Черната дупка, пространството придобива свойства на време, защото той вече не може да се върне от него — също така както не можеш да се движиш в обратна посока и земното време, тоест назад в миналото. Ние не сме в състояние да си представим какви ще са преживяванията на такъв гмуркач, дори ако предположим, че той няма да загине мигновено под хоризонта на събитията. Все пак аз смятам, че светът е устроен благосклонно, щом ни се удава да опознаваме онова, което противоречи на нашите сетива. Впрочем помисли сам: детето овладява езика, без да познава нито принципите на морфологията и синтаксиса, нито вътрешните противоречия на езика, който остават скрити за говорещия. Етоле ме накара да се разфилософствувам. Човекът се стреми към окончателни истини. Аз смятам, че всеки смъртен разум търси същото. Какво представлява окончателната истина? Краят на пътя, където няма повече нито тайни, нито надежди. Където вече не може да се пита за нищо, понеже всички отговори вече са дадени. Такова място не съществува. Космосът е лабиринт, изграден от лабиринти. Всеки разкрива следващия. Там, където не съумяваме да се доберем лично, стигаме чрез математиката. От нея си правим колички, с които се придвижваме из нечовешките територии на света. С математически методи може да се конструират и извънкосмични светове, все едно дали съществуват или не. Освен това можеш да захвърлиш математиката и нейните светове, за да навлезеш в отвъдния свят чрез вярата. С това се занимават хората от типа на отец Араго. Разликата между мен и него е разлика между възможността за осъществяване на определени неща и надеждата да се осъществят определени неща. Моята професия обхваща това, което е възможно, а неговата — това, което е само очаквано и става възможно едва след смъртта. Ти какво изпита, след смъртта? Какво видя?
— Нищо.
— Именно в това е differentia specifica17 между науката и религията. Доколкото ми е известно, религиозните догми не се разклащат от факта, че възкресените не са видели нищо. По-новата есхатология на християнството поддържа, че възкресеният забравя пребиваването си в отвъдния свят. Че това е — ще го кажа със свои думи — акт на Божията цензура, който забранява на хората да прескачат насам-натам от този в онзи свят. Credenti non fit iniuria.18 Но щом си струва да живееш с толкова гъвкава вяра, доказателство за което е Араго, значително по-лесно е да приемеш без много мислене противоречията, благодарение на които ще попаднеш сред квинтяните. Довери се на физиката — така както Араго се доверява на своята вяра. За разлика от вярата обаче физиката може да греши. Имаш възможност за избор. Прецени сам. А сега си върви. Имам работа.
Наближаваше полунощ, когато Марек се върна в кабината си, Мислеше си ту за Лаугер, ту за монаха. Физикът си беше на мястото, но онзи? Какво очакваше? На какво разчиташе? Може би на мисионерско призвание? Дали наистина вече е възникнала теологична надстройка над нечовешките дарове и създанията на Бога и Араго се смяташе за неин проповедник? Защо при разговора Араго каза, че там може да господствува злото? Едва сега той разбра опасенията, с които живееше този човек. Араго се боеше не за себе си, а за своята вяра. Би могъл да признае Изкуплението за благодат към човечеството, участвувайки в експедиция до нечовешки същества, там, където Евангелието му не достига. Би могъл да си мисли така. А понеже вярва в Божията вездесъщност, вярва и във вездесъщността на персонифицираното зло — нали демонът, изкушавал Христос, е съществувал още преди Благойещението и Зачатието. Значи той носеше със себе си догмите, за да ги постави под угроза? Марек поклати глава, отказвайки се от окончателното изясняване на тези проблеми. На Лаугер можеше да поставя всякакви въпроси, но на онзи — не. В Евангелието няма и дума за това какво е казал Лазар след възкръсването си от мъртвите. И той самият не можеше с нищо да помогне на отец Араго, въпреки че сам бе възкръснал. В интерес на собственото си оцеляване религията даваше на подобни възкръсвания друго, светско, земнопреходно име и благодарение на това устоите й не се бяха разклатили. Впрочем тези неща не му бяха ясни. Но той осъзна болезнената самота на монаха, понеже сам бе престанал да бъде самотник, безпомощен и пасивен, случайно взет на борда, спасен корабокрушенец. Започна да се съблича за сън, заслушан в царящата на „Евридика“ пълна тишина. Корабът летеше със скорост, близка до светлинната граница. Не след дълго щеше да обърне тягата. Часовниците във всички помещения щяха да покажат критичното време, а екипажът щеше да легне по гръб и да пристегне коланите. Сферите по целия кораб ще направят в бронираните си легла обръщане на сто и осемдесет градуса. После всичко наоколо ще се завърти в кръг. Хаосът, vertigo, ще трае само миг. После всичко отново ще застине в смълчан покой. Вместо да се завихрят покрай кърмата, пламъците на тягата ще се стрелнат напред към носа. От това връзката със Земята ще се пооправи. С многогодишно закъснение ще догонят „Евридика“ вестите от онези, които екипажът е оставил на Земята. Той, Марек, нямаше да получи такова писмо — на Земята си нямаше никого. Но вместо минало той имаше бъдеще, заради което си струваше да живее.
Предисторията на експедицията бе изпълнена със сблъсъци. Проектът, по принцип изпълним, имаше много противници. Шансовете за успех, изчислявани по различни методи, не можеха да бъдат големи. Списъкът от събития, способни да предизвикат по един или друг начин гибелта на експедицията, включваше повече от хиляда точки. Може би точно затова проектът се прие. Почти невъзможен, свързан с безброй опасности, той бе забележително предизвикателство и не можеше да не се намерят хора, които да го приемат. Преди. „Евридика“ да се понесе в Космоса все по-устремно, разходите нараснаха неимоверно — както впрочем с основание бяха предвиждали противниците и критиците на проекта. Но вложените инвестиции вече имаха собствено ускорение и повлякоха следващите разходи. Икономическата страна на проекта изпитваше трусове, не по-слаби от онези на Титан след старта на „Евридика“. Погълнат от четивото, пътешественикът прескочи описанието на предстартовите кризи от подготвителния период и изграждането на кораба, както и земните им рикошети — резултат от производствени грешки и свързаните с тях афери — политически и породени от корупцията. Какво го интересуваха те, щом вече летеше? Затова пък се задълбочи в историята на астронавтиката, в документацията на полетите из Слънчевата система и изпращането на автоматични сонди до Алфа Кентавър, в рапортите, съдържащи имената на работещите в Граал и Рьомбден — може би с надеждата да разпознае някои добре познати му оттогава имена. А защо не, както по нишката се стига до кълбото, чрез такова разпознаване да не стигне и до себе си? Имаше моменти, непосредствено преди заспиване или след събуждане, когато почти бе сигурен, че е на една крачка от припомнянето, още повече че в някои сънища знаеше кой е. Но наяве му оставаше само безплодната увереност за сънувана самоличност.
Когато една година по-късно „Евридика“ започна да намалява скоростта си, застанала срещу колапсара, който нарастваше като същинска дупка в небето, дупка без звезди, той бе погълнат от тренировки, обучение и разнородно четиво, отказвайки се от опитите да си припомни кой е. Не от всички обаче: в реалната действителност бе вече един от пилотите, избрани да полетят с „Хермес“, но в сънищата си, за които не казваше никому, гой продължаваше да бъде човекът, навлязъл в Бърнамския лес.
Бета от Харпия
„Евридика“ намаляваше скоростта си с редуцирана тяга в течение на няколко десетки часа, докато летеше по траектория, наричана еволвента, в посока към Бета от Харпия — невидима звезда, защото беше колапсар. Вече пресичаше издутите на значително разстояние една от друга изограви, чиито гравитационни влияния все още бяха поносими за кораба и хората. Избраният чрез изчисляване на оптималните стойности курс осигуряваше безопасността им, макар че трудно можеше да бъде наречен безпроблемен. Изогравите — линии, преминаващи през точки от пространството е едно и също изкривяване — се виеха на изолокаторите като змии в черен огън. Дежурните в залата за управление, която поемаше командуването на кораба само при високопроменлива сила на тежестта, гледаха примигващите пред тях монитори, пийваха си бира и се развличаха с празни приказки. Дежурствата бяха останали по традиция след класическата ера на астрогацията. Никой дори не би направил опит да мине на ръчно управление — реакциите на хората не бяха достатъчно бързи за това.
Колапсарът бе открит доста по-късно и създаваше сериозни проблеми. Най-лесно се откриват тези колапсари, които принадлежат към двойна система: в близост до тях има звезда, наричана „жива“, защото свети, и те смъкват горните слоеве на астросферата й, които се носят шеметно по спирала към Черната дупка, за да пропаднат в нея при акомпанимента на най-твърдото рентгеново лъчение. Този полет на
