работещите в такт лопатки, лежаха на шезлонги няколко печещи се на слънцето индивиди. А когато погледнах главата на странния курдел, моето учудване прерасна в ужас, защото в лещите се пови частично прозиращия изпод прогнилата кожа череп; вместо очи нещастникът имаше черни зеещи ями, а това, което по-преди взех за недоизден широколистен клон или брезичка, висяща от зъбите му, беше страховит остатък от езика. Значи това е труп, но въпреки всичко се движи и то с доста бърз ход; наблюдавах го дълго, докато вятърът не донесе от него равномерен звук и в същи миг разбрах, че това е барабан или някакъв друг ударен инструмент. В курдела — защото къде на друго място? — свиреше оркестър. Той вървеше в крак с мелодията, подчертана от ударите на барабана, приглушени, разбира се, защото идваха от дълбините на корема. Като се върнах в базата, седнах да ям компот от праскови (за съжаление запасът вече свърши), като обмислях по-нататъшните си действия. Ракетата престана да потъва, потъна само една трета от нея, така че можех по принцип да стоя тук още, защото благодарение на защитната боя е почти невидима, но не ми изглеждаше все пак, че мога много да имам полза от по-нататъшния престой в околните гъсталаци. Реших се тогава на още едно разузнаване с намерение да се сдобия с „език“, но без да имам някакви особени надежди за успех, защото курдландците никога не се появяваха сами и нито веднъж не се бях натъкнал на група, наброяваща по-малко от тридесет индивида, а с толкова народ не желаех да се впускам в никакви разговори, възпиран от инстинкта, че това може да свърши зле за мене. Но тъй като не се отказвам бързо от изследователските проекти, след като за осъществяването им се е наложило да заплатя с векове леден сън, една истинска обратима смърт, стегнах се и подготвих нощното снаряжение, иначе казано — ноктовизора, фенерчето, голямо количество шоколад, термос с напитка и преводалката, необикновено удобен според фирмения каталог модел, но все пак не толкова лек, когато трябва да се промъкваш през блатисти гъсталаци, защото тежеше почти осем килограма. Но това беше модел „първи контакт“, който съдържаше програма от около осемнадесет горно и долнокурдландски диалекта, така че ако в общи линии се налагаше да рискувам живота и здравето си, щеше да ми бъде само от полза. Не зная добре защо, но когато се показа Луната, се отправих на североизток, с други думи — натам, където преди един ден срещнах ходещия по голото бърдо труп. Трябва обаче да съм сбъркал пътя, макар че следвах азимута, защото попаднах в гъсталак, за който мога да кажа само това, че там смърдеше ужасно, а клоните ме удряха през лицето и ако не беше кислородната маска, която ми пазеше очите, щях да се върна назад с подвита опашка. Накрая обаче се проврях през дебрите и се изкачих на някакъв самотен хълм, за да се огледам при светлината на пълната луна. Беше тихо, по ливадите пълзеше ниска мъгла, нещо цвъркаше като насекомо, не като птиче, и само далече, почти под черния хоризонт имаше някакво движение. Погледнах през ноктовизора и както не един път тук, най-напред изненадан, а след това във все по-голяма паника, наблюдавах проточилата се през воднистите места дълга верига курдли, които идваха право към мене, защото образуваха фронт във вид на полумесец, а между тях проблясваха светлинки, носени най-вероятно от пешаци. Не зная защо си помислих веднага, че това е някаква хайка. Изобщо не се заех да размишлявам дали хайката е за мене, или не, защото тънкостите на случая нямаха значение. Трябваше да се скрия и то добре. Наистина, курдлите вървяха бавно, но техният марш се равняваше на човешки тръс. А най-опасни бяха тези, които вървяха пеш със светлините, защото бяха толкова маневрени, колкото и аз. От най- близките ме деляха някакви си две хиляди крачки, може би и по-малко, така че трябваше да взема светкавично решение да се върна или да осъществя среща с непредвидими резултати. Не зная защо, но особено ме смразяваше спомена за курдлита, който беше яхнал своя подчинен с печат в ръката. И точно този спомен ми даде криле. Тази нощ вероятно установих пожизнен рекорд в бягането по пресечена местност с препятствия. Тичах напред, падах и ставах отново на крака, право на север, защото там свършваше линията на хайката и разчитах, че ще успея да я заобиколя с голяма дъга, за да мога, докато се съмне, да се намеря в тръстиката. За щастие не успях. Казвам за щастие по две причини: най-напред, защото по всяка вероятност нямаше да успея и щях да попадна в чувал, а освен това нямаше да срещна съществото, което съм радостен и до ден днешен да си спомням като моя Петкан. Нямах понятие, че тичам право към миниран терен, подкопан от стари, рушащи се землянки под прогнилите пънове и че именно това е единственият път за спасение; астронавтиката, както впрочем и много други занимания, изисква не само разум, но и малко късмет. Дишах като локомотив, галопирах с последни сили и измъквах отчаяно стъпалата си измежду някакви извити, хлъзгави корени, сигурен, че ако си навехна крака, няма да бъде никак добре, когато изведнъж земята се отвори под мене и аз полетях отвисоко в черна дълбина, но калообразната маса отслаби силата на падането и почти се блъснах сред египетския мрак в някакво създание, в разумно същество, в туземец, защото когато двамата нададохме вик на изненада или уплаха, ръцете ми докоснаха прогизнал, тежък, дебел ленен плат на дреха. Ето ти тебе „първи контакт“! Нито аз можех да го видя, нито той мене. Отскочихме един от друг в противоположни посоки като опарени. Вероятно щеше да избяга веднага и нямаше да го видя, по-точно да го напипам, защото се беше укривал в подземията отдавна и ги познаваше като петте си пръста, но многогодишният ми тренинг направи своето. Включих преводилката и казах, по-точно изхриптях в микрофона: „Не бягай, чуждо същество, аз съм твой приятел, дойдох отдалече, но с дружески намерения и не искам да ти направя нищо лошо“. Долу-горе нещо от този род, защото с извънземни никога не трябва да се изпада в подробности; лесно е да си представим какво би станало с един високоразвит волянец, който е попаднал например през нощта в Иран или Азия; ако се отърве само с шест месеца затвор, би могло да се каже, че е изключителен щастливец. Честно казано, не разчитах на благосклонна реакция от негова страна и бях приятно изненадан, когато той внезапно затихна. — Кой си ти? — попита предпазливо. Казах, че съм учен-изследовател и че съм дошъл тук да изучавам живота на курдлите. Той не се отърси веднага от подозрителността, накрая обаче повярва на моите благи увещания и като ме опипа, се убеди какво снаряжение нося, а най-удивително е, че разпозна ноктовизора, макар че не можеше да знае за подобен модел, защото моделът беше японски. От дума на дума обаче, не без много недоразумения, се разбрахме и ето какво чух от нощния си другар по неволя. Той бил обещаващ млад курдландски учен, изцяло предан на Предводителя, както и на идеята за странохода, затова властите му позволили да продължи образованието си във Воляния. След всеки семестър се връщал вкъщи, иначе казано — в своя курдел. За съжаление по време на последното си завръщане изпаднал от фазата и получи петак на скелет. Не оспорил това, защото оспорването, като белег на особено непокорство от страна на осъдения, обикновено предизвиквало утежняване на присъдата. Не разбрах нищо от това. Преводилката работеше много добре, но превеждаше думите, а не стоящите зад тях обществени явления. Седяхме един до друг в черния мрак на един пън, забит в тинята, и ядяхме шоколад, който му се хареса. Отбеляза, че е ял нещо подобно в Люлавит, волянския град, където работел върху докторат по астрофизика в университета. Много бавно и търпеливо ми обясни в какво се състои неговата беда. Курдландската преса наистина стигала до Воляния, но „Гласът на курдела“, който редовно четял, мълчал за всичко неприятно, затова не разбрал, че вече има нов Предводител и че предишният заедно с трима найкури — най-старши на курдлите — принадлежат към така наречената Банда на четиримата, иначе казано — ИЗОШ (Изключително отвратителна шайка). Задържали го веднага щом извикал на границата обичайното приветствие „Най-най“, с което се отдава почит на най-скъпите найкури, като изброил в съответния ред техните титли, отличия и имена. Обясненията не му помогнали. Но той знаел, че никога няма да му помогнат. Получил пет години в наказателен курдел и избягал от него преди две седмици. Наказателният курдел, от какъвто се измъкнал, използвайки невниманието на пазачите (много са се отпуснали в службата, казваше, все им се иска да се препичат на гърба), в действителност е труп, мършоход, иначе казано — смърдел, както го наричат затворниците, които го движат с общи усилия като галера. Тук си спомних, че бях чел за нещо подобно в архивите на МВнР. Не го питах обаче за нищо и му дадох възможност да се изкаже. Като учен, специализирал астрофизика, той прие вестта за моя земен произход съвсем делово. Между другото беше чувал за Земята и знаеше, че у нас няма никакви курдли, във връзка с което ми изрази съчувствието си. Отначало помислих, че това е горчива ирония, но той каза това напълно сериозно. Чудно нещо, не се сърдеше на никого за своята съдба, нито за присъдата, нито за тежкия труд, макар да се оплакваше, че пазачите продават на черно маслото за смазване на ставите, и то почти всичкото, заради което гърбът им пука, когато движат ужасните кости, които на това отгоре стържат и скърцат така, че може да те докарат до лудост. Що се отнася до нациомобилизма, продължаваше да му принадлежи твърдо. Само смяташе, че намиращите се зад граница стипендианти трябва преди връщането им да бъдат информирани добре от собственото им посолство, защото не е ли жалко за годините, които талантите ще пропилеят в някой смърдел? Никой не трябва да изпада от фазата, без да е виновен за това! Той ме увери, че във Валяния има много привърженици на страноходството, особено сред студентите и професорите. Там всеобщото щастие