беунс ганатопроксул? Форникалорисимур, Доминул? А дрикси пикси квак супирито? Милулолак, господин началник?“.
Същевременно ангелът ме хвана за ръката и ме дръпна с тайнствена физиономия толкова силно, че едва не се удуших, когато веригата се опъна. — Помощ! — исках да извикам, но не можех, защото нашийникът ми стегна гърлото. Цяло щастие е, че този, който победи председателя, ми се притече на помощ. Не зная точно какво той и високият направиха на ангела, защото, когато отворих очи, отново беше застанал на поста си, правеше вятър с крилата си и превеждаше. Но нямаше много за превеждане, тъй като новите ми похитители се оказаха хора на действието. Отдалечиха ме от куката, извадиха от една чанта, която бяха донесли, няколко необходими инструмента и без какъвто и да е огън, мирис и дим куката излезе от стената като от масло. Въздържах се от благодарности и правилно, защото по-нататъшното им поведение изобщо не беше на освободители. Един ме теглеше за веригата, други двама ме побутваха без следа от онази деликатност, с която бях малко попривикнал в компанията на артистите. Напуснахме замъка не през амфиладата от великолепни стаи, а изглежда с някакъв кухненски подемник и ми беше трудно да се ориентирам. Навън цареше непрогледен мрак, нощта беше хладна, а бях по копринени чорапи и веднага си намокрих краката в някаква локва. Намъчих се доста, докато носех лачените обувки, необикновено съм чувствителен, а дори, бих казал, беззащитен съм с обувки, които обувам за първи път, бях ги сложил при кацането, защото очаквах, че ще има банкет, но както се вижда от гореказаното, не всичко стана според очакванията ми. Лачените обувки ме стягаха, когато бях на веригата, затова докато слушах изявленията и гледните точки, потънал почти до кокалчетата в пухения килим, ги събух незабелязано, решавайки, че след като в известен смисъл предстои моето погребение, строгото придържане към правилата за благоприличие би било предразсъдък. Забравих изобщо за това под влияние на впечатленията, предизвикани от новото нападение. Видях на лунната светлина, че един от нападателите има превеждаща розетка на ревера си използвах случая, за да го помоля да спрат за малко: исках само да отскоча за лачените си обувки. Споменах нещо за възможността да хвана хрема, но този некултурен тип (което явно си личеше) се засмя хрипливо и рече:
— Каква хрема? Няма да успееш да я пипнеш, кюфте такова.
Явно прозвищата от областта на месните ястия се радваха тук на не по-малка употреба от тази, която имаха в Италия. Натъпкаха ме в някакъв скрин, може би сандък, и като дрънчах на всяка дупка с веригата, защото ако се съди по неравностите, карахме през полето, след не по-малко от четвърт час се озовах полузадушен в едно бетонно мазе. Изобщо не зная как беше влязъл вътре самоходът на похитителите. От него нямаше и следа. Ниските голи стени навяваха мрачни чувства. Всичкият инвентар се състоеше от няколко трикраки столчета, пън за цепене на дърва с косо забита в него брадва, куп дебели цепеници, обикновена дървена маса с кръстосани крака и, разбира се, циментирана в стената халка, на която веднага закачиха веригата ми. Значи бях постъпил правилно като не разпалвах в себе си надежди. Зад масата имаше пейка, така че седнах и събух прогизналите си чорапи, оглеждайки се къде бих могъл да ги окача да съхнат, но моят похитител, който един път вече ми беше отговорил нелюбезно, измърмори:
— Излишни усилия.
Като хвърли дебелата си сукнена куртка, той извади от печката една препечена питка и я захапа лакомо. Странно нещо — знаех, че лицата на енцианците са по-различни от нашите, но бях свикнал вече с човешките, които имаха първите похитители, и не можех да се противопоставя на впечатлението, че пазещият ме грубиянин носи маска, макар точно той да нямаше никаква. Обликът на енцианците е също толкова отблъскващ за човека, колкото е човешкият за тях. В тяхното изпъкнало лице, с ноздри, раздалечени толкова широко, колкото и кръглите им очи, имаше като че ли нещо наподобяващо по-скоро кранта или тапир, отколкото птица. Но никакво описание не може да замени това, което виждат очите. Като се наяде, моят пазач се удари няколко пъти по подобните на бъчва гърди, наистина гъши или щраусови, защото бяха покрити с гъст като козина белезникав пух, след това се чеса известно време под мишниците, после започна скубе мънички перца, които изглежда го гъделичкаха по ноздрите, а накрая зарови съсредоточено с пръст в носа си. Но вероятно от скука той започна най-сетне да говори, при което отначало като че ли не говореше на мене, а на някого пред себе си, акцентирайки с удари на юмруци по масата. Продължавах да мълча, а този енциански простак, като се изправи, заяви, че всъщност традицията изисква да се обясни на отвлечения кой и за какво му е видял сметката и макар че съм особено вреден мерзавец, недостоен да го слушам, ще се принизи до равнището ми, защото съм чужденец. Другите все още не идваха, а той извади от куртката си лист, за да си помага, и като гледаше в него често-често, се залови за работата.
Нека земеликият слуша внимателно, защото не обичам да говоря много. Преди векове тук не е имало никаква Воляния, а Хиндия, но дойдоха и отнеха земята на бащите ни. Ние сме червенопери хиндианци, това обаче не се вижда, защото побеляхме от дългото подземно мизерстване. Тези земи над нас всичките някога са били наши и ние имаме законното право над тях. Великият дух ни заповяда да дебнем лошите от засада, затова ги хващахме и ги канехме на последен танц. А сега нищо, само чакаме, ослушваме се и четем вестници. А в тях пише, че при нас идва брат, на тази планета, чужденец, отдалече, но брат по разум. И попитахме нашите учени съотечественици в управата какъв е този брат, който ще пристигне на гости на някогашната наша страна? А те, макар пухът им да е побелял, продължават да са в сърцето си червенопери и ни казаха самата истина, кой е този, дето идва, също така откъде. И ще бъде посрещнат тържествено, защото е от звездите и не е от птичи род, а като че ли съвсем напротив. За какво обаче е това славно посрещане, необходимо ли е? Пишат: посланик е, но от кого е неговото посланичество? И ни казаха какво представлявате. Обичате войната, постоянно се въоръжавате, привидно сте за мир, а в сърцето ви има предателство. Играта ви на война е подплатена с измяна, защото вече сте приготвили по осемдесет атомни брадви за всяка своя глава и още ви е малко. Продължавате да се въоръжавате, варите силни отрови, още и още, а ако стане дума, усмихвате се, че има мир, мир, защото не мислите за равнопоставен бой, а за хитрост и предателство. Съседите си безпокоите, самите себе си тровите, а сега ви се е приискало и на гости да отидете, за да поогледате, понабележите и пошпионирате къде каква плячка има. А какво да кажем ние на това? Ние (вече ревеше, като удряше с юмрук по масата) също се събрахме, за да те приветстваме, разбойнически посланико! Чувал ли е някой в галактиката, да я звезднат дано, земеликите, които тъпчат своите, че дори и разплаканите деца, да вървят по разстлания мирен килим пред очите на мъжествените хиндианци, които не са забравили наставленията на бащите си и чуждите нашественици? Намислили сте със смирение да уловите на въдицата си неуките волянци, но има тук по-бдителни! Нас с тази стръв няма да ни хванете! О, висшият твой разум, навикнал на мърша, силно ще се разочарова! Няма вече при вас жълти, залени и черни лица за изтребване, нали? Ако си седеше в своята тундра, при своите гробове, може би щеше да спасиш плешивата си кожа, която не си струва щавенето, но не и тук, където бди червеноперият мъж! Тормозили сте своите, клали сте ги и сте ги грабили, а след това труповете в земята, обличате най- хубавите си дрехи и хайде при „братята по Разум“, на сладки приказки ли? Е, червеният брат по разум ще обясни, братът няма да пожали труда си, братът ще се постарае, ще изрови топора на войната и ще зарови брат си както трябва, ще напише на братската кожа равносметката и ще я изсуши за спомен… Слуша ли земеликия червеноперя си брат по разум? Виждам, че го слуша… И нищо не отговаря?… Чувам, че нищо не отговаря… Е, в такъв случай сега братът собственоръчно ще свърши със своя брат-небрат, ще го изпрати в Страната на вечния позор, където вече е изпратен не един от лошите, но такъв като земеликия още никога не е бил изпращан…
Сам не зная нито как, нито кога събори пейката заедно с мене, прескочи масата, хвърли вече ненужния лист с изложението и като приклекна, запя със страшен див глас:
