъра му.
Астрофизиката от края на XX век бе създала именно такива модели на гравитационните гробници. Както обикновено става в науката, моделът разкри непълнотата си. Бе твърде опростен в сравнение с действителността. Най-напред го коригира квантовата механика: всяка Черна дупка все пак излъчва — толкова по-слабо, колкото по-голяма е. Гигантите, разположени обикновено в центровете на галактиките, също щяха да изчезнат някога, въпреки че тяхното „квантово изпарение“ би траяло сто милиарда години. Те щяха да бъдат последните реликти от някогашното звездно великолепие на Космоса.
Последвалите изчисления и модели разкриха нови особености на Черните дупки. Когато колапсира, защото при отслабването си нейното центробежно излъчване не може повече да се противопоставя на силата на тежестта, звездата не приема веднага сферична форма. При пропадането тя трепти като капка — ту сплесквана в диск, ту разтягана вретеновидно. Продължителността на тези трептения е много малка. Честотата им зависи от масата на колапсара. Той се държи като гонг, който сам удря в себе си. Ала замлъкналият гонг може с удар да се накара да затрепти отново. Също така и Черната дупка може да се приведе в нови трептения чрез сидералното инженерство. Трябва да се познава то и да се разполага с достатъчна мощност от порядъка на 1044 ерга, която да се излъчи така, че да приведе Черната дупка в резонанс. С каква цел? За да се създаде това, което астрофизиците, свикнали с огромните мащаби на изследвания обект, нарекоха „темпорална луковица“. Също както центърът на луковицата е обвит със слоеве, които при разрязване се виждат като дървесните, така и колапсарът в резонанс е заобиколен с огънато от гравитацията време и по-точно — с усложнено пространственовременно наслояване. За далечните наблюдатели Черната дупка трепти няколко секунди като камертон. Но показанията на космическия часовник губят всякакъв смисъл за наблюдателя, който би попаднал в близост до нея в слоевете преиначено време. Следователно, ако един кораб стигне до Черната дупка, деформираща многократно пространство-времето, той би могъл да изплува на някоя брадихрона и да остане с години в тази зона на забавено време, след което да напусне това темпорално пристанище.
Според външния наблюдател корабът ще изчезне, след като стигне до Черната дупка, а след невидимия престой на брадихроната ще изплува в пространството около нея. За цялата Галактика, за всички далечни наблюдатели, приведеният в резонанс колапсар трепти секунди между формата на диск и формата на вретено. Впрочем по подобен начин той вече бе трептял в агонията, когато беше пропадаща в себе си звезда, смазана от собственото си тегло след изгаряне на ядрените й вътрешности.
За кораба, намиращ се на брадихроната, времето почти може да спре. Но това не е всичко. Вибриращият колапсар не се държи като идеално еластична топка, а по-скоро като неравномерно деформиращ се при подскока балон. Това следва от засилването на квантовите ефекти. Затова до брадихроните могат да се появяват ретрохрони: течения или реки от обратно време. За далечните наблюдатели не съществуват нито първите, нито вторите. От това забавяне или обръщане на времето може да се ползува само този, който нахлуе в тях.
Проектът предвиждаше да се използува един самотен колапсар над съзвездието Харпия за пристанището, в което щеше да се спре „Евридика“. Задачата на експедицията не бе да установи контакт с коя да е цивилизация от „прозореца“, а да „улови“ такава цивилизация, която вече излита от него като устремила се към небето пеперуда, която вече трепка с крилца до горната част от рамката и тъкмо там ще я залови ентомологьт. Тази операция се нуждаеше от стоянка във времето, разположена на такова разстояние от населената планета, че земните психонавти да успеят да я посетят, преди цивилизацията й да напусне главната линия на развитието по Хортега-Нейсъл. За тази цел експедицията беше поделена на три етапа. В първия „Евридика“ трябваше да стигне до колапсара в съзвездието Харпия, избран за чакане и темпорални маневри. Много сполучливо на колапсара бе дадено името Хадес. „Евридика“ се изпреварваше от „Орфей“, един автоматичен колос, ракета за еднократна употреба. Той представляваше гравитационно оръдие — грацер (gravitation amplification by collimated excitation of resonance)16 Когато „Евридика“ му дадеше сигнал, той щеше да приведе Черната дупка в трептения, съответствуващи на собствената й честота.
Макар и гигант за земните мащаби, „Орфей“ бе сламчица в сравнение с масата на колапсара, който трябваше да разлюлее, но той можеше да използува явлението гравитационен резонанс. Отдавайки на Хадес разтрепераната си душа, той щеше да го принуди да се свие и разпусне веднъж, а тогава черната преизподня щеше да разтвори челюстите си, пропускайки „Евридика“ във вихрите на брадихронните течения. Предварително би трябвало да се убедят, че отдалечената на пет светлинни години Квинта се намира вече в разцвета на технологичната ера и съгласно тази диагноза да установят най-подходящото време за посещения, след което „Евридика“ да си намери темпорално пристанище в Хадес, раздрусан от грацеровата емисия на „Орфей“. Той можеше да даде само един изстрел с кохерентна гравитация и с него се самоунищожаваше, така че операцията не би могла да се повтори. Ако не успееше още първия път — поради грешка в навигацията в темпоралните бури, невярна оценка на темпото на цивилизационно развитие на Квинта или някакъв друг, невзет под внимание фактор, — експедицията щеше да претърпи фиаско, в най-добрия случай означаващо завръщане на Земята с празни ръце. Планът се усложняваше допълнително от намерението да използуват в преизподнята на Хадес ретрохрони или времето, течащо обратно спрямо времето на цялата Галактика, тъй че експедицията да може да се завърне в близост до Слънцето само десет-петнайсет години след старта, независимо от хилядите парсеци, които разделяха Харпия От Земята. Наистина точната дата на завръщането лежеше в интервала на неопределеността: части от секундата при плаване по брадихроните и ретрохроните са определящи за години, протичащи далече от пресите и мелниците на гравитацията. Умът на четящия човек отказваше да приеме тези обяснения, изпълнени с противоречия. Главното от тях бе такова:
Предвиждаше се „Евридика“ да се установи над колапсара в безвремието или поне във време, различно от обичайното. Разузнавачите ще полетят към Квинта и ще се завърнат. Това ще им отнеме повече от седемдесет хиляди часа или около осем години. Под удара на грацера колапсарът би трябвало да трепти между формата на диск и издължено вретено едва няколко мига — за всички далечни наблюдатели. Следователно, при завръщането си разузнавачите вече няма да заварят кораба-майка в темпоралното пристанище. Доста време преди това Черната дупка ще е приела отново формата на сфера. Напусналият Квинта „Хермес“ обаче би трябвало да намери кораба-майка в този пристан. Как да го намери, след като пристанът е възникнал само за да изчезне и затова при завръщането на „Хермес“ вече няма да съществува? Тук няма ли противоречие?
— Някои физици — обясни му Лаугер — твърдят, че това се разбира от само себе си. Всъщност те го разбират като съвпадение на теорията с резултатите от измерванията. Драги мой, физиката е тясна пътечка, ограничена от бездни, недостъпни за човешкото въображение. Това е множество от отговори на някои въпроси, които се задават на света, но светът отговаря само при условие, че няма да му поставяме други въпроси, продиктувани от здравия разум. А какво е здравият разум? Той е онова, което се опира на същите сетива, каквито имат и маймуните. Този интелект иска да опознава света съгласно правилата, формирани от неговата земна жизнена ниша. Ала светът извън нишата, този инкубатор на интелигентни човекомаймуни, има свойства, които не можеш да вземеш в ръка, не можеш да отхапеш, чуеш, почукаш и по този начин — да присвоиш. За „Евридика“, намираща се в колапсарния пристан, полетът на „Хермес“ ще трае няколко седмици. За екипажа на „Хермес“ — повече от година и половина: три месеца за полета до Квинта, една година на Квинта и още едно тримесечие за обратния път. За наблюдателите, които не се намират нито на „Евридика“, нито на „Хермес“, разузнавачът ще изпълни задачата си за девет години, а корабът-майка ще изчезне от очите им за същото време. Според часовниците на борда й „Евридика“ ще премине от петък в събота, пак ще се върне в петък и тогава колапсарът ще я изплюе в околното пространство. Поради скоростта на „Хермес“, близка до тази на светлината, на него времето ще тече по- бавно, отколкото на Земята. На „Евридика“ времето ще тече още по-бавно, а после благодарение на маневрите й ще се върне обратно: тя ще слезе от брадихроната на ретрохроната, а от нея ще скочи на галактохроната, тоест от гравитационно разтегленото време в обратното време, от което ще изскочи в неогънатото пространство-време и там ще срещне „Хермес“. Тук няма никакво, тъй да се каже, обективно противоречие. Противоречията възникват при сблъсъка на разума, излюпил се при нищожната земна сила на тежестта, с явленията, протичащи при билиони пъти по-голяма сила на тежестта — и това е всичко. Светът е изграден съгласно универсални правила, наричани закони на Природата, но един и същи закон може да се изявява с различна интензивност. Ето един пример: за този, който се е гмурнал в дълбините на
