малка масичка до прозореца, под рододендрон, който растеше в майоликова саксия, между нас димеше кафеварка с мока и имаше една чашка, за мене, до сребърна захарница с британски лъв, струва ми се, а за домакина беше поставено нещо като малка круша с краче или гъба с лазурна шапчица. Тахалат се извини, че няма да пие това, което пия аз, не е свикнал, така че разчита на моето разбиране. Уверих го, че ми оказват прекалено голямо внимание и така известно време любезничехме, аз, като бърках захарта в чашката, а той, като се играеше с крушата-гъба, която нямаше опашка, а тръбичка и съдържаше някаква течност. Тахалат заговори за моето фатално приключение, за да каже, че съм се измъкнал от него невредим благодарение на етикосферата, макар че може и да не си давам сметка за това. При антиартистите нищо не ме заплашвало, добави той, а що се отнася до хиндианците, те живеят в резерват, който е съобразониран само на повърхността. Когато обаче се разбрало, че съм отвлечен, била повишена местната концентрация на съобразоните, за да проникнат и в подземието.
— От вас ще разбера в края на краищата как действат съобразоните — казах, като се чудех скрито на отличния вкус на волянското кафе.
— Най-добре е да го видите на практика — каза директорът. — Може ли да ви помоля за любезността да ми ударите един шамар?
— Какво, моля?
Помислих, че е станала грешка при превода, но директорът повтори с усмивка:
— Моля да бъдете така добър и да ме шамаросате. Ще се убедите как действа етикосферата, а след това ще обсъдим експеримента… Ще трябва изглежда да стана и ще ви помоля да направите същото, така ще бъде по-добре…
Реших се да го ударя по лицето, след като искаше това, и ние застанахме един срещу друг. Замахнах не много силно, защото не исках да го съборя на земята, и замрях с вдигната ръка, защото нещо ме задържа. Беше ръкавът на сакото. Стана твърд като ламаринена тръба. Помъчих се поне да свия ръката си в лакътя и с най-голямо усилие постигнах частичен успех.
— Виждате ли? — каза Тахалат. — А сега моля да се откажете от шамарите…
— Да се откажа ли?
— Да.
— Е, добре. Няма да ви ударя по…
— Не, не. Не става въпрос да го кажете. Трябва да си го внушите, като вземете тържествено вътрешно решение.
Направих долу-горе това, което казваше. Ръкавът омекна, но не напълно. Чувствах все още неговата неестествена твърдост.
— Защото още не сте се отказали напълно от намерението си…
Стояхме, като продължавахме да се гледаме, и след малко материята доби обичайната си мекота.
— Как става това? — попитах аз. Бях със сако, донесено от Земята. Пепеляво, на дребни сивосини капчици, от шевиот. Огледах материята на ръкава отблизо и видях, че малките косъмчета на тъканта се слягаха едва сега, като козината на най-напред заплашено, а след това успокоено животно.
— Намерението за агресия предизвиква промени в организма. Адреналинът навлиза в кръвта, мускулите се напрягат незначително, променя се йонното равновесие, а с него и електрическият заряд на кожата — каза директорът.
— Но това е моята земна дреха…
— И точно затова не ви пазеше в самото начало, а едва след около три часа. Наистина, не съвсем — макар че съобразоните са попили в материята, останали сте за тях непознато същество, затова са реагирали максимално чак когато сте започнали да се задушавате, там, в подземието, нали…
— Те ли разкъсаха нашийника? — учудих се аз. — Как е възможно?
— Нашийникът се е разпаднал сам, съобразоните само са издали заповед. Ще трябва да ви обясня това по-подробно, защото съвсем не е просто…
— А какво би станало — прекъснах го, осенен от нова мисъл, — ако си сваля сакото?… — изведнъж си спомних как там, в мазето, всички се мъчеха отчаяно да се съблекат.
— Ами моля… — каза директорът.
Окачих сакото на облегалката на фотьойла и огледах ризата си. Нещо ставаше с поплина на розови квадратчета — микроскопичните му влакънца настръхнаха.
— Аха… ризата вече се активизира — казах досетливо. — А ако си сваля и ризата?
— Моля ви най-сърдечно да си свалите ризата… — каза той разпалено, направо ентусиазиран, сякаш бях отгатнал желанието, което не е смеел сам да изрази. — Моля ви, не се стеснявайте…
Странно беше да се събличам в тази изискана зала, в светлата ниша до прозореца, под палмата. Това сигурно нямаше да изглежда така необикновено, ако се събличах в по-екзотично обкръжение, но развързах планомерно вратовръзката си, придърпах гол до кръста панталоните и попитах:
— Може ли, господин директоре?
Той приближи към мене лицето си някак даже пресилено, а аз, без нито дума повече, замахнах с леко разтворени крака, които се плъзнаха толкова внезапно в противоположна един на друг посока, сякаш подът беше от лед, намазан с олио, и аз се проснах в краката на волянеца. Той ми помогна внимателно да стана и тогава, както се изправях, го ударих уж без да искам с лакът в корема и чак изохках, защото лакътят ми сякаш срещна бетон. Някаква броня ли имаше под дрехите си? Не, виждах тънката му бяла риза между отворите на сакото. Трябва да беше ризата. Като се правех, че изобщо не съм имал намерение да го удрям, седнах, за да огледам една след друга подметките на обувките си. Изобщо не бяха хлъзгави. Най-обикновени на света кожени подметки и профилни гумени токове, каквито обикновено нося, защото придават еластичност на походката. Спомних си общото падане на артистите, които тръгнаха заедно към мене, когато се криех зад ангела. Затова значи! Вдигнах глава и погледнах неподвижните очи на събеседника си. Той се усмихваше с разбиране.
— Съобразони в подметките ли? — обадих се първи.
— Разбира се. В подметките, в дрехите, в ризата, с една дума — навсякъде… Надявам се, че не сте се ударили зле?…
Скритият зад тези думи смисъл беше по-малко любезен: „Ако не беше замахнал толкова силно, нямаше да паднеш на земята“.
— Няма нищо. А ако се съблека съвсем гол?…
— Ами тогава, различно е… не мога да ви кажа точно какво би станало, защото самият аз не зная. Ако можеше да се знае, би могло да се заобиколят уморите, или умиротворителите на морала… моля ви любезно да обърнете внимание, че филтър на агресията е цялото обкръжение, а не само облеклото…
— А ако някъде, на уединено място, ви хвърля камък по главата?
— Допускам, че камъкът ще бъде отклонен по време на полета си или ще се разпадне при удара…
— Как може да се разпадне?
— С изключение на малко места, каквито са резерватите, у нас вече няма необлагородени вещества…
— Как така, и плочите на тротоарите ли? И чакъла по пътеките? И стените? Всичко е изкуствено?
— Не е изкуствено. Съобразонирано е. Само в този смисъл, ако желаете, е изкуствено — той говореше търпеливо, като подбираше внимателно изразите си. — Необходимо беше.
— И всичко, ама всичко, е от тези логически елементи? Това обаче трябва да е струвало страшно много средства…
— Разходите наистина са били значителни, но все пак не толкова страшно много, защото в края на краищата това е нашето основно производство…
— На съобразони ли?
— Да.
— А през зимата? А облаците? Когато водата замръзне? И изобщо може ли да се съобразонира водата?
— Може. Всичко може, уважаеми господине.
— И хранителните продукти ли? Това кафе?…
— И да, и не. Може би без да искам съм ви подвел по отношение на технолоигята. Вие си мислите, че всичко е направено ЕДИНСТВЕНО от съобразони. Само от тях. Но не е така. Те са във всичко, както, да
