направо ги похабявало.

Шоколадът, или нещото от този род, бил наистина по-хубав от бирбицата (супа от гнил мъх и лишеи), но не можело да се вземат под внимание каквито и да е явления отделно от Цялото. Отбелязах внимателно, че ако техният „Глас на курдела“ съобщава добросъвестно новините, никой няма да бъде заплашен от това, което се е случило с него. Той повдигна рамене. Не видях това, но го усетих, защото се бяхме притиснали един до друг на грапавия пън заради пронизващия влажен хлад на нощта. Ако беше така, каза той, от игла до конец трябва да се напише и за волянските вкусотии, а тогава, с настъпил обрат в мислите, обикновените хора ще изтекат като лава от курдлите и какво би станало с идета за странохода? Ами да речем, че избягат, отбелязах, от това да не би светът да изчезне? Тези мои думи го засегнаха силно. Как, повиши той глас, век и половина идейна работа, рустикация169 и натурализация на обществото трябва да отидат напразно за един миг, защото някъде има нещо по-вкусно от бирбицията?

За да го успокоя, го попитах за хайката. Отново говореше с равномерен, леко печален глас, а преводилката бързо чуруликаше думите в ухото ми. Ами да, известно му беше за хайката, точно затова се скрил тук, това бил някогашен политически полигон, самият той се обучавал на него преди три години, така че го знаел наизуст. Знаел как се минава през минното поле, защото лично бил слагал мините. Това, че не бях хвръкнал във въздуха, малко го учудваше, но имаше по-важни неща за решаване. Прекарахме в приказки половината нощ. Хайката ни отмина, когато залезе луната, и стана тихо като в гроб. Наричах невидимия бивш скелетист Петкан, защото за нищо на света не можех да изговоря името му, макар че ми го каза звук по звук шест пъти. Но какво значение имаше това? Той ме наричаше „господин Тоблер“. Защо Тоблер? Защото от тази фирма беше шоколадът с ядки, с който го почерпих, и сметна, че това ми е името. Преводилките винаги имат най-големи проблеми със собствените имена. Останах с впечатлението, че взема истинското ми име за определение на моя характер (като тих човек или тиха вода ненапита). Но не се опитах да го разубедя, исках да чуя повече за нациомобилизма. Как може да се занимава някой с астрономия в курдела? Не може, естествено, каза той със снизходителен тон, но страноходът е преди всичко идея. Само с идеята обаче не върви да се живее — необходими са конкретни неща за всеки ден. В дадени случай — курдлите. Но животът в курдела е прекрасна школа за формирането на esprit de corps, дух на сътрудничество в тежки условия, и разкрива перспективи за бъдещето. Какви? Ами да напуснеш курдела и да се заселиш някъде край Кикирикс (или може би Рикиксикс); климатът там е много здравословен, няма никакви блата, курдли също, в центъра се намира правителственият квартал, но самит Предводител и Съветът на найкурите са някъде на друго място. Останах с впечатлението, че знае адреса на първите курдландски политици, но макар че се беше сдружил с мене в черинте дебри, все пак не ми се доверваше напълно. Казват, рече конфиденциално по едно време, че никой от найнаите никога не е виждал и очите на жив курдел, а само дефилаци — живописни композиции, с които гражданите пресъздават по време на държавни празници фигурите на могъщите животни пред почетна трибуна със самия Предводител. Вероятно бях станал свидетел на приготовления за такава демонстрация онази нощ, защото трябваха доста много тренировки, за да се блесне след това в прекрасна форма пред високопоставените лица под звуците на химна и плющенето на знамената. Той самият имал някога щастието да бъде горната част на лявата задна плешка на такъв дефилак. Размечта се и въздъхна тежко. С риск да го разгневя попитах какво всъщност красиво вижда в едно такова мрачно животно. Вместо да се разсърди, той се засмя иронично и каза, че не е такъв невежа по земните дела, за какъвто несъмнено го смятам. Имате държавни гербове, нали? — каза той. Лъвове, орли и други птици. И какво толкова хубаво има в пернатото животно, не ви ли е известно, че разкъсва с ноктите и клюна си различни невинни създания, а оная работа върши под себе си в гнездото? И пречи ли ви това да свеждате чело пред неговото изображение? Но ние не живеем нито в орлите, нито в лъвовете, отвърнах. Не живеете, повдигна той рамене, защото не бихте се събрали. Ние просто сме имали повече късмет. Нациомобилизмът е свещена традиция, курделът е нейното въплъщение, неговите жизнени интереси са държавен интерес, а който има малко ум в главата си, няма да завърши живота си в корема и ако не било фаталното подхлъзване във фазата, след година вече щял да седя пред съвсем приличен вносен телескоп край Кикирикс. Но здраво тяло в здрав дух. Никой волянин (той казваше „воляк“) нямало да издържи и три дни в подобна яма, като се храни с корени, той обаче живеел от две седмици и съвсем не се чувствал зле, защото храната в скелета не била много по-добра. Попитах го за впечатленията му от Воляния. Не е ли живеел там добре? Разбира се, каза той, дори възнамерявал да мине границата и да отиде в Люлавит, отново във факултета на професор Гзимкс, който му бил научен ръководител. Ще залегне над докторската си дисертация, за да се върне, когато обявят амнистия или сегашният Предводител се превърне в демон и чудовище. Защото е патриот и изповядва принципа right or wrong my country170. Но какво ти там „wrong“. Всеки в курдела живее с надеждата да се засели край Кикирикс, а волянците нямат пред себе си абсолютно нищо. Чувал ли съм за синтурата, хедустриализацията и фелицитационния търг, наречен фелитърг? Това е. От курдела може да се излезе с разрешително за излизане на всеки шест месеца за 24 часа, а от букаите и оковите на тяхното осъобразонено щастие, от етикосферата, никога, по никакъв начин, и да зная само как му завиждали по-младите колеги, когато се връщал в къщи, в Курдландия, по време на ваканциите… Попитах го какво ще му направят, ако го залови хайката и с това страшно го обидих или го разсърдих. Нарече ме безсрамен чужденец, смъкна се от пъна на земята и легна да спи. Поседях малко над него, след което също легнах наблизо и моментално заспах. Събудих се на разсъмване сам. От Петкан нямаше и следа. Дори не ми беше казал къде са проходите през минните полета. За щастие собствените ми следи бяха застинали в студената кал и като стъпвах по тях внимателно, около обяд се добрах до ракетата, срещайки по пътя си само един малък курдел да лудува в една локва. Знаех благодарение на Петкан, че това са незаселени или еднофамилни жилища на средни административни функционери. Но курделите вече съвсем ми бяха дошли до гуша — от всякакъв вид, форма и характер. Изпрах и изгладих костюма си за посещения, хапнах набързо и излетях на толкова висока орбита, че да се върна с космическа скорост, защото не възнамервах да разкривам на волянците моя престой в Курдландия. Исках да се появя на техните радари като идващ направо от Земята полуофициален неин представител. Така беше по-подходящо. Свързах се с централата на космодрума край Люлавит и като получих поздрави от разстояние, се приготвих за неизбежните в такива обстоятелства церемонии, защото ми дадоха да разбера, че освен председателя и делегати от Дружеството за енцианско-човешко приятелство ще ме чакат и представители на правителството. Като брилянт от първа величина заблестя на екрана ми столицата на Воляния малко преди полунощ, защото случаят пожела да кацна доста след залеза на слънцето. И като два прекрасни смарагда в една обковка с намиращия се по средата брилянт горяха от двете страни на метрополията градовете-спътници Тлиталутл и Люлавит. Спрях майсторски и като лежах на дръпнатата назад облегалка на фотьойла, вече с най-хубавото си облекло, слушах ужасната котешка музика, която идваше от бордовото радио. Ако не се лъжа, волянците, след като не знаеха от коя земна държава съм, ме поздравиха наведнъж с всички химни на държавите-членки на ООН. Ефектът беше кошмарен, но все пак разбирах, че тази постъпка им е била продиктувана от политически, а не от музикални съображения. Три минути след дванадесет застанах на отворения люк на кораба и в пламтящия блясък на прожекторите, които светеха от всички страни, започнах да слизам под звуците на оркестри по застлана с килим подвижна стълба, като обърнах към натрупалата се тълпа усмихнато си лице и правех приветствени движения с вдигнати ръце. Не забравих да хвърля едновременно с това поглед към кърмата на ракетата, за да се убедя, че атмосферното триене е овъглило и така е изтрило следите от калта, които свидетелстваха, че съм отскочил до Курдландия. Водеха ме сред приветстващи шпалири почти на бегом все по-нататък, навярно, си мислех, за да ми спестят обичайните при такива обстоятелства обсади на телевизията и пресата. От гигантската гара не запомних нищо освен врява и светлини. Не бях дори съвсем наясно кой е около мене, водеха ме внимателно, направляваха ме, побутваха ме, докато не паднах на нещо меко и не потеглихме не зная нито с какво, нито накъде. Замаян бях от прехода в стихията на нощната метрополия след мъглистата пустота на тресавищата, онемях от бързата скорост по някакви наклонени плоскости и пускови установки, отвсякъде блъсканица, блясък, съскане, свирене, сякаш бях в центъра на хаос, постоянно на косъм от превръщането ми на каша, не различавах вече покривите от пътищата, колите от лампите сред светлините и препускането, напрегнат като късаща се струна, гърчех се като дивак, трябваше да не се издавам, като се правя на спокоен. Не зная къде ме откараха, там имаше парк, параден вход, който се оказа асансьор, нашето превозно средство се отвори като разрязан портокал, излязохме, ушите ми глъхнеха, дебел волянец с напълно човешка физиономия ми пъхна в бутониерата орхидея, която проговори, защото беше микропреводилка, преминахме през няколко такива зали, че си помислих за дворец