— Ами! Имаше тераватове в анихилационния двигател и пълна самостоятелност. Той игра va banque. Беше машина, драги, не човек, затова не може да се говори за самоубийство. Според главната директива можеше да допусне манипулации над себе си, но едва след кацането.
— А след кацането те не можеха ли да измъкнат от него тоя тератрон? — попита Герберт.
— Как? Целият кърмов отсек заедно с тератрона трябваше да се стопи при пробиването на атмосферата. След стопяване на статора вътрешното налягане би разкъсало полюсите и всичко би отишло на кино — заедно с машинното отделение. И то без ни най-малка радиоактивност. На планетата щеше да кацне само горният носов модул — за приятелски разговори с домакините…
— Ама че работа! — ядосваше се Харрах. — А ние предполагахме, че ракетите им не могат да развиват такава мощност. „Габриел“ трябваше да прелети през тяхното спътниково бунище като куршум от карабина през рояк пчели и кротичко да кацне.
— А защо не си разтопи двигателя, докато го преследваха? — попита пак лекарят.
— А защо кокошката не лети? — Ротмонт не сдържаше раздразнението си. — С какво да разтопи тератрона? Нали трябваше да взема отвън, от триенето с атмосферата, енергията за изгаряне на двигателния отсек. Така беше проектиран. Това не ви ли е известно?… Но да се върнем към същността на събитието. Той или щеше да им се измъкне (което беше съмнително), или щяха да го заловят в космическото пространство, след което щяха да го смъкнат на орбита и да го демонтират. Ако беше направил късото съединение след намаляване на тягата, би настъпила експлозия, но тороидът с полюсите можеше да оцелее. „Габриел“ не биваше да го допуска, затуй изкомбинира черна дупка с двоен хоризонт на събитията, всмука с колапс преследвачите в себе си и тогава вътрешната сфера хлътна, а външната се пръсна, защото в тези мащаби квантовите взаимодействия са съизмерими с гравитационните. Пространството се огъна и затова видяхме Квинта като през увеличително стъкло.
— Това наистина ли не беше програмирано? В проекта нямаше ли такава вероятност? — обади се мълчалият до този миг Араго.
— Не! Нямаше я! За щастие машината се оказа по-умна от нас! — Ротмонт не криеше, че въпросите го ядосват. — По програма тя трябваше да бъде беззащитна като бебе! Въпреки че тератронът на „Габриел“ не беше предназначен за хипертермично произвеждане на колапсари чрез свързване на късо, проектантите биха могли да го предположат по самата конструкция. Разбира се, че биха могли, щом „Габриел“ стигна сам до това решение за няколко секунди!
— Сам?
Тази дума на монаха извади докрай Ротмонт от равновесие.
— Сам! Още колко пъти трябва да повтарям? Нали имаше светлинен компютър с една четвърт от капацитета на ГОД! Вие за пет години няма да премислите толкова битове, колкото той — за микросекунда. Огледал е себе си, констатирал е, че може да обърне тератрона с полето и че при свързване на полюсите ще възникне мононуклеарен сидератор. Наистина, при възникването си той ще се пръсне, но едновременно с колапса…
— Това можеше да се предположи — отбеляза Накамура.
— Ако отидеш на разходка с бастун в ръката и те нападне бясно куче, може да се предположи, че ще го пернеш по главата — отвърна Ротмонт. — Чудя се само как сме могли да бъдем толкова наивни! Във всеки случай добре стана. Те си показаха гостоприемството, а „Габриел“ им показа, че добре ги е разбрал. Естествено, можехме да го снабдим с конвенционален самоунищожителен заряд, но командирът не пожела…
— А това, което стана, по-добро ли е? — попита Араго.
— Че можех ли да му поставя двигател от мотопед? Той трябваше да разполага с мощност и затова я получи. А това, че по схемата си тератронът прилича на сидератор, следва не от моите предпочитания, а от физиката. Колега Накамура?
— Така е — потвърди запитаният японец.
— Във всеки случай те бъкел не разбират нито от сидеротехника, нито от гравистика. Главата си залагам — отсече Ротмонт.
— Откъде знаеш?
— Защото щяха да я използуват, От гледна точка на сидералното инженерство погребаният на луната молох е вехтория. Защо им е трябвало да пробиват шахти в магмата и астеносферата, щом могат да трансформират силата на тежестта така, че да дава микроквантови ефекти? Тяхната физика се развива по друг път. Бих казал — по по-заобиколен път, който ги е отдалечил от най-високия цвят на коза. Толкова по- добре за нас! Ние искаме контакт, а не война.
— Да, но дали те няма да приемат за война именно това, което се случи?
— Могат. Със сигурност могат! Стеергард се обърна към физиците:
— Бихте ли могли най-общо да установите къде са остатъците от преследвачите, издухани от „Габриел“?
— Едва ли — освен ако колапсът е бил силно асиметричен. Ще попитам ГОД. Съмнявам се, че гравизорите са успели да го регистрират детайлно. ГОД?
— Чух — каза компютърът. — Локализирането с невъзможно. Импулсът от разкъсването на външната обвивка на Кер е изхвърлил остатъците извън околностите на Дзета.
— А приблизително?
— Възниква неопределеност от един парсек.
— Не може да бъде! — възкликна Полассар. Нака мура също бе изненадан.
— Не съм сигурен дали доктор Ротмонт е прав каза ГОД. — Може би аз съм по-пристрастен от него като близък роднина на „Габриел“. Освен това аз ограничих автономността му съгласно получените нареждания.
— Не ни интересуват роднинските ви връзки. — Командирът не беше любител на компютърните шеги. — Казвай какво знаеш.
— Предполагам, че „Габриел“ е искал само да изчезне. Да се превърне в сингуларност. Знаеше, че с това няма да навреди нито на нас, нито на тях, защото вероятността за сблъсък с тази сингуларност е практически равна на нула. Тя има диаметър 10–50 от диаметъра на протона. По-скоро ще се сблъскат две мухи, едната от които е излетяла от Париж, а другата — от Ню Йорк.
— Кого защищаваш всъщност? Доктор Ротмонт или себе си?
— Никого не защищавам. Макар че не съм човек, говоря на хора. „Хермес“ и „Евридика“ произхождат от Гърция. Нека думите ми прозвучат като изречени пред стените на Троя: щом екипажът не гласува доверие на онези, които са програмирали и изпратили „Габриел“, давам олимпийска дума, че бягството чрез колапс не беше въведено в нито един от блоковете на паметта му. „Габриел“ получи максимална възможност за вземане на самостоятелни решения или наносекундност на творческо реагиране по всички вероятностни разклонения — комбинаторното му множество съдържаше най-малко 1032 елемента. Как е използувал тази мощност, не зная, но зная с колко време е разполагал за вземане на решение: от три до четири секунди. Твърде малко, за да изчисли интервала на Холенбах. Затова е бил изправен пред алтернативата: всичко или нищо. Ако не беше затворил пространството с колапс, той би избухнал като сто мегатонни термоядрени бомби, тъй като освободената при свързването на късо мощност би дала експлозия. Затова „Габриел“ е попрекалил в другата посока, което му е гарантирало имплозия в сингуларност, и е прибрал между другото ракетите на квинтяните под обвивката на Кер.
ГОД млъкна. Стеергард плъзна поглед по лицата на колегите си.
— Добре — приемам уточнението. „Габриел“ е предал богу дух. А дали е дал мат на Квинта, ще се разбере по-късно. Оставаме тук. Кой е дежурен?
— Аз — каза Темпе.
— Добре. А вие вървете да спите. В случай на нещо ме събудете.
— ГОД е винаги нащрек — обади се компютърът. Останал сам в тъмната зала за управление, пилотът я обиколи като плувец в невидима вода, мина край матовите, слепи монитори, издигна се под тавана и осенен от някаква внезапна мисъл, се отблъсна така, че да долети до главния визоскоп.
— ГОД? — попита тихичко.
— Слушам.
— Покажи ми още веднъж последната фаза от преследването. С петкратно забавяне.
