Като кацнах на Кейп Канаверал, дадох ракетата на ремонт и започнах да мисля за отдих сред природата. След едно толкова дълго пътешествие ми се полагаше почивка. Земята прилича на малка точка само от Космоса, като кацнеш на нея обаче, се оказва голяма. А почивката не е въпрос единствено на красива местност, но и на съответна предпазливост. Затова отидох при един братовчед на професор Тарантога, който има мъдрия навик да не чете ежедневната преса веднага, а чак след няколко седмици, когато отлежи. Исках да си избера място за летуване, като се посъветвам с познат човек, вместо да използвам някоя обществена библиотека. Да пресичаш магнитните полета на Галактиката не е шега работа. Костите вече доста ме наболяват. Обажда се и коляното, което си изкълчих в Хималаите, когато алуминиевото столче се счупи под мене в лагера. За ревматизма е най-подходящо някое сухо и горещо място, в климатичен, разбира се, а не във военен смисъл. Както обикновено, Близкият Изток не ми влизаше в сметките. При арабите е все същият миш-маш от държави, които се сближават, разединяват, обединяват и воюват по разни причини, които вече дори и не се опитвам да разбера. Слънчевите южни склонове на Алпите биха ми се отразили добре, но там кракът ми вече няма да стъпи, откакто ме отвлякоха в Торино като дъщеря на херцог ди Кавали или може би ди Пиедимонте. Така и не се изясни кой точно. Бях дошъл за конгреса на астронавтите, заседанието свърши след полунощ, сутринта трябваше да летя за Сантяго, заблудих се с колата, не можах да намеря хотела и влязох в някакъв подземен паркинг, за да дремна поне зад кормилото. Истина е, че единственото свободно място беше заградено с някакви разноцветни ленти, май за да отбележат, че дъщерята на херцога се е омъжила за някого, но не знаех нищо такова, а и какво ли значение можеше да има това в един часа през нощта. Най-напред натъпкаха в устата ми парцал и ме вързаха, после ме сложиха в някакъв сандък, изкараха колата на улицата, натовариха я на едно голямо полуремарке, с каквито возят новите заводски автомобили, и ме откараха в своето убежище. Вярно е, че съм мъж, но днес полът не може да се различи от пръв поглед, не нося брада, красив съм, така че ме измъкнаха от багажника в подножието на великолепна планинска панорама и ме отведоха една в самотна хижичка. Пазеха ме две горили на смени, през прозореца се виждаха снеговете на Алпите, но нямаше, разбира се, никакво печене на слънце, нищо такова. Играех на пулове с мургавия мустакат мъж, защото не му стигаше мозъкът за шах, а другият, без мустаци, но с брада, имаше неприятния навик да ме нарича антрекот1. Намек за съдбата ми, ако херцогът и херцогинята не платят откупа. Вече знаеха, че нямам нищо общо със семейство ди Кавали или ди Пиедимонте, но това изобщо не им направи впечатление, защото заместващите отвличания бяха станали нещо обичайно. Няколко пъти похитители бяха отвлекли деца по грешка и родителите на истинските жертви бяха помогнали на по-бедните да платят откупа. После това се пренесе и върху възрастните. Немците го нарекоха eine Ersatzentfuhrung2, а те разбират от тези работи. За съжаление, когато дойде моят ред, заместващите отвличания бяха станали твърде много, сърцата на богаташите се бяха втвърдили и никой не искаше да даде за мене пукната пара. Опитваха се да се спазарят нещо с Ватикана, защото църквата е професионално готова на жертви, но това се проточи ужасно дълго. Цял месец трябваше да играя на пулове и да слушам гастрономичните заплахи на онзи безобразник, който се потеше непоносимо и само грухтеше, когато го молех да си пусне един душ — в хижичката имаше баня, а със сапунисването му щях да се заема собственоръчно. Накрая и църквата не оправда надеждите. Присъствах на караницата им, едва не се сбиха, едните викаха: „да му теглим ножа“, другите: „да я хванем за косите тази дъщеря на херцога и да я изритаме оттук“. Мургавият упорито ме наричаше дъщеря на херцога. Имаше липома на темето и все трябваше да я оглеждам. Хранех се с това, с което се хранеха и те, с тази разлика, че те се облизваха след макароните със зехтин, а на мене ми се повдигаше. Още ме боли врата от времето, когато ме насилваха да си призная, че съм поне някакъв далечен родственик на херцога и херцогинята, след като съм спрял на техния паркинг, и тъй като ги бях подвел с това, изкараха всичкия си яд върху мене. Оттогава Италия престана да ме интересува.

Австрия е приятна страна, но я познавам като петте си пръста, а имах желание да отида там, където още не съм бил. Оставаше Швейцария. Исках да попитам братовчеда на Тарантога какво мисли за нея, но постъпих неразумно, защото той наистина е голям пътешественик, но и любител-антрополог, който събира така наречените графити3 от всички тоалетни по света. Цялата си къща е превърнал в тяхно хранилище. Когато започне да говори за това, което хората пишат по стените на клозетите, в очите му светва огънят на вдъхновението. Той твърди, че само там човечеството е напълно искрено и че на фаянсовите плочки се вижда нашето „мене, текел, фарес“4 и „entia non sunt multiplicanda praeter necessitatem“5. Братовчедът на Тарантога фотографира надписите, увеличава ги, залива ги с плексиглас и ги закача вкъщи по стените. Отдалече приличат на мозайка, но отблизо спират дъха на човека. Под екзотичните, каквито са китайските и малайските, поставя техен превод. Знаех, че е попълвал колекцията си и в Швейцария, но сгреших, като го потърсих, защото не беше видял там никакви планини. Оплакваше се, че от сутрин до вечер мият тоалетните и унищожават великолепни надписи, дори подал в цюрихския Kulturdezernat6 докладна записка да ги мият през два дена, но никой не искал да разговаря с него, а да го пуснат в дамските тоалетни дори и дума не дали да се издума, макар че има документ от ЮНЕСКО, за който не зная как го е получил, но удостоверява научния характер на неговите занимания. Братовчедът на Тарантога не вярва нито на Фройд, нито на фройдистите, защото от Фройд можело да се разбере какво мисли този, който си представя или сънува кула, тояга, телефонен стълб, цепеница, теглич на каруца, кол и така нататък, но цялата философия свършвала, когато някой сънува без заобикалки. Той изпитва лична антипатия към психоаналитиците, смята ги за идиоти и естествено трябваше да ми обясни защо. Показа ми перлите на своята колекция, стихчета на около осемдесет езика, готвеше се да издаде богато илюстрована книга, компендиум7 с атлас, беше направил, разбира се, и статистически изчисления колко и какви надписи се срещат на квадратен километър или може би на хиляда жители, не помня вече. Той е полиглот, макар и в определени граници, но това също не е малко, ако се вземе предвид богатството на човешките изрази във въпросната сфера. Твърди обаче, че обстановката го отвращава до повръщане и си носи задължително хирургически ръкавици и дезодорант, но като човек на науката е длъжен да потиска рефлексите си, защото в такъв случай и ентомолозите ще трябва да изучават само пеперудите и калинките, а за хлебарките и въшките няма да се чуе нищо. Страхуваше се да не му избягам, държеше ме за ръкава и ме побутваше по гърба към стените с по- забележителни надписи. Не се оплаквам, каза, но не си избрах лесен живот. Който ходи в обществените писоари с накачени по себе си фотоапарати и обективи, наднича последователно във всички кабини, сякаш че не се решава коя да избере, и влачи със себе си статив, прави клозетните касиерки подозрителни, особено след като не иска да остави при тях своя товар, а мъкне вътре всичко, затова дори и бакшишите не го спасяват от неприятности. Най-вече блясъкът на светкавицата зад затворената врата действал като плащ на бик на пазителките на клозетния морал, за които той се изразяваше с неприязън. При отворена врата не можело да се работи, защото това ги дразнело още повече. Странно, но клиентите, които идвали там, също го гледали навъсено, а се случвало и да не му се размине само с погледи, макар че сред тях вероятно се срещали автори и трябвало да са му поне малко задължени за вниманието. В автоматизираните тоалетни нямало такива проблеми, но било необходимо да ходи навсякъде, иначе събраният материал нямало да представлява сериозна статистическа извадка. Трябвало за съжаление да се ограничава с такива представителни извадки, защото всичките клозети по света били свръх човешките сили, вече не помня броя им, но той беше пресметнал и това. Той знае с какво се пише, когато човек няма нищо под ръка, и особено по какъв начин някои хора, подтиквани от своята изобретателност, поместват афоризми, че дори и рисунки под самия таван, макар че толкова високо по порцелана не би могло да се покатери и шимпанзе. Подсказах от учтиво желание да се включа в разговора, че може би носят със себе си сгъваеми стълбички, и това мое невежество съвсем го разсърди. Накрая успях да се измъкна и избягах, защото той продължаваше да ми говори на стълбището, след което много ядосан от провала, тъй като не разбрах нищо за Швейцария, се върнах в хотела, където се оказа, че няколко от сочните образци, които ми беше издекламирал, така ми се бяха набили в мозъка, че колкото повече исках да ги забравя, толкова по-упорито се пъхаха в мислите ми. Но братовчедът може и да имаше някакво свое право, като ми показа големия надпис, който виси над бюрото му: Homo sum et nile humani a me alienum puto8.