прожектор. Ама че нощ! Били ли сте някога шест часа в противогаз, господине? Не? Ами тогава представете си, че към лицето ви се притиска нагорещена гумена муцуна. Когато исках да си поема свободно дъх, смъквах маската, но се задушавах от дима. Така мина нощта. Момчето трепереше, без да спре. Боях се да не е треска.

Най-сетне настъпи новият ден. Водата привършваше. Имахме само още един бидон. Щеше да ни стигне най-много за три дни при оскъдно задоволяване на жаждата. Налагаше се да се върнем възможно най- бързо.

Професорът прекъсна разказа си, отвори очи и се загледа в камината. Жарта бе посивяла. Светлината на лампата обгръщаше стаята: зелена, мека светлина, която сякаш прозираше през воден слой.

— Тогава стигнахме до черния термитник. Той вдигна ръка.

— Като изкривен пръст. Така изглеждаше. С гладка, като че ли полирана повърхност. Заобикаляха го ниски термитници с особена форма — не вертикални, а наведени към него, човек би рекъл — ужасяващи маски с гротесков поклон.

Натрупах целия багаж на едно място в кръга — имаше-нямаше четирийсет крачки в диаметър — и пристъпих към работа. Не исках да унищожавам черния конус с динамит. Откакто бяхме навлезли в околността около него, мравките повече не се появиха. Най-после можех да смъкна противогаза от лицето си. Какво облекчение! В следващите няколко минути на света нямаше по-щастлив човек от мене. Неописуемото удоволствие от волното дишане — и този конус, черен, кошмарно изкривен, неприличащ на нищо познато ми дотогава. Подскачах в танц и пеех като луд, без да обръщам внимание на потта, която се лееше от челото ми като град. Моят Уагаду ме гледаше ужасен. Може да си е мислел, че отдавам почит на черния бог…

Бързо се овладях. Нямаше много поводи за радост: водата се свършваше, сухите провизии щяха да ни стигнат най-много за два дни. Наистина оставаха термитите. Негрите ги смятат за деликатес. Но не можех да превъзмогна погнусата си… Впрочем гладът учи…

Пак замълча. Очите му блестяха.

— Да не говоря много, господине… драги мой, аз разбих този термитник… Старият Нфо Таубе бе казал истината…

Наведе се напред. Чертите на лицето му се изостриха. Говореше, без да си поема дъх.

— Най-отгоре имаше някакъв слой от влакна, тънки нишки, изключително гладки и здрави. Вътре — централна камера, заобиколена с дебел пласт термити. Дали изобщо бяха термити? През живота си не съм виждал подобно нещо. Огромни, плоски като длан, покрити със сребристи косъмчета, с фуниеобразни главички, завършващи с нещо като антени. Антените докосваха сив предмет, не по-голям от юмрука ми. Тези насекоми бяха нечувано стари. Неподвижни като дървени. Дори не се опитваха да се бранят. Коремчетата им пулсираха ритмично. Но щом ги откъсвах от този предмет в средата, от онова кръгло и необикновено нещо, веднага умираха. Разпадаха се в пръстите ми като изгнили парцали. Нямах нито време, нито сили да изследвам всичко. Извадих странното кълбо от камерата, затворих го в касетка от стоманена ламарина и незабавно тръгнах обратно с моя Уагаду.

Не е интересно как се добрах до крайбрежието. По пътя си срещнахме червеникави мравки. Благослових мига, в който реших да мъкна и по обратния път единствения бидон с бензин! Ако не беше огънят… Но и това не е интересно. Това е отделна история. Ще кажа само едно: при първата почивка разгледах откраднатия от черния термитник предмет. След като го почистих от наслояванията, той се оказа идеално гладка сфера от тежко вещество, прозрачно като стъклото, но несравнимо по-силно пречупващо светлината. И тогава там, в джунглата, се разкри един феномен, на който първоначално не обърнах внимание, смятах, че ми се привижда. Ала когато стигнах до цивилизованите области на крайбрежието и след това, се убедих, че не е било внушение…

Той се отпусна назад във фотьойла и почти изчезна в сянката. С глава, открояваща се на по-светлия фон, продължи да говори:

— Преследваха ме насекоми. Дневни и нощни пеперуди, паякообразни, ципестокрили и каквито си щеш. Ден и нощ се носиха подире ми като бучащ облак, Всъщност не подир мен, а след багажа ми, след металната касетка със сферата. По време на пътуването с кораб бе малко по-добре. Като използувах радикални инсектициди, се отървах от тази напаст. Нови не идваха — поне докато бяхме в открито море. Затова пък, още щом слязох във Франция, всичко започна отначало. А най-зле беше с мравките. Спирах ли се някъде за повече от час, веднага се появяваха мравки. Горски, фараонови, жетварки, големи и малки, устремени към това кълбо; струпваха се по касетката, покриваха я с дебел мърдащ слой, прерязваха, прогризваха, унищожаваха всички опаковки, с които се опитвах да я предпазя, задушаваха се едни други, умираха, плюеха киселина, опитвайки се да разядат стоманената ламарина… Замълча.

— Къщата, в която се намираме, е разположена усамотено. Принуден съм непрекъснато да вземам предохранителни мерки поради това, че ме обсаждат мравки.

Стана.

— Правих експерименти. С помощта на диамантен свредел отчупих от сферата парченце, не по-голямо от маково зрънце. То имаше същото привличащо действие като цялата сфера. Открих също, че ако я обвия с дебел оловен кожух, действието й спира.

— Някакви лъчи…? — подхвърли с хриплив глас слушателят. Взираше се като хипнотизиран в лицето на стария учен, едва различимо в полумрака.

— Възможно е. Не знам.

— … у вас ли е сферата?

— Да. Искате ли да я видите?

Слушателят скочи. Професорът го пропусна пръв през врата, върна се да вземе от бюрото ключа и забърза след госта си по тъмния коридор. Влязоха в малка стаичка без прозорци. Беше празна, само в ъгъла имаше старомоден огнеупорен сейф. Слабата светлина на електрическата крушка без абажур се отразяваше синкаво в бронираните му стени. Професорът напъха със сигурна ръка ключа в ключалката. Превъртя, чу се скърцането на отдръпващите се резета, дебелата врата се открехна. Той отстъпи встрани. Сейфът беше празен.

Каютите на физиците се намираха на четвъртия етаж. Новият член на екипажа вече се ориентираше добре на „Евридика“. Бе проучил плана на целия кораб, толкова различен от онези, на които бе летял някога. Доста наименования не му бяха ясни, не разбираше и какво е предназначението на много съоръжения от носовия отсек — напълно автоматизиран и изолиран от останалата част с три шлюзови камери. Комуникационните тунели, същинска мрежа под цилиндрично разположения град, пресичаха надлъж и шир гъсеничния молох. Мускулите му още пазеха спомена за нощни разходки в тесни коридори с овално сечение или кръгли като кладенци, в които при безтегловност се налагаше да плува, помагайки си навремени с леко отблъскване, за да направи необходимия завой; в товарните кораби можеше да се стигне до складовите помещения и по-просто, през вентилационната шахта на климатичната инсталация — достатъчно бе да включи компресора и да се понесе мигновено при шума на почти истински вятър, чудейки се какво да прави с увисналите във въздуха крака, които му се струваха излишен, рудиментарен орган. Сега почти му беше жал за безтегловността, която едно време често проклинаше. Законите на Нютон си казваха думата: ако удареше с чукчето, без да се държи здраво с другата ръка, веднага хвръкваше от равнодействуващата сила със забавни салта.

Асансьорите, всъщност безколесни овални кабини с толкова изпъкнали стъкла, че отразяваха човешките лица деформирани и намалени, пътуваха безшумно, като отчитаха изминатите сектори и примигваха на спирката, на която трябваше да се слезе.

Подът на коридора бе застлан с материал, едновременно грапав и пружиниращ. Той тръгна край редицата врати, леко изпъкнали като стената, с високи, обковани с мед прагове — навярно по каприза на архитекта по вътрешно обзавеждане. Другояче не си го обясняваше. Когато застана пред вратата на Лаугер, самоувереността му изведнъж се изпари. Все още не съумяваше да се държи като член на екипажа. Сърдечността на хората в каюткомпанията, готовността ту на едни, ту на други да го канят на тяхната маса, му се струваха пресилени, като че ли само се преструваха, че уж е един от тях и само временно не му е