в цветята, потъпквателят на световете е двуног замърсител на битието, сакрементален лъжльоядач, циниковред, иначе казано — вреден циничен разсополивец, не е ли така? Ако срещнеш някого с продрана дреха в блатото, някой нещастен шаечник в лошо време, от уважителна жалост веднага жлъчката ти в съмнение ще се скъса и към сърцето ти ще заплете бледата искра на грижите. Ах, пироннико, ако така съвсем фактически срещнех някъде сираче да плаче, двугърб или поне по-малък инвалид, или недъгавец, замръзнал на света заекливец, без гащи, който има нужда от подкрепа, как бих го приласкал, заобичал, притиснал до гърдите си, а като го нахраня, бих му изпял в немитото, едро, но народно ухо своята песен! Но жалко за думите — няма да ги чуе, синтурата няма да даде, мамка и съобразонна! Когато отидох при конфесионатора, той ме посъветва да гася жаждата на моето милосърдие със съответни поръчки на синтесантименти и синтесенти вместо истинско Милосърдие, чуваш ли, земно кученого?! Ох, без да се бавя значи изтичах вкъщи за туба с бензин, за да запаля собственоръчно този конфесионатор, което, както лесно ще разбереш, никой не ми пречеше да направя. На другия ден там поставиха нов, стоканален, за да изповядва едновременно по много наведнъж. Тогава разбрах, че вече е дошло време да се вкара в ред НАРОДА и че това е Единственото спасение. О! как ме озари това прекрасно мое откритие! Спасител на масите, разбрах, може да стане само терористът-вредвкарвист, който скалъпените свободи, разсланинени от милионното подхлъзване, ще върже, ще направи по-малко, ще запуши и ще прикове здраво и от общото беснеене, след хриповете и стенанията, ще се появи със силен врясък Висшето видение, което ми беше зора в мрачната нощ на извампирения либерализъм… Ах, вършитба на либерали, снопи гнусни егалитаристи стъпкани от моя справедлив гняв! Ах, синя далнина и дрипльовци в струпеи! Ела, казах си, сладък дом на робството, съвсем просташко, обикновено, потискащо, тупалупско, разцъфни ти, мой розмарин! Колкото са звездите на небето, толкова синини трябва да има по дарителите на вредни блага! Така минах в нелегалност. Конкретно към тебе нямам нищо против и моите колеги също, но трябва да загинеш, защото не може да се започне, започвайки от когото и да е. Какъвто собственикът, такъв и магазинът, трябва да се намерят сили за намеренията! Ако не сме ние, всичко ще се потопи в кибермазнина със захарин! Трудно е да се изкаже — трябва да се коли! Всеки велик преврат е започвал така, дори без идея, а какво остава за нашия. С една дума, стига приказки, нужни са дела!

— Какво — извиках така, че чак веригата ми издрънча, — искате да ме убиете ли?

Сам не зная защо се изразих някак си неестествено. А малкият, вместо да изпълни кървавото предсказание, се отпусна пребледнял в обятията на колегите си, които го прегръщаха, а той само дишаше тежко, сякаш не беше свикнал с това. Следващият влезе в кръга и като вдигна двете си ръце към амурчетата със закуските, каза с мистичен шепот:

— Загиваме, господин Тихи!

Просъска го толкова покъртително, че някак си ми стана жал въпреки нашийника, затова попитах:

— От какво и защо?

— От благоденствието…

— Принудително ли е?

Той се заля от ядовито подигравателен смях, който премина в хълцане. Останалите похитители също триеха скришом сълзите си.

— Не, ни най-малко — простена той, — но макар райският хляб да горчи, никой няма да се лиши от него доброволно. Абсолютното благоденствие покварява абсолютно! Народът вече няма да се откаже! Можеш да разчиташ на него, когато го заплашва беда, но не и когато го угнетява великолепието. Не му се иска да бъде иначе, след като иначе вече значи само по-лошо, а не по-добре! Разбира се, някога беше на мода аскетизмът — супа от горски корени, къща с покрив от слама, курдел в конюшнята, рала, дрипльовци, налъми на босо, парцаливо облекло, но всичко синтетично, корените от трюфели, курделът с поставка като на детско конче, сламата найлонова, ралата самодвижещи се с транзистори, лъжлив аскетизъм беше това, така че бързо се изтърка. Ах, господине, не знаеш ти как се мъчат всички! При самия вид на изберака, който приготвя ново заласкаване, гражданите ги хваща треска на решенията, не един разбива или разглобява своя изберак, но какво от това, той веднага се самопоправя. Най-страшното е, че народът ни мрази, нас, които се борим за неговото добро, защото не иска да разбере, че е пред прага на гибелта. Затова, уви, трябва да те убием, уважаеми господине…

Може би това беше техният официален говорител — не зная, във всеки случай не ги задоволи с експозето. Забрави да добавиш, викаха един през друг, че великото дело изисква велика жертва! Не акцентира както трябва върху общоисторическата страна на това, което скоро ще настъпи! Какво именно? Кожодерство! Може би, след като ставаше дума да ми смъкнат кожата. Но перспективата за Тихобой (повтарям след ангела, който превеждаше майсторски всичко) не ме порази допълнително, защото предпочитам конкретната заплаха пред заплахата, гъделичкаща гръбнака със смъртоносни алюзии; мисълта ми стана бърза и се напрегнах целия, като замислях отбраната, защото нямах намерение да си продам евтино кожата; едновременно се впуснах с тях в дискусия, като подчертах, че не може да се подкрепят високи идеи с убийство, но все едно говорех на стените. От идеалистично облещените им очи святкаше твърд фанатизъм, по-скоро бих избил от главата на готвачките кървавите мисли, ако бях пуяк в кухнята преди празниците, отколкото на тези ентусиасти, които искаха, като ме убият, да извоюват неизвестно какво, неизвестно как; посегнах към панталона си за джобното ножче, тук обаче бях отново изненадан, защото се оказа, че това, което смятах за епилог, е било само начало на истинското следствие. Искаха поред думата, водещият теолог или антижрец направи списък на говорещите, гласуваха дневен ред и комисия по предложенията и бавно, като се вслушвах в техните изказвания, долових най-сетне смисъла на нещата. Смъртта ми вече беше решена и не подлежеше на съмнение относно предметната страна, но не и обосновката. Сега ставаше въпрос от каква позиция трябва да бъде извършено това, което трябваше да бъде извършено. След бурен дебат в средата излезе един артист екстремист, поклони се и заговори напевно:

— Уважаеми пришълецо, дано загинеш от ръката ми! Считам се длъжен да ти кажа защо захвърлих любимата си палитра заради тебе. Искал ли съм кръв? Никога! Какво жадувах? Да творя. Да рисувам! Да полагам върху грубата основа на боята изповедта на сънищата и някой, който и да е, един път да погледне и да извика поразен. Нищо повече, кълна се. Но виж: как да рисуваш тук, когато е достатъчно да поискаш и стената, благодарение на своите интегрални меандри, както и на четачите на желания, сама, жива и умела, ще нарисува по себе си фрески??? Ето защо, когато в детските си години изявявах желание да рисувам, ме побутваха към стените. Какво да правя? Давах им известно време поръчки, а сърцето ми се свиваше от жал. Но със стените се приключи бързо, защото се появи ново направление — елоквентизмът171. Не беше лошо направление, но какво от това? Докато успях да се впиша в него, за едно тримесечие се самокомпютризира. А после за шест седмици се появи дублизмът. След като картината може да говори сама със себе си, може и да нарисува нещо сама, нали? Но аз бях упорит, чаках и се появи екскрементизма. Кухненска лъжица растително масло върху платно четири на шест. Когато липсва вдъхновение — рициново масло. Какво може да се направи срещу Тиранията на изкуството? Затова се тровехме всички с цинков окис172, но и това бързо изгуби актуалност. И дойде суицидизмът173, наречен също самизъм. Първо беше вентризмът174 — отива човекът на изкуството и показва корема си, лакиран и с какви ли не неща, залепени с пластир или имплантирани, но публиката се пресити и на това, така че на вернисажите се поставяше бетонна стена и творецът, като се облее обилно с брилянтин, се засилва отдалече и се удря в стената, за да остане така, натюрморт в стил автосакрификационизъм. Макар че това може да се направи само един-единствен път, намериха се готови да се жертват! Аз обаче имах много твърд череп, а и бетонът скоро омекна, известно е — съобразоните се грижат за нас… А когато навърших двадесет и седем години, на мода беше генизмът. Взема се миксер и се разбъркват в него най- различни гени, от кол и въже свалени, за да се появи monstre pittoresque175, но и това премина, говедобразите вече не са актуални. След това се появи деструкционизмът, ликвидирането на колеги, но и той отстъпи място на ново направление. Креационизмът не е някакво ровене в глината и гипса, а създаване на произведения в духа на епохата, спътници във вид на златни олтари с аквариуми, в които самочисти се грижат за зъбите на всяка акула, или многоцърковна безгравитационна урбанистика, при която църквите в орбита телескопират своите кули и камбанарии като омари в празното пространство, но всичко това, за съжаление, без дух, без вяра, и съвсем индивидуално, лично, необходимо беше всяко подобно творение да се залива с черна стъклена маса, за да не го види