Ден трети. Много бих дал да разбера това, което ми се случи да видя днес. Отдалечих се от ракетата на цели петнадесет възела, местността там е значително по-суха, но от близкото тресавище се носят над самата земя белезникави ивици мъгла. Най-напред попаднах на курдел-единак, който спеше под ниското слънце. Трябва да го мъчеха лоши сънища, защото хъркаше страшно, с тежки хрипове, а когато въздишаше, истинският вихър, който излизаше от полуотворената му паст, разпръскваше мъгливите изпарения. Смрадта едва не ме събори на земята, затова направих заобикаляща маневра и го доближих откъм посоката на вятъра, за да го снимам няколко пъти. Снимките щяха да станат превъзходни, но за съжаление, когато сменях филмите, касетките паднаха в една яма, пълна с вода и кал, следа от неговия крак, и аз не се реших да се гмурна в лепкавата мас. Курделът беше истински колос. Като го видях отдалече, отначало го взех за някакъв кораб, изхвърлен на брега от бурята, но забелязах как хълбоците му се движат при дишането. От гърба му висяха парцали линееща кожа. Липсваше голяма част от опашката му. След това в пътеводителя намерих описание на такива индивиди, които губят опашката си, защото си я изяждат сами. Обикновено престарял и по тази причина вече доста засегнат от склерозата, такъв курдел се нарича каудиперд167. Бързо се убедих, че старецът е населен. Фотографирах го от различни страни и записвах неговите стенания по време на съня му, после, като огладнях, изядох част от сухите провизии, които бях взел със себе си. Вече ставаше тъмно, когато във все още зеещата паст заблестяха светлинки. Значи курдлите все пак дишат огън, помислих си, като сметнах, че имам случай на самозапалване, но това бяха фенерчетата на вървящи едно след друго същества, каквито вече бях виждал. Те обаче бяха облечени по-различно от тези, които видях предния ден. Имаха триъгълни, макар и омекнали от влагата шапки a la168 баница, а фракчетата им бяха препасани косо с широки разноцветни ленти. Нещо блестеше по тях, може би ордени или медали, но с всяка секунда ставаше все по-тъмно и макар че използвах полеви бинокъл, не можах да разбера от укритието си какво е това. Този път се изсипаха от курдела в много голямо количество, може би двеста. Спуснаха се тичешком пред очите ми всеки срещу всеки, сякаш че се нападнаха, но не се биеха, а само се качваха един върху друг, като подскачаха и се превиваха. Това напомняше демонстрация на акробатически умения, защото от катеренето се оформиха четири центъра, четири стълба от впили се един в друг индивиди трепереха напрегнато близо до спящия гигант, а други продължаваха да притичват до тях и се катереха бързешком нагоре като обзети от масова лудост, сякаш че искаха в общо умопомрачение да направят от себе си стълба до облаците, жива Вавилонска кула. Най-сетне от върховете на четирите телесни колони започнаха да се прехвърлят сводове със сплетени ръце и крака и дъхът ми спря, защото разбрах какво всъщност правят. Със собствените си тела бяха създали подобие на курдел! Това обаче не беше никаква лудост, а дори и да беше, в нея имаше система, защото един по-висок индивид, с калпак от пера, целият окичен с ленти и отличия, надаваше през подобен на фуния мегафон викове, като съвсем явно ръководеше мъчителното катерене и сплитане. Спомних си какво бях прочел в най-старите експедиционни доклади в библиотеката на МВнР, затова смятах, че лъжекурделът ще тръгне от мястото си, макар по начало да знаех, че това е невъзможно физически. В същото време се показа луната и въпреки че не и се радвах, защото ми напомняше за някогашната ми излагация, сега ми помогна много със светлината си. Беше пълна и през нощния бинокъл разглеждах лъжекурдела дотогава, докато не се убедих, че в неговата конструкция цари особен ред. Човиците, които бяха образували краката, имаха единични, доста тесни ленти, с неопределено тъмноват цвят, мисля, че просто бяха изкаляни. В замяна на това стоящите над тях имаха по-широки и по-светли ленти, може би жълти или яркооранжеви, а намиращите се на върха, които представляваха плешките и гърба, бяха препасани, всеки накръст, с блестящи ленти, сякаш че в тях има вплетени сребърни нишки. Цялата тази жива постройка обаче не можеше да устои дълго, защото особено краката и коремът все по- забележимо трепереха от усилието, но техният водач или диригент, заобиколен от малка свита, все надаваше властни викове, докато по негов знак не се появиха тръбачи и при звуците на тръбите не се разнесе приглушена, но отчетлива песен. Ефектът беше толкова необичаен, колкото и силен и все си мислех защо всъщност правят това — дали не става въпрос за някакъв парад на цирковото изкуство, държавна церемония, дефилиране на място или в крайна сметка за някакъв ритуален обред от религиозен тип? Но, разбира се, това можеше да бъде също така и нещо съвсем различно, за което нямаме название. От време на време някой от изпълнителите падаше от лъжетялото и тихо се измъкваше на четири крака в тъмнината, сякаш много засрамен или потресен от неволното отстъпничество. Това продължи половин час, а може би и малко по-дълго, докато спящият курдел не започна бавно да се буди. Тогава четворната пирамида се разпадна за един миг, стотици тела се разсипаха на всички страни, засвириха тръби и индивидите хукнаха в четири колони един след друг към прозяващия се гигант, за да изчезнат с подскачащите пламъчета на фенерчета в неговата паст. Облак закри луната и едва виждайки вече каквото и да било, успях да забележа, че градодонтът се изправя най-напред на задните си, а след това на предните си крака и тръгва тържествено. Коремът му клокочеше и гърмеше така, сякаш че имаше лошо храносмилане. Връщах се към ракетата в тъмнината, обзет от почуда, защото се говори, че няма нищо ново под слънцето, че не съществуват неразбираеми явления, след като законите на Природата са универсални, но защо те най- напред излязоха от отвратителния старец, а след това влязоха обратно? Защо множеството положи такъв труд, че да се превърне за кратко време в курдел? Какво беше това? Сексуален подтик? Забавление? Необходимост? Биоми? Вяра? Адаптация? Държавно дело? Генетично отклонение? Полицейска заповед? Главата ми се пръскаше, преди всичко от любопитство. В пътеводителя нямаше и дума за нещо подобно, защото авторите му бяха специалисти, които отричат съществуването на градоходите като едновременно живи и населени курдли. Но вече ми беше съвсем ясно, че съм длъжен преди всичко да се оставя на собствените си очи и уши, а не на литературата, която бях взел със себе си.

Ден шести. Ще отбележа накратко какво наблюдавах днес.

А. Сблъсък на два градодонта; от единия изпадна като че ли цяло семейство с едно парализирано старче.

Б. Нападение на четири малки срещу един огромен курдел; блъскаха го в слабините и го принудиха да побегне позорно; по пътя си повърна и на бял свят се появи малко курделче, което веднага се отъркаля в локвата, ритна, преметна се и избяга весело в гората, така че случилото се приличаше на съюзно- спасителна помощ, оказана от малките на погълнатото.

В. Мърша по време на разходката. Последното явление изисква по-подробен доклад. Промъквах се силно изпотен през високостеблените тръстикови гъсталаци между две вериги полегати възвишения, когато на фона на небето, на върха на единия от голите хълмове, забелязах силует на курдел. Не привлече особено вниманието ми, защото не правеше нищо друго, освен че вървеше долу-горе в същата посока като мене, но на разстояние една миля по-напред. А и като се борех с тръстиките, които се закачаха за раницата, кислородния апарат, калъфите с касетите и фотоапарата, не ми беше до самотния колос и си мислех преди всичко как да се измъкна на някое по-твърдо място, защото направо потъвах в тинята, лъхаща зловоние, което вероятно до края на живота си ще свързвам с тази уж така високо развита планета. Накрая, останал без дъх, спрях да си почина и едва тогава крачещият в далечината курдел ми се стори някак си странен. Вървеше доста плавно дори, но по-иначе от всички, които бях видял. Главата си на дългата шия държеше вдървено, като че е глътнал точилка, или по-скоро по подобие на наклонената кула в Пиза, опашката му се влачеше след него безпомощно като пречупена, а краката си поставяше широко и на всяка крачка се олюляваше, от време на време така силно, сякаш че ще рухне на хълбок, но в последния момент запазваше отново равновесие. Сигурно е болен, нали всички тук прекарват половината от живота си в повръщане по време на движение, — помислих и като изтрих потта от челото си, тръгнах по-нататък в тръстиките, защото не много надалече просветваше по-разредено място. Сега вече поглеждах по-често към курдела и затова не пропуснах важния момент, когато спря, но така рязко, че всичките му четири крака се разминаха, и започна да прави пълно завъртане назад, много тромаво, като се оплиташе в собствената си опашка, която наистина само му пречеше, същински прът, поставен в краката му. Като се обърна, курделът тръгна обратно по съвсем същия път, по който беше докуцукал, а когато се препъваше по неравностите на терена, главата му подскачаше, сякаш че наистина вместо еластичен гръбначен стълб имаше в шията си железен лост или някаква друга неподвижна опора. Но опашката му е като мъртва, помислих си, възможно ли е да е претърпял някакъв нещастен случай? Извадих от калъфа бинокъла и го насочих към гиганта. Той се клатеше, вървейки, като кораб при силно странично вълнение, а между лопатките му, в един широк участък плешива кожа, защото козината му там беше напълно опадала, видях нещо цветно на ивици и като фокусирах образа, замрях от учудване. Там, най-отгоре на гърба на курдела, между огромните шпланхоути на