Паднал в ъгъла до комина, не издрънчах нито един път с веригата, докато пееше, защото виждах, че нещата отиват на зле. По-зле не можеше да бъде. Похитителят не беше, за съжаление, толкова необразован, както отначало си помислих, след като до него бяха достигнали моменти от нашата обща история, а дистанцията между нашите светове правеше предварително напразни всякакви опити за защита: смяташе ме за шпионин на убиваща звездна раса и не си въобразявах, че ще мога успешно да го накарам да разбере разликите, които биха имали силата на доказателство пред всеки земен съд, но не и тук, в мазето на една чужда планета. Бях като парализиран, нямах дори сила или желание да посегна отново за джобното ножче, когато внезапно се разнесоха неразбираеми викове и тропот и през вратата изтъркаля с викове кълбо енцианци. Познах артиста-художник Ксиц, антипредседателя и Патока, все още имаха човешки вид, няколко други обаче не бях виждал досега, може да бяха приятели на моя пазач, не зная, защото изобщо не можах да видя никого от тях преди малко в тъмното, когато ме слагаха в сандъка. В първия миг ми се стори, че се бият помежду си, но това беше нещо друго, още по-необикновено: всеки като че ли се бореше със себе си. Моят пазач скочи от пода без каквото и да е учудване, като викаше:

— Сваляйте дрехите, веднага, хващат ни, ама че гадост, филтрите са пропуснали, ще ни вържат с гащите! Хайде, бързо, защото вече се втвърдяват… — и като крещеше така, сам едновременно с това сваляше панталоните си, но го правеше все по-трудно, по-бавно, а другите, мятайки се на всички страни като риба на сухо, също се бореха, един със сакото си, друг с ризата или може би с туниката си, всичките все по-бавно, сякаш че ги заливаше някакво невидимо сковаващо лепило, някакъв сгъстяващ се сироп, и не мина половин минута, а вече едва мърдаха крайниците си, същински мухи в невидима паяжина. Моят похитител, който си беше свалил сакото преди да затанцува, трябваше да се справи само с широките си панталони, но те го стегнаха по такъв начин, че само пълзеше по гръб, с крака, вирнати към тавана, скубеше пера от главата си и ругаеше на поразия. Помагаше ли ми някой? Спасяваха ли ме? Но в мазето нямаше никого освен мене, все така бях свободен в движенията си, макар и на веригата… а те, като лежаха встрани, кой по корем, кой на гръб, крещяха от отчаяние и ярост:

— Гадост… криминалният филтър е пропуснал… ох, задушавам се… Гургакс, помогни ми, ръката ти е свободна… не по пищялките, идиот… не съм аз, а гащите… председателю, имаш ли кримистър?… откъде да ти го взема… ох, без ченгета ни спипаха… умииииирам!!!

Техните жалостиви стонове и крясъци така ме объркаха, че като забравих изобщо за веригата, станах от пейката. От движението нашийникът стисна гърлото ми, паднах и почувствах следващо дръпване, но някак си по-меко и за мое голямо учудване халките на веригата се отвориха… виеше ми се свят, клекнах, все така с нашийника, но когато сложих инстинктивно пръст между него и шията си, почувствах, че е като от тесто… ето защо го скъсах съвсем лесно и се изправих на омекналите си крака, като гледах моите похитители от първото и второто нападение, които бяха все така безпомощни и едва се движеха по пода, макар вече да разбрах, че това не е агония, че нищо всъщност им няма, а само дрехите, след като се бяха втвърдили като гипсови отливки, ги държаха, облепили ръцете, краката и телата им…

— Бозайникът си отива, неговия род млечен, дръжте го, ако държите на честта си… — започна да хрипти Гургакс, който преди минута танцуваше и пееше за гибелта ми. Явно беше по-разярен от останалите, защото другите — не зная защо — като че ли се стараеха изобщо да не ме забелязват в позорното си положение… а аз стоях над тях, дишайки тежко с омекнало парче от нашийника в ръка, без да зная дали трябва да бягам, накъдето ми видят очите, или да им кажа нещо… нужно ли е да натрапвам помощта си? Признавам, че не можах да се реша на това. Отминах един след друг втвърдилия се Ксиц и Патока, чиито вкаменени ръкави на сакото бяха изправили ръцете му нагоре, и тихичко, мълчешком се измъкнах през вратата, като все очаквах, че и моите дрехи изведнъж ще се разбунтуват по същия неразбираем начин, но нищо такова не се случи. Намерих стълбището, тежката желязна врата беше открехната, големите и резета висяха, сякаш ги беше стопил огнен жар, но бяха студени. Като направих усилие, сам не зная защо, да не допра рамката, продължих по-нататък по стълбите, видях обсипаното със звезди небе, почувствах студения полъх на вятъра… бях свободен. От луната нямаше и следа. Цареше непрогледен мрак. Протегнал напред ръце, вървях внимателно под разискреното небе, когато една звезда промени цвета си и започна да се приближава към мене. Докато разбера какво означава това, чух шум, звездата се превърна в пулсираща светлина, която обля и мене, и околността с живачен блясък, спуснах се да бягам и се проснах в някакъв бодлив гъсталак. Нещо меко падна върху мене, извиках и изглежда в същото време изгубих съзнание. Не зная колко дълго съм бил така. Чух неразбираеми гласове, но не смеех да отворя очи. Лежах на нещо студено, много леко, като въздушен балон. Ръцете и краката ми бяха свободни. Отворих едва-едва едното си око. Над мене се беше надвесил енцианец със сребърен плащ и малка светлинка на челото.

— Кси кса — каза той.

Същевременно нещо под мене, като че ли от дълбините на надуваемата възглавница, която беше под главата ми, каза:

— Не падай духом, уважаеми господин Ийон Тихи. Ти си сред истински приятели, под грижите на опитни медикатори и медиканси, и косъм няма да ти падне от главата. Можеш ли да говориш? Бъди добър да издадеш земен глас от своето естество, за да знаем, че ни разбираш.

— Разбирам, ох, разбирам — казах аз и сам се учудих на моето стенание, защото нищо не ме измъчваше.

— Ксу ксу — каза все още наведеният над мене сребрист енцианец и изгаси челната си светлинка, а нежно модулираният глас от възглавницата ме уведоми:

— Официалното посрещане на скъпия господин Ийон Тихи ще се състои, когато Той се насити на необходимата почивка. Стаите на правителствения хотел са отворени за господин Тихи и нищо не го — не те — заплашва. Неприятно нещо се случи заради двойна засада. Всичко ще изясним, инцидента ще оправим, поклон смирен ще направим. Нека спи благородното ви Естество, Да почиваш Дълго…

Само да не е завинаги — помислих си аз, но тук сребърният енцианец каза:

— Ксо ксо — и едновременно с това потънах в здрав сън.

Държаха ме в това подобие на болница само едно денонощие, след което решиха, че съм в добра форма и мога да се пренеса в хотела. Не зная защо лечебното заведение разполагаше с преводилки, които се изразяваха така странно — никога след това не попаднах на подобни. Разбрах колко ловко се бяха справили с мене похитителите от групировката на Патока, Ксиц и Съюза на антиписателите. Истина е, че бях невнимателен. Скокът от мъглистите блата и пощръклелите курдли до мегалополиса беше толкова внезапен, че загубих ума и дума и когато на космодрума към мене се приближиха четирима изискани волянци, помислих, че са делегати от Дружеството за земно-енцианска дружба. Объркан от великолепието и прекалената вежливост на въпросните индивиди, се оставих да бъда отведен до превозното средство и дори не ме учуди стръвната прибързаност, с която ме напъхаха вътре. Когато ме возеха към малкия дворец, където не можеше да се гледа от яспис, злато и дявол знае какво още, и се оставих да ме водят като овен сред мебелите-олтари до известната ни зала, в същото време специален подмененец, който се правел на Ийон Тихи, мамел истинската делегация и при първия удобен случай се измъкнал, така че органите останали с празни ръце и нямали понятие къде да ме търсят. Отвличането станало на космодрума защото, както ми беше обяснено, етикосферата още не ме познавала и затова не можела да се намеси веднага в моя защита. Пълнеха ми главата с много неща, които не разбирах, но като не исках да правя впечатление на глупак — нали се бях оставил да ми сложат лесно нашийника, — предпочитах да мълча дипломатично. Преместването в хотела се оказа преместване на самия Олимп. Нещастниците сами вече не знаеха какво трябва да правят с мене, за да компенсират някак си неприятностите, които изпитах в началото. Не стига, че спалнята ми е златна и златото може да се разпалва или гаси със съответно устройство (нося го в джоба си), че в касетоните на тавана седят амурчета (които между другото предизвикват неприятни асоциации) и политат към мене, колкото пъти отворя уста, за да ми поднасят патери с лакомства, ами с облеклото ми се занимава Меркурий, а в ъглите между кристалните колони на леглото (лежа под балдахин) стоят нащрек две Афродити — на Анадиомен и Калипигос. Не зная точно за какво са, защото не правят нищо, а някак си е неудобно да попитам. Обувките ми чисти Зевс с апарат, който прилича на вретено. На стената срещу леглото ми има огледален щит с главата на Медуза, по-скоро отблъскваща, най-вече защото змиите на главата се движат и всичките ме гледат, когато мръдна, но не върви да се оплаквам още в самото начало,