и музей едновременно, статуите ни правеха път (роботи ли бяха?), не, богоиди, каза някой, а може би богоили като богомили, килими или тревни площи (в сградата?), бронз, олтари (или може би маси?), някой видя, че нямам тъмни очила, дадоха ми, поблагодарих, толкова златни ослепителни повърхности имаше наоколо, вратите се отваряха като отвесни ириси на котка, таваните ни обсипваха с розов прашец, може да беше някаква мъгла, мебелите (или часовници?) пееха, но шапката на волянеца до мене изглежда също тананикаше, защото като я подхвърли на един богоид, настъпи тишина, в полукръгла зала, която гледаше с изпъкнал прозорец града, светещ в нощта като съзвездие, долетяха до нас малки крилати амурчета с подноси закуски, но докато разбера какво е това, един от водачите махна с ръка, че няма нужда, те отлетяха, още една зала, отгоре тъмна, в замяна на което блестяха палми или храсти, листата им светеха, и ме въведоха в следващата стая. Видях голи стени, нещо като занаятчийски тезгях в ъгъла, белият килим беше на петна или прогорен от реактиви, кука на стената, нашийник на верига и се спрях, неприятно изненадан, но помолиха да се приближа, да огледам, един от тях взе нашийника в ръка, сложи си го на шията, завъртя очи като от възторг, свали го, другите гледаха внимателно, напрегнати, усмихваха се изглежда с усилие. Какво, трябваше да сложа нашийника ли?

В края на краищата това можеше да бъде някакъв местен обичай, но не исках. Сам не зная какво ме възпря. Изглежда това, че не ми говореха, само с мимики и жестове ми демонстрираха най-раболепна сърдечност, но нали имаха преводилки като мене, забодени на реверите, а мълчаха. Застанах в средата и толкова. Побутваха ме леко, с жестикулации, каквито се използват при общуване с глухи или простовати хора, но вече се бях запънал, започнах да ги отблъсквам, отначало още не безцеремонно, като се кланях, бях все пак в някакъв палат, пазех привидно благоприличие, защото преходът беше някак си много внезапен, защо тук, за какво става дума, по дяволите това, подтикваха ме вече почти нагло, толкова по- силно, колкото по-силно се съпротивлявах, и не зная кога комплиментите се превърнаха в битка. Всъщност не те ме биеха, а аз ги налагах; в пухкавата физиономия дебелия — чакай да видиш! — с глава в корема — пусни ме, простако! — моля да ме оставите, чакайте, това е някакво недоразумение, аз съм чужденец, идвам като дипломат — преводилката пискливо повтаряше всяка моя дума, трябва да чуваха, но продължаваха да ме блъскат към стената — така ли? тогава ще поразговаряме иначе, ти с пеещото облекло, ритник не искаш ли? — преводилката изхрущя и млъкна, стъпкана, напираха всички наведнъж; въпреки всичко не залагах това, което бих могъл, защото не знаех залога. Нямам понятие нито кога, нито как нашийникът щракна на врата ми, а те вече искаха само да се освободят, да избягат, да се махнат, защото бях на веригата, но като държах под мишница главата на дебелия, го налагах заради всички останали, а те го дърпаха за краката, той ревеше като бик, докато не го пуснах, защото беше някак си глупаво. Избягаха ми като от зло куче, дишаха тежко, с изпокъсани дрехи, които пееха фалшиво мелодиите, доста добре ги бях повредил, но те ме гледаха с радост, съвсем различна от тази, с която ме посрещнаха на летището — тя не беше за мене, а СВЪРЗАНА С мене. Изразявам ли се разбрано? Възхищаваха ми се като на едро животно в капан. Това адски не ми харесваше. Като се насладиха на вида ми, излязоха един след друг. Останах сам, на веригата, и още един път огледах стаята. С удоволствие бих седнал, краката ми още трепереха от напрежението, бях разкъсал все пак ухото на единия, на дебелия бях смачкал носа, но просто да седна така до стената, с нашийника, някак си не ми идваше, поне засега. Макар че не го исках, подобно поведение би било прекалено кучешко. Пред очите ми още стоеше златното великолепие на двореца, няколко амурчета с подносчета се струпаха под тавана, но никое вече не се опита да ми поднесе вкусотии. Насилвах се да си внуша, че става въпрос за някакво голямо недоразумение, но напразно. Най-подозрително ми се струваше дори не това, че ме сложиха на верига, а радостта, с която ме гледаха преди да излязат. Размишлявах как да се държа, за да не загубя достойнството си, в такива ситуации на човек му идват кретенски мисли в главата, например може да се прикрие нашийника с яката на ризата, а веригата да се закрие с тялото. Очите ми някак си сами се насочваха към тезгяха в ъгъла, там лежаха някакви ножове и клещи, видях, че понякога ограждат ъгъла, под тавана преминаваше прът, по който се предвижва завеса на колелца, но сега беше дръпната. Ножовете ми напомняха нещо, приличаха малко на пили, но без зъби, с полукръгли остриета, дръжки, ами да, съвсем като кожарски. За обработка на кожи. Но какво общо можеха да имат с мене? Ясно, че нищо! Казах си го десет пъти, това обаче изобщо не ме убеди в каквото и да е. Срамувах се да викам за помощ. Джобното ми ножче имаше пиличка, но не за такава верига, тя не само едро куче, но и шесторен впряг би удържала.

Изведнъж, долу-горе след около час, ирисовата врата се отвори. Влязоха моите похитители, с висок, също много едър, непознат волнец. Имаше розови очила, държеше се величествено, макар че се задъхваше така, сякаш беше бързал да дойде неимоверно много. Поклони ми се ниско от самия праг и изключи песента на дрехите си. А може би на шапката си. Другите, като ме посочиха, говореха, надвиквайки се един друг, все със същото щастливо удовлетворение. Заложник ли бях? Може би политически? Да не ставаше дума за откуп?

Оглеждането ми продължи само няколко секунди, докато величественият не забеляза открития тезгях и не започна да крещи на другите, дори заплаши единия с юмрук. Спуснаха се един през друг да дърпат завесата, идиоти, след дъжд качулка, но това, че закриха тезгяха с ножовете, ме смрази окончателно. Големият изкомандва, двама изскочиха навън и почти веднага се върнаха с една статуя, от тези, които наричаха богоиди. Богоидът приличаше съвсем на наш земен, църковен ангел, само че се движеше. Донесоха кресла, ангелът придърпа едно до мене и като застана редом, започна да говори с нечувана бързина: разбрах, че е преводач, а освен това ми правеше вятър с разперените си криле, което беше много добре, защото по време на разговорите и посегателствата върху живота ми се потях ужасно. Насядаха наоколо, но премериха разстоянието така, че да не са много близо — извън обсега на веригата — и се започна. Трудно е да се каже какво именно. Отпърво ми се представиха, но не всички. Най-настървените седнаха между креслата, подгънали крака на килима, и подкрепяха ораторите с вопли, крясъци, водопади от сатанински смях, а говорещите заставаха един след друг на празното място пред мене и даваха воля на страстите си, враждебни не толкова към мене, колкото към света. Някога вече бях отвличан за откуп, за идейните похитители също знаех не малко, те се представяха именно за такива, но нещо в това като че ли не изглеждаше съвсем така. Не зная, по дяволите, как да го изразя. Не че се съмнявах в сериозността на злите им намерения. Разбрах, че величественият с розовите очила е председател или по-скоро Антипредседател на Съюза на писателите, че едни се занимават с антижречество, други бяха панантисти (пан-анти-артисти или може би автисти), на килима беше клекнал един неонист (не светеше като неон, защото това е прозвище на неонихилистите), до него имаше двама социопалачи (довършители), а до ангела — един окончателник (есхатист), двама съпротивленци, които се борят с нещо си, един разкъсвач и няколко по-дребни крайняци, изпълняващи ролята на клакьори. Като се нахвърляха с ругатни върху мене, те преминаваха от гняв към ентусиазъм, чувствата им изглеждаха истински, но… като че ли на тях самите не им достигаха. Това приличаше малко на представление, изнасяно от актьори, обезкуражени, че нещо няма да се получи, малко на танц около стълба на мъчението на индианци, които, знае ли се, вече не са напълно сигурни в своя Маниту и Вечните ловни полета и танцуват като своите прадеди, но с някакво безпокойство… не че нещо ги спира, никакво състрадание, откъде, по-скоро малко зла вяра, заглушавана от общо виене… бяха като оплаквачки на погребение, но не платени, за да плачат и да си скубят косите, а като роднини, които правят усилие да достигнат висок градус на отчаянието, но не могат… поради което трябва да си скубят дори повече коси, отколкото е необходимо, и така да ридаят, че да се чува извън гробището. С една дума — някак си много се стараеха. Лицата им бяха човешки, но не носеха маски, макар да се виждаше, че това не са обикновените им лица. Тогава още не знаех как го правят и, честно казано, този въпрос не ме занимаваше специално. Ангелът, който стоеше до мене, биеше някакви космически рекорди по превеждане. Превеждаше дори хоровите крясъци: „Свобода и благоденствие! Няма да го бъде това! Бой за гнуснявите киберванци-отколбисти, програмирани в люлката-колба на пишман готвачите, за мляскащи във всеобща кремавост, за мушканите с мушкало задимени суперфлуенчаци“. Така долу-горе се горещяха, докато един не разблъска останалите и като скачаше на място като петел, и махаше с ръце, сякаш искаше да полети при амурчетата с таблите под тавана, не изрева:

— Землянино, твойта дипломамка куриерска! Не е ли всеки, голям или малък, красив или безобразен, мръсник или благородник, гърбав или строен, докато примира от това и онова и привит на две размотава живота на нишката, искам да кажа нишката на живота, не е ли същество, което буди в нас емпатия, обаяние, съчувствие, удивление, грижа, амин, ежедневна молитва и общо уважение? А развратният оповръщенец, похотливецът ревач, спаслият синьомутрест коремотриец, зъбоокият устоважник, къчохвърлщ