изглеждаха отдалече съвсем като нашите, имаха дори кофички за правене на фигури от пясък. Фигури правеше само едно малко момиченце, може би на три годинки, което беше клекнало встрани от другите. Останалите си играеха по друг начин. Замеряха се с шепи пясък, като се мъчеха да се улучат в очите и се смееха, когато като духнат обратно от порив на вятър, пясъкът се посипваше върху тези, които го хвърляха. Измежду живите плетове излезе момченце, не по-голямо от другите, застана до пясъчната площадка и каза нещо, но те не го чуха. Тогава то започна да дразни играещите, при това все по-нагло и накрая ги ядоса. Те се нахвърлиха върху него, но макар че бяха по-високи и трима срещу един, момченцето изобщо не се уплаши и правилно, защото не можеха да му направят нищо. Не зная добре какво парираше ударите им, но дребосъкът стоеше спокойно сред нападателите, разсърдени вече не на шега, които накрая го събориха заедно на пясъка, за да скачат отгоре му. Но то сякаш стана хлъзгаво като лед, те падаха от него и не им помогна нито дружното катерене, нито засилването. Тогава децата, които до този момент викаха, млъкнаха изведнъж и започнаха да се събличат, за да се разправят с другия голи. Двама от малчуганите го държаха, а третият надяна на шията на жертвата въженце, завързано на примка, и го затегна. Понечих инстинктивно да стана, но докато се надигна, въженцето се скъса. Тогава петгодишните деца побесняха. На пясъчната площадка настана такава бъркотия, че се вдигна прахоляк. От време на време някой се измъкваше от него, за да вземе някоя захвърлена играчка, лопатка или гребло, и като я стискаше във вдигнатата си ръка, се нахвърляше върху недосегаемия. Виждах как гневът на децата се превръща в отчаяние. Едно по едно, като хвърляха кое каквото държи в ръката си, те излязоха от пясъчната площадка и седнаха далече едно от друго на тревата, провесили глави. Малкият стана, хвърляше по тях пясък, приближаваше се до седящите деца, присмиваше им се и накрая едното се разплака, разкъса дрешките си и избяга. Неосъществената се жертва тръгна в друга посока. Останалите събираха бавно и дълго нещата си, после клекнаха в пясъка и нарисуваха нещо, след което се отдалечиха. Станах и над главата на момиченцето, което продължаваше да си прави спокойно фигурки, погледнах оставената от децата рисунка, един непохватно очертан силует, разсечен надлъж и нашир от остриетата на лопатките.

Пътят към най-големите открития минава през абсурда. Както е известно, единственият начин да не остарееш, е да умреш и с този извод свършва търсенето на вечната младост. За енцианците смъртта се е превърнала в начало на безсмъртието. Вчера видях един философ, който никога няма да остарее, защото от триста години е труп. Не само го видях, но и разговарях с него повече от един час. Със самия него, а не с негово машинно копие или някакъв друг дублатор. Това беше Аникс, който преди триста и шестдесет години получил титлата придворен мъдрец от последния Ксиксар, така че помнеше още времето на империята. Някога на Дихтония бях чул да казват, че вечният живот не може да се постигне без използването на големи машини, и видях тези машини, тежка апаратура, в която обезсмъртеният трябва да води живот на истински паралитик. Дихтонецът Бердергар беше изчислил, че са необходими точно толкова съоръжения, за да се върне в организма информацията, губеща се в процеса на стареенето. Енцианците се бяха оказали по-находчиви от дихтонците. Не бяха оборили довода на Бердегар, защото това е невъзможно. Направили бяха нещо друго: бяха го подминали с обходна маневра и бяха постигнали безсмъртие чрез смъртта. Трябва да обясня това подробно. Задачата изглежда абсурдна: този, който ще живее вечно, трябва да бъде убит. Работата е в това как се извършва убийството. В тялото се вкарват съобразони, програмирани така, че навлизат във всички тъкани, за да съпътстват молекулярните процеси на живота. Тези съобразони, изградени от податомни частици, са по-малки от най-дребните вируси. Не се виждат и с най-мощен оптически микроскоп. Прилепват към клетъчните ядра и ги запълват. Толкова са малки, че организмът изобщо не ги забелязва, затова и не мобилизира защитните си сили. В началната фаза на ектокирането съобразоните още не действат, а само се учат на своите бъдещи задачи, все едно че четат всички информационни явления, които създават живота. Не повреждат веднага тъканите, защото са само техни пасивни сенки: като някой, който, излязъл самоволно на сцената, започва да копира най-точно актьорите от пантомимата. На пръв поглед в организма не се променя нищо, докато изпълнените с придобитите знания съобразони не започнат да поемат функциите на живите частици на протоплазмата. Необходимата за това енергия те черпят от така наречените тихи ядрени реакции. Въпреки това тези реакции малко по малко убиват организма. Ектокираният не го чувства. Движи се, мисли и действа като преди това, може също да яде и пие, но след известно време, измервано с години, вече няма нужда да се храни. Тялото на такъв човек умира постепенно, но той не знае нищо за това. Настанените в него трилиони съобразони са се съединили в невидим податомен скелет, за когото промяната на живата материя няма никакво значение и точно това е екток, иначе казано — труп, чието разлагане става на незабележими дози. Предишното му тяло малко по малко се отделя с отходните продукти, но той не знае нищо за това, защото макар че е умрял, продължава да живее. Това е все едно някой да задвижи стара машина на Уат не с подаване на пара от котела, а с миниатюрен електромотор, скрит във вала на маховото колело, така че вече не парата, а електрическият ток движи буталата и колената. Така задвижената машина се превръща в съвършен макет, в движеща се декорация и същото е с тялото на ектока. Енцианското название превеждаме на гръцки, „ектос“ означава „външен“, защото безсмъртието идва отвън. Специалистите наричат тази подмяна на тялото псевдоморфоза: неживите логически системи, съобразоните, заменят живата протоплазма. Организмът запазва вида, формата и функциите си, натъпкан като чучело, а цялата ужасяваща смешка е в това, че заместващата структура е по-дълготрайна и по-ефективна от естествената. Известно време двете системи — органичната и съобразонната — работят заедно, но неживата унищожава бавно живата и най-големият проблем на ектотехниката бил да се намери необходимият синхрон между настъпващата смърт и съответно настъпващата псевдоморфоза. Единствено това изглеждало в началото неосъществимо. Успехът бил платен с хекатомби лабораторни животни. Когато промяната на материята започне да се къса като прогнило платно, съобразонният носител вече е успял да приеме нейните функции и остатъците от живота, които туптят в тялото, са вече само издълбана черупка, празна какавида, маска, зад която пулсира мълчаливо енергетичният скелет на съобразоните. Ектокираният не може да стане по-млад, защото съобразоните научават от тялото само толкова, колкото то е съдържало по време на тяхното навлизане. Мнимият живот трябва да се живее на възраст, в която е съобразонирано тялото. Затова най- добри резултати дава ектокирането в младежка възраст. Сто години след началото на ектокирането индивидът е вече биологически мъртъв. В организма му няма и следа от мускули и нерви. Това означава, че съществуват техни превъзходни заместници, защото са претърпели цялостна псевдоморфоза и са били заменени със съобразони, станали са субстрат на безсмъртието. Така че наистина трябва да умреш, за да го постигнеш. Долу-горе след двеста години се стига до незначителни промени във външния вид, но както се твърди, ще ги забележи само окото на специалиста. По това време вече не е останало нищо от автономията на жизнените процеси. Всички телесни органи действат като парната машина, която тайно се задвижва от електричество, иначе казано — мнимо. Очите могат да помътнеят временно, защото тук псевдоморфозната синхронизация понякога отказва да действа, но така или иначе бързо ще придобият бистротата на твърдо стъкло. Ако видите кожата на ектокирания, тя е малко по-тъмна, защото съобразоните, които действат непрекъснато, отделят по време на ядрените промени йони на тежки метали. Металният блясък на кожата се появява обикновено след триста години. Никакви други ефекти не се проявяват най-малко пет хиляди години. Кръвта продължава да тече по жилите, но това е вече неангажирана с нищо червена течност и не пренася кислород, така че е само като стара декорация. Ако сърцето спре — макар че не спира, като описаната по-горе парна машина, — ектокът ще продължи да се движи и мисли, защото то вече не поддържа живота. Но ще работи и по-нататък, тъй като чувството за глуха тишина и пустота в гърдите би могло да предизвика безпокойство. Така че всички признаци на живота се запазват — освен него самия. Защото вече имаме биологичен труп и като всеки труп той не се бои нито от пълния вакуум, нито от болестотворните микроби, нито от най-силния студ. При своите ядрени промени съобразоните отделят топлина, дозирана така, че ектокът не се различава по температура от живо същество. Но привидностите се запазват само там, където това е необходимо за доброто самочувствие. Вътрешността на ектокирания череп е студена, защото съобразонираният мозък работи по-добре при ниска температура отколкото на топло. Когато се стигнало до масово ектокиране, изследователите установили едновременно неговата превъзходна телесна безотказност и неговите множество неочаквани психически резултати като различни форми на неврози, а дори и лудост, защото нямало начин да се затворят очите на обезсмъртяваните за цената, която