първи път. Електритите, притиснати в менгемето на многостъпални усилватели, на натиск даваха при разширяването си електрически ток — на импулси, дозирани от дроселна система с фазов импеданс, но можеха също да дадат внезапно и пълно разреждане, когато сензорите на бронята затворят дросела на късо. Тогава целият ток, който минава през бобина с двойна намотка, би я взривил в магнитна експлозия. Между акумулаторите и външната обвивка имаше торби или джобове, пълни с шлака. През нея минаваха стъклоподобни проводници с потъмнели вътрешности — може би ерозирали светловоди. Накамура предполагаше, че този разрушен спътник някога е бил подложен на прегряване, което е разтопило част от подсистемите и е унищожило сензорите. Ротмонт обаче оценяваше повредите като каталитични — предизвикани при ниска температура. Като че ли някакви микропаразити, мъртви естествено, са разяли мрежата от проводници в предната част на обекта. Вътрешната повърхност на бронята бе покрита с няколко слоя от решетъчни образувания, подобни на пчелна пита, но със значително по-малки клетки. Едва чрез използуването на хроматографски методи в пепелта им бяха разпознати селикокиселини — силициев еквивалент на амонокиселините с двойна водородна връзка. И точно тук изводите на учените се различаваха основно. Полассар смяташе тези остатъци за вътрешна изолация на бронята, докато според Кирстинг те бяха преходно звено между живата и мъртвата тъкан, плод на биотехнологии с неизвестен произход и функции.

Дискусията, разгоряла се над протоколите, трая дълго. Хората от „Хермес“ бяха изправени пред свидетелства за равнището на технологията на Квинта отпреди сто години. Теоретичните основи на тази инженерна дейност можеха най-общо да се сравнят с равнището на земната наука от края на XX век. И по- скоро интуицията, а не веществените доказателства им подсказваше, че още тогава главното направление на чуждата физика се е отклонявало от земното. Нито синтетичната вирусология, нито технобиотиката могат да съществуват, ако преди това не е била овладяна квантовата механика, а на свой ред тя, макар и едва развита, води към разбиване и синтез на атомните ядра. В тази епоха най-подходящият източник на енергия за спътниците и космическите сонди са атомните микрореактори. В чуждия спътник обаче нямаше и следа от радиоактивност. Възможно ли беше квинтяните да са прескочили етапа на експлозивната и верижна нуклеоника, за да преминат направо в следващия етап — конверсия на гравитацията в кванти на силните взаимодействия? На такова допускане противоречеше пиезоелектритната батерия от стария спътник. По- лоша беше работата с втория обект. Той притежаваше батерии за отрицателна енергия, която възниква при скорост, близка до скоростта на светлината, при движение в гравитационните полета на големи планети. Неговата пулсационна система на задвижване бе унищожена от онова нещо, което го бе уцелило така точно — може би гигаджаулов изстрел на кохерентна светлина. Той също не бе радиоактивен. Вътрешните разпънки бяха от мономолекулярен въглерод на влакнести снопчета — не лошо постижение на инженерството на твърдото тяло. В неразрушената част зад енергетичната камера бяха открити спукани тръбички от свръхпроводящи съединения, за съжаление прекъснати точно там, където — тюхкаше се Полассар — сигурно имаше нещо интересно. Какво ли би могло да има там? Физиците подхвърляха различни хрумвания, каквито едва ли биха им дошли наум при условия, по-близки до земните. Може би разрушеният спътник е съдържал генератор на нетрайни свръхтежки ядра? На аномалони? Но защо? Би имало резон, ако той представляваше автоматична изследователска лаборатория. Но беше ли? И защо стопеният метал зад пробитата дупка приличаше на архаичен искров разрядник? На свой ред свръхпроводимата ниобиева Сплав в съхранените проводници разкриваше прекъсвания, разядени от ендотермична катализа. Сякаш заедно с електричеството или по-скоро със свръхпроводниците там са се появили някакви „еровируси“. Тъй че най- заинтригуващи се оказаха малките огнища на разрушения, открити и в двата спътника. Те не бяха предизвикани от насилствени външни действия. Най-често проводниците изглеждаха като подложени на прегризване и сдъвкване, от което те бяха заприличали на броеница. Ротмонт като химик бе извикан на помощ. Той прецени, че това е резултат от дейността на особени активни високомолекулярни частички. Беше изолирал доста от тях. Имаха форма на асиметрични кристалчета и запазваха избирателна агресивност. Едни от тях атакуваха само свръхпроводниците. Той показа на колегите си в електронния микроскоп как тези мъртви паразити се вгризват в нишките на свръхпроводимото съединение на ниобия, с което се хранеха, понеже се размножаваха за сметка на поглъщаните вещества. Ротмонт не допускаше „вироидите“, както ги беше нарекъл, да са възникнали в утробата на спътника автономно. Предполагаше, че апаратурата е била заразена с вироиди още при монтажа. С каква цел? Експеримент? Ала в такъв случай кому и защо е било нужно да извежда спътниците в космическото пространство?

Налагаше се мисълта за съзнателен саботаж при изграждането на тези съоръжения. Хипотезата бе доста рискована — при такова разглеждане на явленията трябваше да се признае, че зад тях се крие някакъв конфликт. Сблъсък на противоречиви намерения. Други учени смятаха, че тази концепция понамирисва на антропоцентричен шовинизъм. Можеше ли да се изключи с абсолютна сигурност несъвършенството на апаратурата на молекулно равнище? Нещо като рак на мъртвите създания с фина и сложна микроструктура? Химикът изключваше такава възможност за първия, по-стария спътник — костенурката, наричана по време на гонитбата нощна пеперуда. Не смееше да твърди същото с еднаква сигурност и за втория спътник. Въпреки че не беше ясно с каква цел са били конструирани двата космически обекта, очебиен бе техническият прогрес, настъпил в периода между изграждането на първия и втория спътник. И все пак „еровирусите“ бяха открили и в двете космически тела слабите им места — под формата на храна. Веднъж тръгнал по тази следа, химикът не искаше и не можеше да я изостави. Направи бързо микроелектронни изследвания на пробите, взети от заловените обекти, като използваше анализатора под контрола на ГОД. Без участието на компютъра и цяла година не би стигнала за разгадаване на въпросната некроистория. Полученият резултат разкри, че някои елементи от двата спътника са придобили своеобразен имунитет към каталитичното изяждане, и то по толкова тясно специализиран начин, че можеше да се говори за имунни реакции по аналогия с живите организми и инфекциите. Фантазията на учените вече обрисуваше картината на микровоенни действия, водени без войници, оръдия, бомби — война, в която ролята на извънредно прецизно тайно оръжие играят полукристалните псевдоензими. И както обикновено става при настойчиво търсене, вместо да се изяснява при по-нататъшната работа, общият смисъл на откриваните явления започва да се комплицира.

Кирстинг, химикът и физиците почти не напускаха централната лаборатория. Бяха размножили в мъртва хранителна среда двайсетина типа „съединения за отбрана“ и „съединения за нападение“. Междувременно обаче границата между това, което бе неделима част от собствената техника, и това, което бе нахълтало в нея, за да я унищожи, изчезна. Кирстинг забеляза, че изобщо не може да се говори за граница в абсолютно обективен смисъл. Да предположим, че на Земята пристига извънредно умен суперкомпютър, който не знае нищо за явленията на живота, защото неговите електронни предци вече са забравили, че са ги построили някакви биологични същества. Той наблюдава и изследва човек с хрема и Esherichia coli в червата. Дали присъствието на вируси в носа на този човек е негово неделимо, естествено свойство или не? Да речем, че по време на изследванията въпросният човек се препъва и на главата му излиза цицина. Цицината представлява подкожен кръвоизлив. Увредени са кръвоносни съдове. Ала тази цицина може да бъде разглеждана и като амортизатор, създаден за по-добра защита на черепа от един следващ удар. Не е ли възможно да се направи такова интерпретиране? На нас то звучи смешно, но поводи за смях няма, понеже става дума за извънчовешката изследователска позиция.

Като изслуша спорещите специалисти, Стеергард само поклати глава и им даде още пет дни. Това беше същинско божие наказание. От половин век земната технобиотика вървеше по коренно различни пътища. Така наречената „некроеволюция“ бе призната за нерентабилна. Не се и предполагаше дори, че е възможно някога да възникне каквато и да е „машинна еволюция на видовете“. Никой обаче не би могъл да твърди с абсолютна сигурност, че на Квинта не съществува нещо подобно. Накрая командирът започна да задава само въпроса дали трябва да се приеме хипотезата за конфликт между жителите на Квинта като съществен постулат при по-нататъшните етапи на разузнаването. Но колкото повече напредваха в анализите, специалистите не искаха да говорят за никакви сигурни постулати. Сигурно твърдение и хипотеза са две различни неща. Вече знаеха достатъчно, за да разберат на колко нестабилни начални предположения се опира тяхното познание. Допълнителни проблеми създаваше фактът, че — дори в по-младия спътник — нямаше системи за връзка, които поне малко да приличат на онова, което следва от теорията на крайните автомати и информатиката. Може би вироидите са изплюскали до шушка тези псевдоневронни мрежи? Но от тях все пак би трябвало да останат следи. Остатъци. Може и да бяха останали, а земните учени не съумяваха да ги открият. Дали някой би могъл да изведе теорията на Шенън или на Максуел въз основа на