На пръв поглед холографската, триизмерна карта на сателитите приличаше на рояк от пчели, стършели и микроскопични мушици, обикалящи около планетата. Многопластовото гъмжило обаче не бе хаотично разбъркано. В него лесно се откриваха прости закономерности: по близките орбити спътниците често вървяха на двойки или тройки, а другите, особено тези в близост до стационарната окръжност, където всяко тяло се движи със скоростта, с която планетата се върти около оста си, се движеха към Дзета и от нея към Квинта като в танцови фигури.

С получаване на повече локализационни данни ГОД състави координатна система, нещо като сферична система от графики. Не беше лесно да се различат „мъртвите“ от „живите“ спътници, тоест пасивно дрейфуващите от управляемите или самоуправляемите, защото възникваше проблемът за движението на много микроскопични маси в гравитационните полета на Квинта, нейната луна и нейното слънце. Наблюдението откри, че върху Дзета падат остатъци от ракети и спътници. Някои от тях имаха форма на тороид — нещо като венчални халки, от които стърчаха тънички като нишка бодли. Най-големите, по средата на пътя между планетата и луната й, проявяваха известна активност. Бодлите бяха диполни антени и тяхното излъчване, отлепяно от шумовия фон на планетата чрез филтри, бе обособено като шум в най- късите вълни, извън областта на радиовълните. Част от него се падаше на твърдото рентгеново лъчение, което не стигаше до повърхността на Квинта, защото атмосферата й го поглъщаше.

Всеки ден към множеството получени данни ГОД прибавяше нова порция и докато Накамура. Полассар, Ротмонт и Стеергард си блъскаха главата над ребуса, съставен от ребуси, пилотите, без да се намесват в научните диспути, вече си бяха изградили собствено мнение. То се изразяваше с краткото изречение, че Квинта е планета на инженери, обхванати от някаква мания, или казано направо, SETI бе вложила милиарди и доста се бе потрудила, докато открие една побъркана цивилизация. Но и те бяха открили известна методичност в тази лудост. Налагаше се картината на „радиовойна“, доведена до пълен абсурд: никой не предава нищо, понеже всяка страна заглушава останалите.

Физиците се опитваха да подскажат на ГОД хипотези, насочени към антиподите на човешкото. Може би жителите на Квинта се различават по анатомията и физиологията си от хората дотолкова, че образът и говорът са заместени от други — неакустични, извънвизуални сетива и кодове? Може би поведенчески? Обонятелни? Свързани перцепционно с гравитацията? Може би шумът представлява предаване на енергия, а не на информация? Може би информацията тече по вълноводи, които не могат да се открият чрез астрофизични методи? Може би, вместо да продължават да филтрират по всевъзможни начини този привидно безсмислен електромагнитен рев, учените би трябвало да ревизират цялата анализираща програма? ГОД отговаряше с присъщото му бездушно търпение. Макар да знаеше много за човешките емоции, сам не изпитваше никакви чувства.

Ако това е предаване на енергия, трябва да съществуват приемателни системи и те да дават поне минимални утечки или загуби, защото е невъзможно да се постигне стопроцентов коефициент на полезно действие. На планетата обаче не се откриват никакви приемателни съоръжения, пропорционални на предаваната мощност. Част от нея, способна да пронизва атмосферата, е насочена към много спътници. Но други предаватели и други спътници заглушават тази целенасочена емисия, и то — по съвършен начин. Сякаш огромна тълпа хора разговаря, като всички говорят едновременно, крещейки все по-силно. В крайна сметка, дори ако всеки от ораторите е мъдрец, резултантната е див хорален врясък.

По-нататък. Ако някои области от електромагнитния спектър служат за комуникация, при цялостното запълване на предавателните канали те биха могли да изглеждат като бял шум, но шумът на Квинта притежаваше по-интересна характеристика. Той не беше „абсолютен хаос“. Това беше по-скоро резултантна от противопосочни емисии. Всеки предавател поддържа прецизно дължината на вълните. Други предаватели го заглушават или отслабват чрез обръщане на фазата. ГОД илюстрира това състояние на електромагнитните вълни, като измести радиовълните в оптичната зона. Белият, спокоен образ на планетата се замени от разноцветни трептения. Когато ГОД оцвети кохерентните излъчватели в зелено, препредавателите в бяло, а „контраизлъчвателите“ в пурпурно, дискът на Квинта се изпъстри с напиращи една върху друга багри. Пурпурът се разливаше и обхвана ретранслаторите, врозовявайки тяхната белота, докато към същото място напираше и зеленото — получи се размазана разнобагрена паяжина; навремени някой цвят блясваше интензивно и тутакси угасваше. Междувременно дойдоха данни от сондите, които бяха изпратени на дистанционно разузнаване на луната. Не се знаеше къде се бяха дянали двете от петте сонди, защото бяха изчезнали от другата страна на естествения спътник, невидима за „Хермес“. За тази непредпазливост Стеергард смъмра Харрах, който не бе изпратил подир патрула наблюдатели, за да контролират строго и отвъдлунното пространство. Останалите три сонди обаче се промушиха между стражите на планетата и като не можеха да пробият шумотевицата, предаваха получените снимки чрез лазерен код. Първоначалната информация бе така сгъстена, че един импулс в наносекунда съдържаше хиляда бита. След по-малко от минута ГОД съобщи, че от апоселений към патрулните сонди са се насочили три квинтянски орбитера, твърде дребни, за да бъдат забелязани по-рано. Компютърът ги беше открил по топлинното излъчване на двигателите и по развиваното ускорение чрез Доплеровия ефект. Нямаше основание да се предполага, че заповедта за прехващане на земните сонди е дошла от планетата. За това просто нямаше време. Горещите точки вече вървяха към челна среща. Командирът нареди тя да бъде избегната. Трите патрулни сонди изхвърлиха в пространството макети, които плюеха пред себе си множество балони и метално фолио. Понеже преследвачите не се подведоха; патрулът изстреля облак от натрий и впръска в него кислород. Възникна огнен облак. Щом квинтянските ракети потънаха в него, патрулните сонди изскочиха от пламтящия облак и вместо да полетят към кораба, се сблъскаха самоубийствено, разхвърчавайки се в прах. Стеергард призова всички наблюдателни сонди на орбитален пост да се върнат на кораба, а ГОД започна да прожектира резултатите от разузнаването.

На обратната страна на луната — пустинна и надупчена от кратери, се движеше напред-назад светлинка със спектър на ядрена плазма — толкова бързо, че ако не я задържаше хватката на магнитното поле, тя би отлетяла в космическото пространство и би угаснала мигновено. Какво всъщност бе това, което се движеше маха-лообразно между двата стари кратера със скорост шестдесет километра в секунда? Какво представляваше това блуждаещо огьнче? ГОД уверяваше, че планетата не е открила присъствието на „Хермес“ и следователно не го следи. Липсваха данни за това. Компютърът продължаваше да записва непрекъснат шум и заглушаващите го трясъци от навлизането на спътниците в атмосферата или от сблъсъка им с ледения диск, тъй като той използуваше атмосферата на Секста като леша за радиотелескопите.

Мненията относно по-нататъшната линия на поведение се поделиха. Не желаеха да уведомяват квинтяните за пристигането си. Камуфлажът трябваше да остане, докато не разкрият поне една от безкрайните загадки. Преценяваха дали да изпратят автоматична сонда, която да кацне на обратната страна на Луната, или да кацнат със самия кораб на нея. За шансовете на двата варианта ГОД знаеше толкова, колкото и хората: нищо. От направената от патрула аускултация следваше, че Луната не бе населена, въпреки че имаше атмосфера. С маса, равна на една и половина маса на земната Луна, тя не можеше да я задържи. Нейният състав предложи допълнителна главоблъсканица: благородни газове — аргон, криптон и ксенон с примеси на хелий. Без изкуствено поддържане тази атмосфера би се изпарила за неколкостотин години.

Плазменото огьнче свидетелствуваше още по-убедително за мащаба на техническите работи. Но Луната мълчеше, нямаше и магнитно поле. Стеергард реши да кацнат на нея. Ако там имаше живи същества, те можеха да се намират само под скалната кора, издълбана от кратери и ровове. Замръзналите морета от лава блестяха в потоците от лава, разбягващи се радиално от най-големия кратер. Стеергард възнамеряваше да маскира преди кацането „Хермес“ като комета. Палубните кингстони, отворени по протежение на бордовете, започнаха да изпомпват от резервоарите пяна, която, раздухвана от инжекциите с газ, обви целия кораб с пашкул от неравномерно замръзнали балони. „Хермес“ беше като костилка в плод сред гьбестата, мехурчеста маса. Дори отблизо приличаше на скален отломък с удължена форма и покрита с фуниите на кратерите повърхност. Спуканите мехури уподобиха черупката му на астероид, бомбандиран от векове с метеорити и облаци прах. Неизбежната тяга щеше да се преструва на опашката на кометата, която при движението към перихелий се отклоняваше от орбитата в обратна посока. Тази илюзия се създаваше от дефлекторите на тягата. Действително, един подробен спектрален анализ би открил импулса и състава на газовете, различен от този на кометите. Но това не можеше да се избегне. „Хермес“ премина с хиперболична скорост от Секста към орбитата на Квинта — в края на краищата нали се срещат, макар и рядко, и толкова пъргави комети, дошли в системата на Дзета извън нея, — и две седмици по-късно намали