чуждо око, а още по-добре — да се стрива на прах, това обаче също не подкрепяше линеещата творческа страст…

— Не издребнявай, Ксиц! — викаха другите. — Бий право в центъра! Без детайли, давай, смело, дръж най-главното! Ще ти помогнем! Приятелче, не се предавай предварително!

— Не се предавам — ръмжеше вече той, — ars pro arte176 значи с ножа да одереш милосърдно кожа, богоид, дръж, хвани земяка за шията, ще направя от него произведение на изкуството!!!

— Кожата на ближния да смъкнем! — започнаха да се дерат останалите, като скочиха на крака, това изглежда беше нещо като техен химн, спуснаха се към завесата, вероятно за инструментите, аз се изправих бързо, от което веригата ми издрънча.

— Полудяхте ли! Спрете! — изревах, виждайки с ъгъла на окото си, че ангелът преведе даденото му нареждане, но не се помръдна. Извисен над нас с две глави, той стоеше, като пляскаше равномерно с криле. Въпреки много добрата вентилация, ми стана малко задушно.

— Богоиде, какво има? — викаха те. — Дръж земяка… не иска!… кримистърът му е повреден! Сами ще помогнем! Ксиц е във форма, хайде сега, прители-птици, да се наредим в клин!

Те се наредиха в плътен строй и се нахвърлиха върху мене, но странно, с гръб, като блъскаха пред себе си художника с нож в ръката. В моята блесна джобното ножче. Ако не ме лъже паметта, подобен строй е използвал Александър Македонски, но с по-добър резултат, защото на половината път им се преплетоха краката, сякаш че килимът беше ледена площадка, и те се натъркаляха един през друг в краката ми. Първи се изправи с вик едрият председател на антилитераторите, защото падайки, закачи панталона си за острието в ръката ми. Едва го драснах по седалищните части, а и това всъщност неумишлено, но той ревеше като че ли го колят. Другите бяха толкова отчаяни от провала, че дори не бързаха със ставането. Като лежаха кой както е паднал, те стенеха тихо:

— Не ни достигна вяра…

— Заради Ксиц е. Смрадлив бъзливец!

— Не е истина! Заради вас е! Заради вас! — избухна в ридания екстремният художник.

— Какво-о-о! Махни се оттук веднага, баба такава. На бегом!

— Чувствах, че бояджията ще ни подведе, да се провали дано!

Художникът скочи на крака и започна да се съблича.

— Ксиц, престани! — извика пресговорителят на групировката. — А вие оставете нещастника на мира! Излез, Паток, твой ред е!

— Да, Паток! — извикаха всички с ентусиазъм. — Още нищо не е загубено! Натрий носа на артиста- портретиста, Паточе! Ще ти дадем разпалки за печката!

— Един път, но яко удряй!

— Опитай с колофон, да не се подхлъзнеш…

— Колофонът не стига, за това трябват вибро…

Ангелът превеждаше с нечувана скорост, екстремистите се прегрупираха, посраменият художник изчезна, а към мене се приближи така наречения Паток, широкоплещест негодник с неприятен вид, защото носът му беше отишъл под лявото око, вероятно по време на борбата, и се беше сплескал върху бузата. Без съмнение е маска, помислих си, и при другите също, но трябваше да се съсредоточа върху новия си противник.

— Тихо! — извика той басово, макар че от доста време никой не се обаждаше. Той пристъпи от крак на крак, залюля се на петите си напред-назад, а в това време носът му бавно се връщаше на съответното място.

— Земни бозайнико! — каза той с гробовен глас. — Пъпен пъпнико, направен от пипета, твойто тресавище козиянво, разбери за тези няколко минути дъх, които са ти останали, с кого си имаш работа! Аз съм курдлист-идеалист, безкомпромисен боец, автор на химна, който слави Великия ход. Да живее курделът, идеален обществен организъм и едновременно с това органично светозарен! Зная, че ако можеш да се измъкнеш оттук, веднага ще полетиш с донос за мене, но нашийникът на историческата справедливост, веригата на прогреса държат здраво и с нищо никакви съобразони няма да ти помогнат, ти, чужди глупако! Позорът на благоденствието ще падне скоро от моя народ, както твоето свинско месо от костите, и ще тръгне той с обща крачка към по-доброто светло бъдеще! Така че за всички клевети, подхвърляни за върховните идеали, за ведрата с лъжлива помия, изливани на главите на нациомобилите, се приближава разплата, защото ме обхваща благороден гняв, на бой, напред, хей, ястреби братя, дайте ми сили, когато го цап…

— Слабовато ми изглежда — казах аз.

С тухла да бях го ударил, нямаше да го отърся по-бързо от самоувереността му.

— Какво? — изхриптя той. — Как смееш, на мене?… Мълчи, жертво!

— Ама че пиявица — отвърнах аз, — на носа с брадавица, а леля ти скъпа един пингвин изкъпа…

Той се затресе целият, а останалите чак простенаха от ужас. Не ми е лесно да обясня как се сетих за тази импровизация, защото в края на краищата нямах никакво понятие какво им пречи да ме екзекутират бързо и кърваво, но чувствах инстинктивно, че трябва да се приготвят за това като се вдъхновяват един друг, сякаш успехът на убийственото им дело зависеше изцяло от съответното нагнетено до краен предел кошмарно настроение.

— Ела тук, пиленце — добавих аз, — да ти кажа нещо на ухото…

— Запушете му устата! Хайде! — кресна курдлистът Паток. — Не мога така, този негодник ме обърква…

— Защо да му запушваме устата — с отчаяние в гласа каза антипредседателт на писателите. — Ритни го в задника и край…

— Аз жесток съм Паток… — изхриптя курдлистът, измъкна от колана си кожарски нож и се нахвърли върху мене. Веригата издрънча остро и затрептя като струна, защото скочих зад ангела, който се олюля намушкан. Патока се спъна и се свлече на колене пред ангела.

— Аз ей сега… ще опитам още един път… — мърмореше той отчаяно. Беше толкова объркан, че можех без всякакво усилие да му взема ножа, евентуално да го халосам по птичето ухо, но аз дори не трепнах. От известно време се бях вторачил в трима индивиди, които след като отвориха тихо ирисовата врата, ни слушаха, застанали на прага. Никой освен мене не ги виждаше, защото остатъкът от групировката гледаше към мене, а аз, принуден от нашийника и ситуацията, подпирах стената с гръб. Отначало си помислих, че може би са други артисти-екстремисти, но се излъгах.

— Не мърдайте! Това е нападение! — извика най-високият от дошлите, като влезе в стаята. Курдлистът заекна и млъкна, само две едри сълзи, които си беше приготвил за края на претърпяното поражение, се стекоха по бузите му. Едната от тях попи на ревера на сакото му, другата падна на килима. Един Бог знае защо такива глупави подробности се запечатват в паметта на човека и то при подобни обстоятелства. Моите похитители наскачаха, като протестираха, от което веднага възникна разпалена кавга. Ангелът продължаваше да превежда всяка дума, но те така се ругаеха и крещяха, че се обърках. Успях да схвана смисъла на спора само в общи линии. Неканените гости бяха екстремисти от някаква друга групировка, която нямаше нищо общо нито с изкуството, нито с теологията, нито с общата теория на битието. Боят (защото вече се бяха хванали за гушите) се водеше заради мене. Надмощието на професионалистите над аматьорите, каквито по силата на обстоятелствата са хората на изкуството и другите хуманисти, се прояви незабавно. Най-дълго се съпротивляваше председателят на Антисъюза на писателите, притиснат в ъгъла, в който се намираше работилницата, защото взе оттам едни клещи за съдиране на кожа и ги използваше като тояга, но въпреки това новодошлите след няколко минути се оказаха господари на положението. Виждаше се, че са специалисти. Не обосноваваха нищо, не теоретизираха, не се церемоняха, всеки изглежда имаше предварително поставена задача, която изпълняваше така, че да се чудиш, и при други обстоятелства може би щеше да ми стане жал за моите артисти-екстремисти. Притихнали, с раздърпани костюми, от които се чуваше жалостна какафония вместо камерна музика, те бяха наредени на пода до стената, съвсем близо до мене — наистина, удивителна превратност на съдбата. Само антипредседателят все още отбиваше атаките, но губеше сили. В бъркотията някой блъсна ангела, той се търкулна в ъгъла и престана да преважда. Затова пък върху неподвижното му до този момент небесно лице се появи странна усмивка, а малко под гърдите му върху алабастровото тяло по непонятен начин започнаха да светят и гаснат разноцветни надписи: „Дидр,