нито пък приличаха на спектри на ядрени взривове. А радиошумът непрекъснато нарастваше. Беше късо- и средновълнов, в много диапазони. Метровата емисия приличаше на модулирана.
Новината бе посрещната като сензационна, още повече че някой я бе преиначил: уж ставало дума за насочено лъчение, подобно на радарното — значи планетата вече бе забелязала „Евридика“. Астрофизиците отхвърлиха слуха като неотговарящ на истината: нито един радар не би открил кораба в околностите на колапсара. Все пак настроението в часа „нула“ бе триумфално. Нямаше съмнение, че на Квинта има цивилизация на толкова високо техническо равнище, че е излязла в Космоса не само с малки ракети, но и с мощност, способна да издига в него океани.
Подготовката за старта на разузнавателния кораб се извършвате на променена орбита, в сравнително спокойния афелий на Хадес. Писукането на пиезоелектрическите индикатори, свидетелствуващо за непрекъснати промени в напрежението в шпангоутите и стрингерите на корпуса, замлъкна. Едновременно в слепите дотогава екрани в центъра за контрол на старта светна спиралното рамо на Галактиката, а при добро желание човекът с развито въображение можеше да различи Дзета от Харпия сред белезникавите струпвания на звезди и тъмните прахови облаци в неподвижната, светеща вихрушка. Техниците подготвяха „Хермес“ за отшвартовка. Крановете в товарителниците на носа се въртяха, фланците на тръбопроводите, на които „Евридика“ помпаше хиперголи в резервоарите на разузнавача, трептяха под напора на помпите, щабът проверяваше системите за задвижване, навигация, климатизация и изправността на динатроните ту посредством ГОД, ту без него чрез успоредните предавателни линии. Един след друг докладваха, че са готови, изчислителните блокове със своите програми, радиолокационната апаратура, антените се подаваха и скриваха като рога на гигантски охлюв, ниският бас на турбините, които помпаха кислород в тунелите под борда на „Хермес“, привеждаше в леки вибрации неговото легло с форма на открит док и по време на тази мравешка суетня милиардотонната „Евридика“ бавно обръщаше носа си към Дзета от Харпия като оръдия преди изстрел.
Екипажът на „Хермес“ си вземаше довиждане с командира и приятелите. Хората на кораба-майка бяха прекалено много, за да могат поне да стиснат ръката на всеки от тях. После Бар Хораб с тези, които можеха да напуснат работните си места, изпроводи екипажа на „Хермес“ и застана в цилиндричния тунел между отсеците. Тогава „Хермес“ изплува бавно от леглото на катапулта — снежнобял, избутван инч след инч от хидравличните изтласквачи, защото въпреки безтегловността сто и осемдесетте хиляди тона на неговата маса бяха запазили вездесъщата инертност. Заедно с биолозите Терна и Хрус техниците от „Евридика“ подготвяха вече екипажа на „Хермес“ за многогодишния им сън. Не леден, нито пък хибернетичен: подлагаха ги на ембрионизация. При нея хората се връщаха в живота си преди раждането, към подводно съществуване без дишане. Още първите малки крачки на човека в Космоса разкриха колко земно създание е той и колко неприспособен е към могъщите сили, необходими за изминаването на големи разстояния за възможно най-кратко време. Рязкото ускорение сплескваше тялото, най-вече — белите дробове, смачкваше гръдния кош и увреждаше кръвоносната система. Ала щом природните закони не подлежаха на промяна, налагаше се астронавтите да се приспособяват към тях. Помогна ембрионизацията. Най-напред трябваше да се замени кръвта с течен носител на кислород, притежаващ и другите свойства на кръвта — от съсирването до имунните функции. Бялата като мляко течност се наричаше онакс. След като се охладеше тялото до температурата, присъща на животните, които прекарват зимата в сън, с операция се отваряха срасналите се съдове, чрез които някога плодът е черпел кръв от плацентата в лоното на майката. Сърцето продължаваше да работи, прекъсваше се обаче газовият обмен в белите дробове, които се напълваха с онакс. Когато нито в гръдния кош, нито във вътрешните органи оставаше въздух, човекът в безсъзнание се поставяше в подобната на вода течност, изпълнила вътрешността на ембрионатора — контейнер с форма на двуметрово торпедо. Той поддържаше тялото в постоянна температура над нула градуса и доставяше на организма хранителни вещества и кислород, впомпвани през пъпа. В това състояние човек можеше да понесе без вреда за здравето и живота си действително огромни налягания — досущ като дълбоководните риби в океана, които външното налягане на дълбочина няколко мили не смазва, защото е равно на налягането в тъканите им. Затова и течността в ембрионатора се подлагаше на компресия до стотици атмосфери на квадратен сантиметър от повърхността на тялото. Всеки такъв контейнер бе закачен в кораба като махало. Астронавтите плуваха в бронираните си пашкули, същински гигантски какавиди, поместени така, че силите при ускоряване и при намаляване на скоростта винаги да действуват от гърдите към гръбнака. Телата без въздух, които съдържаха повече от 85 процента вода и онакс, не отстъпваха на водата по издръжливост на натиск. Благодарение на това на кораба можеше да се поддържа без опасения за състоянието на екипажа постоянно ускорение, два пъти по-голямо от земното. При него тялото тежи два тона и извършването на дихателни движения с ребрата е непосилна задача дори за атлет. Ембрионираните хора обаче не дишаха, а границите на тяхната издръжливост при звездния полет се определяха само от фината молекулярна структура на тъканите.
Когато десетте сърца в пълна ембрионална компресия биеха вече само няколко пъти в минута, ГОД пое грижата за хората в безсъзнание, а специалистите от „Евридика“ се върнаха на борда й. Операторите изключиха от „Хермес“ компютрите на кораба-майка й сега единствено мъртвите кабели, непровеждащи в момента нищо, свързваха двата кораба.
„Евридика“ избута разузнавателния кораб от широко зейналата кърма, заобиколена от гигантските плоскости на разтвореното фотонно огледало. Удължавайки се и късайки като конци ненужните вече кабели, нейните стоманени лапи избутаха корпуса на „Хермес“ във вакуума. Бордовите му двигатели незабавно засияха с блед йонен огън, ала импулсът бе твърде слаб, за да го помръдне: такава огромна маса не би могла бързо да набере скорост. „Евридика“ прибираше катапултите си, затваряше кърмата и всички хора, които наблюдаваха старта от залата за управление, си отдъхнаха с облекчение — ГОД пристъпи към действие с точност до частица от секундата. Хиперголовите бустери — помощните стартови двигатели на „Хермес“, мълчали досега, дадоха огън. За по-добър разбег се отделяха поредните им степени. Йонните двигатели даваха всичко, на което са способни. Техният син, прозрачен пламък се смеси с ослепителното сияние на бустерите и сред трептящия зной корпусът отплува плавно и равномерно във вечната нощ. В полутъмната зала за управления отблясъкът от екраните падаше върху лицата на хората, застанали до командира, и в сумрака те изглеждаха смъртнобледи. „Хермес“ се отдалечаваше с нарастваща скорост, като биеше към тях с все по-дълъг, непрекъснат пламък. Когато далекомерите отчетоха необходимото разстояние, а в края на полезрението хаотично се превърташе празният цилиндър, който бе свързвал „Хермес“ и „Евридика“ до последния миг и при стартовите залпове бе отлетял в мрака, кърмовото огледало на милиардотонния кораб се затвори, през централния отвор бавно се подаде тъпият конус на емитера, блесна веднъж, втори, трети път, докато светлинният сноп се стрелна в космическата бездна и улучи „Хермес“. В двете зали за управление на „Евридика“ се разнесе хор от възгласи на радост и — трябва, да признаем — на приятна изненада, че всичко бе минало така гладко. Не след дълго „Хермес“ изчезна от визуалните монитори. На тях се появяваха само дребнички светещи пръстенчета, сякаш невидим великан пушеше цигара сред звездите и пускаше кръгчета бял дим от устата си. Накрая тези халки се сляха в трептяща точка — огледалото на разузнавача отразяваше светлината на ускоряващия го лазер на „Евридика“.
Бар Хораб се върна в своята каюта, без да дочака края на зрелището. Очакваха го седемдесет и девет най-трудни часа на сидерални манипулации с грацера „Орфей“, който при гравитационните резонанси трябваше да отвори темпоралния пристан и „Евридика“ да доплува до него, или по-точно казано — да се гмурне, защото това означаваше да се изолира напълно от външния свят.
Заповедта за задействуване, изпратена към „Орфей“, пътува до него две денонощия и точно през това време на Квинта се случиха няколко интригуващи събития. Докато уредите им не ослепяха изцяло, астрофизиците приемаха цялото галактично излъчване в областта на съзвездието Харпия. Спектрите на Алфа, Делта и Дзета изобщо не се променяха, което свидетелствуваше, че наблюдението на Квинта се провежда с висока точност. Достигащото до „Евридика“ лъчение от планетата се подлагаше на филтриране, а филтратите се сравняваха, наслагваха и оценяваха от каскадните усилватели на компютрите; при възможно най-голямото визуално увеличение системата на Дзета изглеждаше като петънце, което се закриваше от главичката на държана в ръка кибритена клечка.
Разбира се, цялото внимание на планетолозите се концентрира върху Квинта. Нейните спектрограми и холограми отразяваха не толкова картината на планетата, колкото предположенията на компютрите за нея. Понеже информацията се черпеше от фотонните снопове, разпръснати неравномерно по спектъра от всевъзможни лъчения, също както някога край първите телескопи в земните обсерватории, и в
