кара да полагаш усилия, за да се избавиш от нея, а лесно придобитото и достъпно като въздуха благоденствие е по-голямо зло затова, защото от него няма къде да отидеш, така че трябва да го увеличаваш, нищо друго не можеш да направиш. Не само трябва да имаш все повече — сега, на момента, под ръка, — но трябва едновременно с това да имаш все повече нови, по-нататъшни възможности. Ето защо се е наложило да преправите света, след като не сте искали или не сте могли да се заемете и да преправите самите себе си, което впрочем, както знаем, дава наистина по-други резултати, но не по-малко фатални. Нищо обаче не убива така хуманното у мислещото същество, както благосъстоянието, получено даром и без участието, без подкрепата, без съдействието на другите мислещи същества. Не трябва нито да бъдеш добър към някого, нито да правиш услуги, нито да помагаш, нито да бъдеш сърдечен, защото това става също така безсмислено, както да даваш милостиня на богаташ, както медната монета в златна мина. След като всеки вече има повече, отколкото би могъл да поиска, какво още може да му се даде? Чувства ли? В такава ситуация може да ги прояви само един аскет към друг. Но в такъв случай аскетизмът се превръща в подигравка с рая на цивилизацията, който е бил създаден с толкова труд, а между другото до ерозия на доброжелателството, привързаността, уважението и любовта се стига постепенно, не за едно или две поколения. Най-напред се появяват примитивни роботи, които изпълняват ролята на слуги, най-напред механиката само подражава неумело на видяното от хората, като програмира внимание, отдаденост и готовност да се служи, но може, а дори и се налага още по това време симулацията да се усъвършенства все повече, железните манекени отиват в музея на техниката и на тяхно място идва ненатрапващото се така грубо като тях, грижещото се, чувствителното, верноподаническото, направо любещо, макар и безразлично, но затова пък безгранично, до самоунищожение, неегоистично внимание на обкръжението, то изпълнява прищевките още преди да си ги помислил напълно, но ако абсолютната власт развращава абсолютно, такава съвършена благосклонност убива съвършено. А след като връщането към недоимъка, нищетата и несъвършенството е невъзможно за обществото, от кого би трябвало то да потърси равносметка за щастието, което го е затрупало, ако не от този, който го създава? Някой винаги трябва да бъде виновен — Бог, светът, съседът, предците, чужденецът, някой трябва да бъде виновен. И какво? Налага се да се защитава от мислещите същества тяхното нежелано щастие, а когато те не могат да го стъпчат, им остава да потърсят равносметка единствено от другите мислещи същества. Така че всички трябва да бъдат пазени от всички и точно това сте направили. Ще нарека това катастрофа: рай за всички, където всеки носи собствения ад в себе си и не може да даде на другите да го почувстват. А най-голямото му желание е да сподели с другите вкуса на своето положение. Искате доказателство? Ето го. Макар че изобщо не сте планирали това, макар че това е било неразумен, а дори неочакван резултат от злопоглъщаемостта на обкръжението, вие сте създали различители на вярата от неверието. Дълбоко истински и неверни убеждения. Правителството казва, че става въпрос за много скучна вяра, ограничена до един параграф, който преименува злото в добро, иначе казано — убийството в свещена заслуга. Че това Кредо не е цел на нашите екстремисти (а вярата все пак трябва да бъде цел), а средство да измамят етикосферата, за да могат да убиват. Така че съобразониците търсят нови програми, които обезвреждат този претекст, а който говори като мене, смятат за враг. Но аз изобщо не съм такъв. Единствените мои думи са: кажете, моля ви, каква полза ще имате, ако успеете да усъвършенствате съобразоните така, че злото, което още се процежда през последната цепнатина, останала на хората, цепнатината на религиозните преживявания, бъде зазидано в тях завинаги? Че се бетонира вътрешният ад на всеки? Наистина ли не виждате абсурда на подобно «усъвършенстване»? Зная, че сте искали да бъде колкото се може по-добре. Не сте искали нищо лошо. Искали сте да направите всеобщо добро и само добро. Но се оказва, че именно това е лошо. Сега вие се мъчите с мелиоративната си дейност да сложите маска на злото. Така че ще излъжете себе си. Вие се стремите към това никой да не може да докаже на вас, на другите, на обществото, че доброто го прави нещастно, че го прави лошо. Нещастието, което е компонента на съществуването, създава вярата. Създава я нуждата от такъв Баща, който никога няма да остарее и да умре, а винаги ще остане безотказно обичащ баща. Създава я чувството, че след като светът не ни обича, трябва да има Някой, който да ни обикне. Вярата възниква не от материалната бедност, а от надеждата, че този свят не е целия свят, че в него или над него има Това или Този, към когото можеш да се обърнеш, когото ще можеш да видиш лице в лице след смъртта, ако не може, докато си жив. С една дума — вярата е заобикаляне на отчаянието под формата на родена от него надежда, защото в пълно отчаяние и без мъничко надежда не може да се живее. Не може макар и заради другите мислещи същества, а вие сте ни отнели тази възможност. Така че новата покълваща вяра, тази, която превръща деянието убийство в добро, в най-висша заслуга, тази жалка форма на изродена вяра е все пак също израз на отчаянието и родената от него надежда, че така, както е, не може да бъде. Първоначалната и вторичната вяра извират от едни и същи духовни извори. Странността на новата вяра произтича от странността на осъщественото състояние на нещата, което сами сте си създали. Моите колеги и приятели съобразоници не мислят така, защото са заети с разрешаването на особените технически въпроси на следващата стъпка в областта на хедоматиката и инхибицията, затова не знаят и не искат да знаят, че тяхната хедоматика постепенно се е превърнала в алгоматика, иначе казано — в измъчване от дружелюбие“.

Памфлет станал бестселър. Специалистите не му обърнали внимание, но той се превърнал в библия за интелектуалците, защото техните ридания и обвинения по отношение на етификацията най-сетне намерили конкретен израз. Известно е от историята, писано е, че няма такова добро, което да не е за някого зло. Доброто може да е и е добро на малки дози, но за цял живот е отрова. А точно Ксаимарнокс твърдял, че колкото по-съвършена е опеката на съобразоните, толкова повече нещастия създава. Правителството мълчало, но имало застъпници и те се заели с Ксаимарнокс, определяйки го като особняк и раздорник. Носели се дори слухове, че е получил отличие от Предводителя. Скоро обаче тази шумотевица потънала в забрава. Предсказанието на стария съобразоник не се сбъднало, убийството като протест срещу принудителната благост не се превърнало във вероизповедание и станало знаме на малко на брой екстремисти, но Ксаимарнокс не се оказал лъжлив пророк за всичко. Случило се нещо много странно, защото етикосферата възродила забравената вече Доктрина за трите свята.

Как станало това? Правителството въвело етификацията, когато Воляния се гърчела от кризи. Благосъстоянието дразнело обществото, прирастът на населението карал градовете да се пукат по шевовете си, изчезвали границите между политиката и злодеянието. Всичко това утихнало под стъкления похлупак на етикосферата, но след четиристотин години се доловили съвсем непознати явления, едновременно полезни и обезпокояващи. Това били промени към добро, които никой не бил планирал, нито предвидил. Намалявал естественият прираст, преставали да се раждат недъгави и умствено недоразвити деца, нараствала средната продължителност на живота. Известно време привържениците на етификацията обяснявали това с облагородяващото умовете влияние на съобразоносферата. Сензация предизвикало едва съобщението на лекарите, че старите хора престават да бъдат безпокоени от типичното за възрастта им чупене на костите, защото те постепенно се метализират. Като враствали в малките и големите пищяли, микроскопични метални нишки увеличавали издръжливостта на скелетите. Този феномен вече не можел да бъде оневинен с общи приказки за възпитателното въздействие на етикосферата, без всякакво съмнение той бил дело на личната воля на съобразоните. Изчезването на счупванията не било лошо — лошо било това, че съобразоните правят нещо, което не им е наредено. Интелектуалците, с които всяко управление под всяка звезда си има само главоболия, отново започнали да питат на висок глас кой кого всъщност управлява: волянците съобразоните или съобразоните тях? Нима успяхте да създадете, питали те сардонично, по- съвършен рай от мечтания?

Съобразониците останали невъзмутими, като обяснявали наляво и надясно, че не се е случило нищо лошо. Етиката не може да се превърне направо във физика. Когато кажеш: „Не прави на другите това, което на тебе не ти харесва“, не се налага да добавяш нищо, защото всеки знае интуитивно какво не му харесва. Когато обаче въплъщаваш такива заповеди във физиката на генерално ремонтирания свят, няма позоваване на ничия интуиция. Програмите се съставят за логически елементи, които им се подчиняват, без да разбират каквото и да било. Съобразоникът не работи като моралист, а като математик, който изгражда дедуктивна система. Такава система произтича от предпоставки, наречени аксиоми. От аксиомите обикновено следва повече, отколкото е знаел този, който ги е установил. Геометрията дава определения за точка, права и равнина, а след това се оказва, че въпреки здравия разум от тези дефиниции се появява и такава равнина, която има само една повърхнина. Програмистите наредили на съобразоните да се грижат за доброто на обществото, а те се грижат повече, отколкото някой е очаквал. Има ли нещо лошо? Ами че това е