нищо нещо“. Използва се само там, където няма съобразони. От каквото попадне, дори и от боклуци, веднага прави полезна вещ. Това удобно съоръжение особено ни послужи в корема на курдела, но не искам да изпреварвам събитията. Референтът измайстори от сухи храстчета и листа кръгла като компас кутийка с диск, живослед, който показа около двама поклонници на квадратна миля и (както решихме с Тиукстъл) поносимото засега количество комари. За репелента имаше още време. Попитах защо всъщност ходят на поклонение, след като инспекцията даже не проверява ксандиите, а те се засмяха като наговорили се и Тиукстъл каза, че да си на чист въздух е по-приятно от това да бъдеш в канцеларията. Седяхме така, разговаряйки, защото нямаше закъде да бързаме — живоследът не показваше и помен от репенитенти. Тиукстъл, видимо развеселен, откакто съобразономерът падна до нулата, разказа за суеверията, свързани с етикосферата. Волянците живеят в нея от четири века, така че и най-възрастните не помнят какво е било преди това. Всеки от дете научава, че етикосферата не е Някой, с когото можеш да се разбереш, но то е все едно да приказваш на стената. Знаят си своето и даже в научните кръгове предизвикват фурор посещаваните на тълпи спиритични сеанси. Това не е съвсем мистификация, защото умното обкръжение изпълнява всички (всички безвредни) желания, така че наистина може да нарои от себе си духове, ако някой специално държи на това. Участниците в сеансите сами, което си е истина, се заблуждават, като вземат резултата от несъзнателните поръчения за свръхестествени явления. През последните години възникнали нови вероизповедания. Появила се секта, осъществяваща контакти с душите на отдавна починали ектоци, които правителството уж погубило тайно, за да заличи следите от имортализационния кьорфишек. Сектантите дават гласност на протоколите от разговорите, изпълнени с молби за освобождаване от мъртвия живот и естествено с проклятия, отправени срещу правителството. Трудно е да се каже дали това е съвсем безсмислено, дали следователно етикосферата заблуждава членовете на сектата, като изпълнява ex nihilo186, каквото поискат, или в нея наистина се намират частици от съзнателния живот на екс-безсмъртните.

Има специалисти, които смятат, че това не е изключено, защото съобразоносферата запомня всичките си действия, а всеки екток, поради това че е съобразониран, е бил до края си част от нея. Както се вижда, възникнала е много странна ситуация, при която не може да се разбере съществуват или не съществуват отвъдни призраци и каещи се души, а и не всички специалисти имат еднакво виждане по въпроса. Съвършената имитация на истината, отбеляза Тиукстъл, престава да се различава от автентичната истина и това е във всяка област. Попитах никой ли никога не е отправил публично искане за пълно ликвидиране на етикосферата, веднъж завинаги или поне за известно време. Чух, че имало няколко такива гласа, както и по-малко радикални проекти.

Слънцето се снишаваше и забръмчаха комари, така че влязохме в лаза и започнахме да търсим по- уютно място за нощуване. Промъквахме се през орловия нокът, като взехме поклонника референт на задната седалка, откъдето участваше в разговора, а когато при неравното пътуване ни се наваляше отзад, ту моят предпаз, ту люлеещият се на шията на Тиукстъл издаваше кратко, предупредително съскане.

Лазът се люлееше като лодка по вълните, а Тиукстъл продължаваше да изяснява деликатната разлика между извикването и създаването на духове. Ако духовете на умрелите вика някой, който вярва в тях, съобразоносферата ще приеме неговата вяра за поръчение и ще го изпълни. Ако някой обаче смята, че няма духове, съобразоносферата ще го убеди, че няма, защото, разбира се, съобразоните ще разпознаят неговото неверие. Въпреки това не може да се приеме съобразоносферата за Някого, защото е по-скоро като автомат, който ти подава каквато си пожелаеш книга, макар че не може да я разбере. Това става ясно от факта, че ако кажа: „Искам да видя духа на моя дядо“, съобразоносферата ще го материализира дотолкова, доколкото разполага с информация за дядо ми. Ако обаче се обърна към нея направо, като поискам например да узная нейните намерения или мисли, няма да ми отговори, защото не е Някой, който може да говори от свое име или за себе си. Наистина, имало предложения да се персонализира, но специалистите доказали, че от това ще има повече вреда отколкото полза. Не може да се изясни кратко и ясно защо е така, защото въпросът се оплита в могъщи парадокси и логически противоречия. Обкръжението е длъжно да изпълни незабавно индивидуалните желания до границата, извън която би навредило на другите индивиди. Тъй като не е индивид, то е глухо за всички желания, които преминават тази граница. Иначе би могло сантиметър по сантиметър да се добива власт над съдбите на други личности. Ситуацията е особена с това, че без да е личностно създание, съобразоносферата може да твори личностни създания, макар и под формата на фантоми и духове. Послушанието на съобразоните спира там, където започват опасните парадоски, които землянинът не може да знае дори и по име. Но, продължаваше Тиукстъл, никога не са ни липсвали реформаторски проекти. Той уби със сръчен удар комара, който беше кацнал на челото му, и продължи:

— Един от първите беше планът за равновесие на доброто и злото, или изократичният. Предложили го учениците на Ксаимарнокс. По принципа „око за око“ обкръжението трябвало да отвръща всекиму според стореното от него. Обикне ли ближния си, веднага и съобразоните ще го приласкаят. Удари ли, сам ще получи по зъбите. Всичко напълно симетрично, премерено и пропорционално. Според тази симетрия можеш дори да убиеш, но само един път, защото веднага ще намериш смъртта си. Лесно е обаче да се разбере, че това е бил пряк път към ескалация на злото. Като цяло никой не излиза от кожата си, когато иска да бъде любезен, защото тиранията чрез добро противоречи на неговата същност, но напук на другите правим без мярка. Така че съобразителните негодяи биха довели съобразоносферата до борба със самата себе си, би трябвало например първо да даде броня или друга защита, а след това да я разтрошава, за да накаже убиеца. А и бързият съд не струва като справедливост, особено ако престъпленията са извършени в състояние на афект. Съобразоносфера, която изпълнява функции на палач, не би била привлекателна…

— А проекта — вмъкна зад гърбовете ни референтът — на тримата братя теолози, знаете ли, да се стигне до край, чудесен възглед беше…

— Богосферата ли? — сети се Тиукстъл. — Е да, имаше такава идея, синтеологична, защото трябваше да се изведе в Космоса изкуствена Всесила, за да го пацифицира… да, ръкотворен Бог, Синтеос, покълнал на една планета, за да се разпростре след еони време по цялата Вселена… но е достатъчно да си помислим, че под тоталната опека би замряла всякаква естествена еволюция, хищниците биха умрели от глад, а жертвите им също, защото ще се размножават, за да умрат в блъсканицата… Не, това не беше добре обмислено.

Разговорът прекъсна. През гъсталака се мярна тъмна фигура, приведена под доста тежък товар. Нашето превозно средство спря, а слабият старец в шаячна дреха, когото срещнахме, свали от гърба си един натоварен камък и като заслони очите си от слънцето, ни гледаше неподвижно.

— Интрит… — каза ниско референтът. — Можем да го попитаме за пътя до манастира, но дали ще отговори?… Уставът на ордена не им позволява да говорят…

Тиукстъл поздрави вежливо монаха, който дълго не отговаряше. Вероятно мислеше дали трябва да отговори, защото уставът разрешава това само в изключителни случаи. Като реши, че случаят е точно такъв, каза кой е. Беше брат портиер; сутринта проспал заминаването на манастира и сега го търсеше, като изкупваше вината си, носейки камък. Тиукстъл му предложи да го закара, но той само ни се поклони, натовари камъка на плещите си и навлезе в гъсталака от мъртви храсти.

Слънцето залязваше червено, на вятър и комари, както твърдяха моите спътници, когато най-сетне намерихме сред орловия нокът голо място, добро за лагеруване. Референтът седна на мъха, поигра си с ундрота и веднага пред нас израсна бяла къщичка като мехур от порцелан. След малко от неговите изпъкнали стени се показаха дълги предпазни бодли и застинаха — истински порцеланов таралеж с полукръгъл вход. Като внасях вътре надувака, го скъсах на един от бодлите и изругах. Не беше голяма загуба, защото референтът веднага ми направи друг дюшек от куп сухи клони и то с моите инициали, а тъй като искаше да се покаже още по-любезен към мене, направи така, че нашият дом прибра в себе си всичките си бодли. Като хапнахме малко, се разприказвахме пред прага в падащия мрак. Супата се топлеше на огъня, разпален за усилване на екзотиката, и аз разбрах, че референтът е поет, а работи в администрацията, за да го уважават, понеже никой не чете стихотворения. Никакви, дори и най-хубавите. А и проза също. Към съюза на писателите не принадлежеше, защото всички там само се ядели помежду си, особено на погребенията. Едни смятали, че над всеки гроб трябва да говори председателят, а други, че това трябва да е само равен по ранг на умрелия, иначе казано — съдия от другарския съд за съдия, за вицепредседател — вицепредседател и така нататък. С това само се занимават, бедните, каза с безразличен, тъжен глас поетът, загледан в пламъците на огъня. Нищо друго не им е останало, съюзът постигнал всичко, към което се домогвал седемстотин години, никакви материални грижи няма, всеки сам си