газовете, откраднати от съседката, обкръжава колапсара като огромен диск, изключително нездравословен за всички обекти, включително й за ракетите. Никакъв кораб не би могъл да плава в околността му, защото още преди да бъде всмукан под хоризонта на събитията, радиацията ще унищожи мозъка и на хората, и на цифровите машини.
Самотният колапсар в съзвездието Харпия бе открит по пертурбациите, които бе причинил на нейните Алфа. Гама и Делта. Много сполучливо наречен Хадес, той имаше маса, равна на четиристотин слънчеви маси, и издаваше все по-силното си присъствие с липсата на закриваните от него звезди и с привидното струпване на звезди около хоризонта му, понеже той беше гравитационна леща за тяхната светлина. Анихилационната му обвивка се въртеше по екватора със скорост, равна на две трети от скоростта, на светлината, а центробежните сили и силите на Кориолис я издуваха, поради което Хадес не бе идеално кръгла сфера. Дори ако неговият хоризонт на събитията бе идеално сферичен, над него летяха гравитационни бури, които смачкваха и разтягаха изогравите. Осем теории обясняваха по различен начин причините за тези бури или циклони, като най-оригиналната, макар и не задължително — най-близката до истината поддържаше, че в хиперпространството Хадес се свързва с друг Космос и онзи се проявява, като предизвиква трусове на страшната „костилка“ на колапсара, на неговото ядро, сингуларността, на мястото без място и времето без време, където спейстемпоралната крива достига безкрайно висока стойност. Теорията за „другата страна“ на хадесовото ядро, където трансфиналните инженери от чуждия Universum все пак се справят с безкрайността на разрушеното пространство-време, бе всъщност математическо фантазиране на астрономите, опиянени от тератопологията — най-новата и извънредно модна правнучка на старата теория на Кангор. Дори имаше предложения да се нарече колапсарът Кантор, но неговият откривател бе предпочел име от митологията. Нито земният щаб на SETI, нито командуването на „Евридика“ се интересуваха особено какво става в действителност ПОД хоризонта на събитията. Причините бяха колкото практични, толкова и очевидни: хоризонтът определяше една непреодолима граница и каквото и да скриваше, той със сигурност беше порта към гибелта.
„Евридика“ летеше във високия вакуум над Хадес и отговаряше на всяка промяна в привличането със съответни маневри, изплювайки тежките елементи, които се синтезираха от водород и деутерий по цикъла на Олимос. Тя губеше милиарди тонове, но хитро си възвръщаше стабилността, понеже Хадес, принуждаван към такава сделка от законите за запазването, отдаваше на звездолета голяма част от енергията, освобождавана от всичко, което той, Хадес, поглъщаше, за да го погребе завинаги в ненаситната си утроба. Най-общо това приличаше на полет с балон, който не губи височина благодарение на торбите с баласт, изхвърляни от гондолата. Сравнението е обаче наистина най-общо: управляването на подобен „балон“ не би било по силите на нито един кормчия.
Многосекторният корпус на кораба, отдалеч приличен на гъсеница, дълга няколко мили, извиваща се като запетайка над Черната дупка, Навярно би бил интересен обект за наблюдение, но наблюдател нямаше и не можеше да има, защото „Орфей“, храбрият придружител на „Евридика“, чиято задача бе да отвори пред нея вратата на ада, нямаше екипаж. Той поддържаше непрекъсната лазерна връзка с гигантската нимфа и очакваше сигнала, който трябваше да го превърне в лазерна бомба — едноимпулсен грацер. Подобен грацер, но хиляда пъти по-малък, бе изпробван в Слънчевата система и бе отнел на Сатурн един от най-големите му спътници след Титан. Когато и лазерната връзка започна да се влошава, „Орфей“ получи дефинитивна програма за действие, послушно замълча и започна в машинните си центрове cont-down19. Доближи се до колапсара повече от „Евридика“. Светлината и другите електромагнитни вълни се размазваха и огъваха, изблъсквани през инфрачервената област в радиодиапазона и извън него. Докато Хадес изтезаваше околното пространство и време, смачквайки ги на пихтия под своя разрушителен хоризонт, „Евридика“ извършваше последните, предопределящи успеха наблюдения на Квинта — петата планета на шестата звезда на Харпия, същинската цел на експедицията. Предварително изстреляните далече от колапсара астромати монтираха планетоскоп с внушителна апертура — две астрономични единици. Образът, по-точно — триизмерният модел на Квинта, се появи в холовизора като мъглива, синьопарцалива сфера, увиснала между многоетажните галерии в залата на обсерваторията. В интерес на истината трябва да се каже, че никой не ходеше там. Този холоскоп бе монтиран в обсерваторията, защото някакъв японски производител й го беше подарил с намерението да предложи същите на земните планетариуми. Като зрелище изглеждаше несъмнено ефектно, но радиоастрономите нямаха никаква полза от него. Бяха го приели, защото цялата апаратура заемаше една стена в залата на носа, а планетоскопът, разположен под прозрачен купол, изпълваше вместо декорация празното пространство в средата й. Гостите идваха да разглеждат появяващите се вътре мъглявини или планети или да разберат поне как изглежда пейзажът извън безпрозоречния корпус на „Евридика“.
Корабокрушенецът от Титан вече носеше името Марек и фамилията Темпе. Така се наричаше долината, в която Орфей бе срещнал за първи път Евридика. Май Бар Хораб го бе нарекъл така по време на закритото заседание, на което бе определен екипажът на разузнавателния кораб. Марек бе получил длъжността на втори пилот на „Хермес“, но командирът се държеше така, сякаш нямаше нищо общо с това. Лаугер също се отрече от авторството или по-скоро се измъкна с шегата, че всички са еднакво подвластни на духа, извикан от античната митология. Докато силата на тежестта при непрекъснато намаляващото ускорение му позволяваше, три посещаваше често Лаугер. Сядаше и слушаше споровете му с астрофизиците Голд и Накамура. Разговорите обикновено се въртяха около загадката на „над-прозоречните цивилизации“. На онези от тях, които се отклоняваха от главната линия на диаграмата на Хортега-Нейсъл. Понеже съдбата им беше неизвестна, те се превръщаха в огромно предизвикателство за фантазията. Мненията на повечето учени, увлечени от тази загадка, биха могли грубо да се поделят на две — в зависимост от това дали причините за мълчанието са социологични или космологични. Макар и физик, Голд споделяше социологичната — и то крайна — интерпретация, наречена социолиза. Когато навлиза в епохата на технологично ускорение, обществото най-напред нанася вреди на жизнената среда, а после може и иска да я спасява, но вземаните мерки се оказват недостатъчни и биосферата — по неволя или по необходимост — бива заместена с артефакти. Възниква една изцяло изменена, но не изкуствена в човешкия смисъл на тази дума среда. За хората изкуствено е това, което самите те са направили; естествено остава онова, което е недокоснато от човешка ръка или само използувано — като водата, въртяща турбини, или пък обработваемата земя, подложена на селскостопански манипулации. Над прозореца тази разлика не съществува. Щом всичко става изкуствено, нищо не е изкуствено. Производстврто, интелигенцията, научноизследователски те работи биват „присадени“ в цялото обкръжение; електрониката или нейни непознати ни еквиваленти или клонове заместват институциите, законодателните органи, администрацията, образованието, здравеопазването, изчезват границите, полицията, съдилищата, университетите, както и затворите. Тогава може да настъпи „вторична пещерна епоха“ на всеобща неграмотност и безделничество. За да се преживее, не е необходима никаква квалификация. Разбира се, който желае, може да я има, нали всеки може да прави каквото си иска. Не е задължително това да означава стагнация: средата е послушен опекун и умее да се преобразява според желанията и изискванията до такава степен, до каквато е способна. Дали в посока на прогреса? На този въпрос не можем да отговорим, след като ние самите приписваме на концепцията за прогреса нееднозначен смисъл в зависимост от историческия момент. Може ли да се нарече прогрес на науката ситуацията, в която специализацията раздробява познавателната, строителната, интелектуалната, творческата дейност, така че във всяка област всеки копае все по-дълбоко все по-малка лехичка? Ако машините ще изчислят всичко по-бързо и по-добре от живото същество, защо би трябвало то да смята? Ако фотосинтетичните машини произвеждат по-разнообразна и по-здравословна храна от земеделците, хлебарите, готвачите, сладкарите, защо би трябвало те да обработват земята, да мелят брашно или да изпичат хляб? Защо цивилизацията в такава социолиза не изпраща във всички посоки на небесата рецепти за постигане на нейното съвършенство и удобства? А защо всъщност би трябвало да прави това, след като тя вече изобщо не съществува като общност с ненаситния глад на стомаси и мозъци?
Възниква своеобразно, огромно множество от единици и наистина измежду тях трудно би се намерила такава, чиято жизнена цел ще бъде да сигнализира в космически мащаб как върви животът й. Изкуствената среда несъмнено е създадена с такъв инженерен размах, че никога да не постигне качествата на планетна „Личност“. Подобна изкуствена среда е НИКОЙ, нещо, което не е различно от ливадата, гората, степта. Само че тя не расте за самата себе си, не за себе си разцъфва — а за някого. За някакви същества. Дали те оглупяват от това, дали се превръщат в тъпи дармояди, безделничещи на зрелищата, организирани за тях
